Кастел Нуово

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Кастел Нуово (Маскио Анжуйно)
Castel Nuovo
Castel Nuovo - Naples, Italy - panoramio.jpg
Кастел Нуово
Местоположение в Неапол
Информация
Страна  Италия
Местоположение Неапол
Архитект. стил Готика
Архитект Пиер дьо Шон
Основател Шарл I Анжуйски
Основаване XIII – XV век
Известни обитатели Шарл I Анжуйски,
Шарл II Анжуйски,
Алфонсо V Арагонски,
Шарл VIII,Карлос III,
Фердинанд IV Неаполитански
Статут Музей,
Библиотека на неаполитанското дружество по история на родината
Собственик Община Неапол
Кастел Нуово (Маскио Анжуйно) в Общомедия

Кастел Нуово (на италиански: Castel Nuovo), наричан още Маскио Анжуйно, е исторически средновековен и ренесансов крепостен замък, както и един от символите на град Неапол. Кастел Нуово е трети поред замък, след Кастел дел Ово и Кастел Капуано, построен в Неапол.

Замъкът доминира на живописния площад „Муничипио“ и е седалище на Неаполитанското дружество по история на родината и на Неаполитанския комитет на Института за история на италианския Рисорджименто. В комплекса се намира и Гражданският музей, към който принадлежат Палатинския параклис и определени обекти на първия и втория етаж.

История[редактиране | редактиране на кода]

Произход[редактиране | редактиране на кода]

През 1266 г. Шарл I Анжуйски побеждава Манфред при Беневенто и превзема Сицилианското кралство. С възкачването си на трона той премества столицата на кралството в Неапол.

Наличието на монархии, претендиращи за неаполитанския престол, е съществена предпоставка за укрепване на градските стени и създаване на нова защитна крепост в близост до пристанището и между двата съседни замъка, Кастел Капуано и Кастел дел Ово. Към двата съществуващи замъка Шарл I Анжуйски добавя основния замък Кастел Нуово, който е не само укрепление, но преди всичко грандиозен дворец. Кралската резиденция в Неапол дотогава е Кастел Капуано, но кралят преценява, че древната нормандска крепост е неадекватна за своята функция, и построява новия замък близо до морето.

Проектът е възложен на френския архитект Пиер дьо Шон, работата по изграждането на Кастел Нуово започва през 1279 г. и завършва само три години по-късно. Предвид строителните техники от онова време и общия размер на работа, замъкът е построен за много кратък период от време. Кралят обаче не успява да живее в своя замък, който остава необитаван до смъртта му на 7 януари 1285 г. След Сицилианската вечерня, която струва на Шарл I короната на Сицилия, за крал на Сицилианското кралство е издигнат Педро III.

Период Анжуйска династия[редактиране | редактиране на кода]

Кастел Нуово

През 1285 г. неаполитанският престол е наследен от Шарл II, син на починалия Шарл I. Новият крал премества семейството си и придворните си в новата резиденция, като първо я разширява и украсява. По време на неговото управление Светият престол е тясно свързан с дома Анжуйски. Връзка, която през следващите години претърпява натиск, съюзи и непрекъснати разриви. На 13 декември 1294 г. главната зала на Кастел Нуово е сцената на прочутата абдикация от папския престол на папа Целестин V, като в същата зала колегията на кардиналите избира новия папа Бонифаций VIII. Същият незабавно премества седалището си в Рим, за да избегне Анжуйската намесата.

С възкачването на трона на Робер Мъдри през 1309 г., благодарение на неговата страст към изкуството и литературата, замъкът, който той реновира и разширява, се превръща в забележителен център на културата. Писателите Франческо Петрарка и Джовани Бокачо при престоите си в Неапол са добре приети и настанени в Кастел Нуово. Най-известните художници от онова време, като Пиетро Кавалини и Монтано д Арецо, са призовани да изографисат стените на замъка, а Джото през 1332 г. изографисва Палатинския параклис.

Кастел Нуово

От 1343 г. замъкът е дом на Джована I, която, бягайки във Франция през 1347 г., го изоставя и той бива атакуван от краля на Унгария Лайош I Велики, дошъл да отмъсти за смъртта на брат си Андреа, съпругът на Джована I, убит при дворцова конспирация, за която е подозирана самата кралица. Замъкът е обран и частично разрушен, като за възстановяването му кралицата при завръщането си е принудена да извърши радикално преструктуриране. По време на второто нападение на Лайош I Велики срещу Неапол замъкът, където кралицата намира убежище, устоява на нападенията. През следващите години крепостта претърпява и други нападения: от Карл III при превземането на Неапол, от Луи II Валоа, който я открадва от сина на Карл III, Ладислав. Последният си отвоюва престола през 1399 г. и живее в замъка до смъртта си през 1414 г.

Джована II наследява брат си Ладислав и през 1414 г. се възкачва на трона като последния владетел от Анжуйската династия. Кралицата е запомнена като разпусната, похотлива, кръвожадна жена, приемаща в леглото си любовници от всякакъв социален произход, дори някои от тях са избирани от нейните емисари сред красивите обикновени младежи. За да защити доброто си име, Джована II не се поколебава да се отърве от тях веднага щом жаждата ѝ се задоволи. Точно по този повод от векове се разказва легенда, че в замъка има таен кладенец, където кралицата хвърля употребените свои любовници, които биват поглъщани от морски чудовища.

Период Арагонска династия[редактиране | редактиране на кода]

Кула от крепостта

Алфонсо V завзема неаполитанския престол през 1443 г. и решава да съсредоточи в замъка всички функции на управление. Според вижданията на новия крал замъкът в Неапол не трябва да отстъпва по красота на този на Лоренцо Медичи във Флоренция. За целта Алфонсо V поверява ремонта на двореца на арагонския архитект Гилем Сагрера, каталунец от Майорка, който го изпълнява и придава на замъка готико-каталонски вид.

Петте кръгли кули, четири от които включват предишните кули, построени от Анжуйските крале, подчертават защитната роля на замъка. Значението на сградата като център на кралската власт е подчертано от вмъкването на триумфалната арка на входа ѝ, шедьовър от неаполитанския Ренесанс, работа на Франческо Лаурана. Работите започват през 1453 г. и приключват едва през 1479 г., след смъртта на краля.

В Залата на бароните се помни прочутия заговор на бароните от 1487 г. срещу крал Фердинандо I, син на Алфонсо V, извършен от множество благородници начело с Антонело II ди Сансеверино, принц на Салерно, и от Франческо Копола, граф на Сарно. Кралят кани всички заговорници в тази зала, под предлог на сватбено тържество, с което да отбележи прекратяване на военните действия и окончателно помирение. След като разбират, че са попаднали в капан, бароните хукват да бягат, но изходите са блокирани от войниците на краля. Арестувани са всички барони, впоследствие повечето от тях са осъдени на смърт, както и Франческо Копола и синовете му.

През 1494 г. Шарл VIII напада замъка и го разграбва. След смъртта на крал Фердинанд II Арагонски през 1496 г. на неаполитанския трон се възкачва чичо му Федерико I, последен неаполитански крал от Арагонската династия

Испански период[редактиране | редактиране на кода]

През 1503 г. Фернандо II присъединява Кралство Неапол към испанската корона и го превръща във вицекралство. Кастел Нуово губи функцията си на кралска резиденция, става прост военен гарнизон поради стратегически важната си позиция. През дългия период на вицекралство замъкът претърпява различни щети, губейки повечето от външните орнаменти в пищен готически и ренесансов стил.

Сред големите щети, нанесени на средата през XVI и XVIII век, най-очевидна е подмяната на френските прозорци с оскъдни зидани прозорци, по модата на XVII век. Изтриването на следите от Анжуйското и Арагонско господство е продиктувано от политически съображения. Народът трябва да забрави тези епохи, а това става с премахване на техните символи. Това е практика по време на испанското господство в Италия (не само в Неапол).

Най-голямата щета, извършена по време на испанското вицекралство, е премахването на четири фрески от Джото, украсявали Палатинския параклис.

Период Бурбони[редактиране | редактиране на кода]

Тавола Сфорци

С възкачването си на неаполитанския престол през 1734 г. Карлос III прави значителни подобрения в замъка, но не го ползва за кралска резиденция. Замъкът остава една отбранителна крепост, която да напомня за силата и величието на Неапол.

Последното важно събитие датира от 1799 г., когато там е провъзгласено раждането на Неаполитанската република. Реновиран за последно през 1823 г. от Фердинанд I, в него по-късно се помещават „артилерийският арсенал“ и „пиротехническа канцелария“, които през 1837 г. биват преместени в Кралската фабрика за оръжия в Торе Анунциата.

Следвоенен период[редактиране | редактиране на кода]

В първите месеци на 1921 г. граф Пиетро Муничи, инженер, по това време съветник по градоустройството, представя пред Общинския съвет предложение за национализация на Кастел Нуово. Накрая получават от държавата целия замък за граждански цели. Строителството започва през 1923 г. и включва фабрики и складове, построени близо до площада на мястото на разрушените укрепления. Още на следващата година всички спомагателни сгради биват елиминирани и на тяхно място са създадени градини.

Описание[редактиране | редактиране на кода]

Архитектурна структура[редактиране | редактиране на кода]

  1. Мост
  2. Триумфална арка на Алфонсо Арагонски
  3. Бронзова входна врата
  4. Атриум
  5. Кула
  6. Кула
  7. Кула
  8. Кула
  9. Кула
  10. Вътрешен двор
  11. Стълбище
  12. Зала на бароните
  13. Оръжейна зала
  14. Каталонски балкон
  15. Палатински параклис
  16. Лоджия
  17. Параклис
  18. Лоджия (1-ви и 2-ри етаж)
  19. Граждански музей на Кастел Нуово (1-ви и 2-ри етаж)
Каталонските стълби на кулите

От крепостта на Анжуините остава Палатинският параклис, някои кули, стени и френските прозорци на палатинския параклис.

Замъкът, частично възстановен от Алфонсо V, има неправилен трапецовиден вид, защитен от пет големи цилиндрични кули, увенчани с бойници. Трите кули, обърнати към сушата, където е разположен входът, са кулите „Сан Джорджо“, „Ди Мезо“ (която се срутва в 11:30 ч. на 4 август 1876 г.) и „Ди Гуардиа“. (отляво надясно), докато двете, обърнати към морето, се наричат „Дел Оро“ и „Ди Беверело“ (отново отляво надясно). Замъкът е заобиколен от ров, а кулите се издигат на здрави основи, припомнящи каталонски стил. Вътрешното стълбище на всяка от кулите се нарича Каталонско стълбище, което води до върха на отбранителното съоръжение, в мирно време ползвано за наблюдателница.

Триумфална арка[редактиране | редактиране на кода]

Триумфалната арка

Триумфалната мраморна арка, която се намира на входа на Кастел Нуово, е издигната по заповед на Алфонсо V, с която държи да увековечи завладяването на Кралство Неапол.

Детайл от арката

Изградена на две фази, от 1452 до 1458 г. и от 1465 до 1471 г., арката е част от архитектурното обновяване на древната Анжуйска крепост, която става новото седалище на Арагонския двор.

Творбата е вдъхновена от римските триумфални арки и представлява две арки една върху друга. Долната част на арката, обрамчена от колони в коринтски стил, изобразява краля сред неговите роднини, капитаните и първите чиновници на кралството. Следва релефът на централния фриз, изобразяващ триумфалното шествие на Алфонсо V, изобразен като император, седнал на колесницата, водена от Фортуна, и заобиколен от членовете на неговия двор. Йерархията се потвърждава от позиционирането на фигурите в регистър, по-нисък от този на суверена.

В горната арка има оформено място за конна статуя на Алфонсо V, изработката на която кралят поръчва на Донатело, но същата така и не е построена. Горната арка е украсена в нишите със скулптурите на добродетелите и две фигури на реки в сводестия тимпан.

Палатински параклис[редактиране | редактиране на кода]

От страната на замъка, обърната към морето, е задната стена на „Палатинския параклис“ или църквата „Сан Себастиано“ или „Санта Барбара“, единственият оцелял елемент от замъка на Анжуините от XIV век. Въпреки че е повреден при земетресението през 1456 г., по-късно параклисът е възстановен. Фасадата към вътрешния двор има ренесансов портал с релефи, изработени от Андреа дел'Акуила и Франческо Лаурана, и розов прозорец, преработен в арагонския период от каталунеца Матео Форчиманя, за да замести разрушения от земетресението.

Параклисът съхранява ценни скулптури, изработени от скулпторите, които са работили върху триумфалната арка на Алфонсо V. В края на параклиса има вита стълба, достъпна от вратата вляво, изкачваща се до Залата на бароните.

Зала на бароните[редактиране | редактиране на кода]

Napoli Castel Nuovo sala dei baroni volta 1060669.JPG

Създадена като Тронна зала, Залата на Бароните е основна в замъка. Залата носи това име от факта, че около 1487 г. бароните заговорници срещу крал Фердинандо I са заловени в нея и впоследствие осъдени.

През 1330 г. Джото създава цикъл стенописи, унищожени от испанските владетели.

При Алфонсо V (1442 – 1458) залата е преработена от Гилем Сагрера, който разширява пространството ѝ.

Залата, макар и повредена при пожар през 1919 г., запазва древния си вид, но част от скулптурната украса на Пере Йохан от Барселона липсва. В наши дни тя е домакин на заседанията на градския съвет на Неапол.

Затвор[редактиране | редактиране на кода]

Затворът се състои от две зони: затвора с Крокодилската яма и затвора на бароните, разположени в пространството под Палатинския параклис.

Крокодилската яма е отделяне за затворници, осъдени на строги наказания. Древна легенда разказва за чести и мистериозни изчезвания на затворници, поради което бдителността е била повишена. Не след дълго се разбира, че тези изчезвания са настъпили поради крокодил, който прониква през отвор в мазето и завлича затворниците в морето.

В затвора на бароните има четири безимени ковчези, вероятно на благородниците, участници в заговора на бароните през 1487 година.

Граждански музей на Кастел Нуово[редактиране | редактиране на кода]

Вътре в замъка има обособен музеен маршрут, открит през 1990 г., който започва от Палатинския параклис и след това преминава през оръжейната зала и стига до първия и втория етаж на замъка, предназначени за картини и скулптура.

На първия етаж има стенописи и картини от XV до XVIII век. Изложени са картини на известни неаполитански художници караваджисти като Батистело Карачоло и Фабрицио Сантафеде, както и от известни представители на неаполитанския барок, като Лука Джордано, Франческо Солимена и Матия Прети. На втория етаж са изложени творби от XVIII до XX век. Изложбата следва тематичен ред: история, пейзажи, портрети, изгледи от Неапол.

Библиотека на неаполитанското дружество по история на родината[редактиране | редактиране на кода]

На втория и третия етаж се намира Библиотеката на неаполитанското общество за история на родината. Библиотеката разполага с книжни, иконографски, документални и пергаментни колекции. Това е частна библиотека, поради което достъпът се регулира от правила, установени от устава и предписани в правилника.

Библиотеката съхранява една от първите книги, отпечатани в Италия (четвъртата), „De civitate Dei“ от Сант'Агостино, създадена през юни 1467 г. в Субиако от двама германски духовници.

Виж също[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  • V. Galati, Riflessioni sulla reggia di Castelnuovo a Napoli: morfologie architettoniche e tecniche costruttive. Un univoco cantiere antiquario tra Donatello e Leon Battista Alberti?,«Bollettino della Società di Studi Fiorentini», 16 – 17, 2007 – 2008.
  • Catalano Agostino, Castelnuovo. Architettura e tecnica, in I castelli di Napoli, Napoli, Luciano, 2001, ISBN 88-88141-33-2.
  • Colonna di Stigliano Ferdinando, Notizie storiche di Castelnuovo in Napoli, in Scoperte di antichità in Napoli dal 1876 a tutto giugno 1892, con aggiunte di note storico-artistico-topografiche, Napoli, Giannini, 1892.
  • Filangieri Riccardo, Castel Nuovo: reggia angioina ed aragonese di Napoli, Napoli, EPSA – Editrice Politecnica, 1934.
  • Moschitti De’ Benavides Luigi, Il Maschio Angioino: Notizie e ricordi di Castel Nuovo, Napoli, Stabilimento Priore, 1905.
  • Paoletta Erminio, Storia, arte e latino nella bronzea porta di Castel Nuovo a Napoli, Napoli, Laurenziana, 1985.
  • Pirovine Eugenio, Napoli e i sui castelli tra storia e leggende, Napoli, Edizioni del Delfino, 1974.
  • Romano Anna e Di Mauro Leonardo, Mura e castelli: Castel dell'Ovo, Castel Nuovo, Castel Sant'Elmo, in Valori di Napoli, Napoli, Pubblicomit, 1999, ISBN 88-86319-23-1.
  • Ruggiero Gennaro, I castelli di Napoli, in Napoli tascabile, vol. 5, Napoli, Newton & Compton, 1995, ISBN 88-7983-760-5.
  • Santoro Lucio, Castelli angioini e aragonesi nel regno di Napoli, Rusconi, 1982, ISBN 88-18-35845-6.
  • Andreas Beyer: „Napoli – Architetture del Quattrocento“, in Storia dell’architettura italiana. Il Quattrocento. Milano 1998 Electa (Storia dell’architettura italiana), pp. 434 – 459.
  • Andreas Beyer, Parthenope : Neapel und der Süden der Renaissance. Deutscher Kunstverlag (Kunstwissenschaftliche Studien, Bd. 84), München 2000.
  • Andreas Beyer: „mi pensamiento e invención“: König Alfonso I. von Neapel triumphiert als Friedensfürst am Grabmal der Parthenope, in: Georges-Bloch Jahrbuch des Kunstgeschichtlichen Seminars der Universität Zürich, Vol. 1, 1994, pp. 93 – 107.
Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Maschio Angioino“ в Уикипедия на италиански. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница. Вижте източниците на оригиналната статия, състоянието ѝ при превода и списъка на съавторите.  
     Портал „Биографии“         Портал „Биографии          Портал „Изкуство“         Портал „Изкуство          Портал „Италия“         Портал „Италия