Разцепление на ВМОРО

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
ВМОРО и ВМРО
Bitolya Macedonian-Adrianopolitan Revolutionary District Seal.JPG
Девиз

 • Свобода или смърт
 • Македония на македонците

Цели

 • Автономия за Македония и Одринско
 • Независима Македония

Структура

 • Централен комитет
 • Задгранично представителство
 • Структура на революционните окръзи
 • Четнически институт
 • Погранични пунктове
 • Спомагателна организация
 • Разузнавателна организация

Хронология

 • Основаване (1893)
 • Илинден-Преображение (1903)
 • Мюрцщегски реформи
 • Борба с чуждите пропаганди (1904 - 1908):
Сръбска и Гръцка
 • Разцепление на ВМОРО (1905 - 1908)
 • Легализация (1908 - 1910): НФП и СБКК
 • Войни за национално обединение (1912 - 1918):
МОО, Партизански формирования
Тиквешко въстание
Охридско-Дебърско въстание
Валандовска акция
11 дивизия Партизански отряд
 • Разкол в македонското освободително движение след Първата световна война
 • ВМРО (1919)
ВТРО, ВЗРО и ВДРО
 • Братоубийствени войни във ВМРО:
Убийство на Тодор Александров
Горноджумайски събития
Протогеровисти
 • Официална забрана (1934)

Категории

 • Дейци на ВМОРО
 • Дейци на ВМРО
 • Ренегати
 • Афери
 • Конгреси
 • Сражения
 • Печатни издания
 • Мултимедия
 • Документи

Още

 • Българска екзархия
 • ВМОК
 • Македонска емиграция в България
 • МПО
 • Български акционни комитети
 • Охрана

IMRO badge.JPG

Разцеплението на ВМОРО е процес довел до тежки и непреодолими разногласия в македоно-одринското освободително движение.

История[редактиране | редактиране на кода]

Предпоставки за възникване[редактиране | редактиране на кода]

От самото си начало македоно-одринското движение е белязано от разцепление, което прераства във вражда, а после и в омраза. В нея се зараждат две течения - ляво (реформаторско) и дясно (консервативно). Постепенно противоречията между тях се изострят. Лявото течение е базирано на социалистически и анархистични идеи. То се противопоставя на пряката намеса на Българската държава и църква в освободителното дело. Привържениците му настояват освен българи екзархисти в организацията да бъдат допускани и представители на други народности и вероизповедания, включително гъркомани и сърбомани. То не подкрепя решаването на македонския и тракийския въпроси чрез присъединяването на двете области към България. Лявото крило стои зад идеята за Балканска федерация, която да замести Османската империя след разпадането ѝ. Според този ляв политически проект Македония и Одринско трябва да се обособят като самостоятелна федерална единица с равноправие на всички граждани живеещи в нея, независимо от тяхната народност и вероизповедание. Дясното течение допуска възможността за обединение на Македония и Тракия с България и приема тясното сътрудничество с българските власти, включително и военни помощи. То настоява за запазване на идеите от началния период на организацията, като в нея да имат право да членуват само българи-екзархисти. Членовете му се противопоставят на сътрудничество с отоманската администрация, което левичарите са склонни да допуснат. Консерваторите акцентират на автономията на Македония и Одринско и на обединителната роля на Българската екзархия. Между двете крила има и групи настояващи за компромис между тях, но техните привърженици са гледани с подозрение и от двете страни.

Начало на разцеплението[редактиране | редактиране на кода]

След Илинденското въстание преговорите между ВМОРО и бившите дейци на ВМОК за създаване на общо Благодетелно дружество пропадат и на 16 декември 1903 година официално се възстановява дейността на Върховния комитет[1]. На Софийски съвещания от януари 1904 година е приета директивата за бъдеща дейност на ВМОРО, диктувана от Яне Сандански и приближените му, която цели демократизация в организацията[2]. През март 1904 година група дейци около Борис Сарафов формират Временен комитет, който иззема част от функциите на Задграничното представителство, но се саморазпуска в началото на 1905 година[3].

От 1905 година противоречията между двете крила стават антагонистични. На Рилския конгрес под председателството на Даме Груев през октомври 1905 г. се дава оценка на досегашната дейност на Организацията, на Илинденското въстание, а има и бурни дискусии относно бъдещето на ВМОРО. Стига се до открит конфликт между десницата и левичарите. Левицата налага приемането на резолюция в смисъл, че Организацията с всички възможни средства ще се противопоставя на чуждото проникване в Македония и особено на чуждите въоръжени формации. По предложение на левицата е прието и решение за „съпротива срещу българската политика в Македония“. Левичарите постигат сериозен успех и при гласуване на новите Устав и Програма на ВМОРО, а също и при избора на ръководни органи. Новоприетият Устав постановява, че „член на ВМОРО може да стане всеки жител на Европейска Турция независимо от произхода, народността и вероизповеданието си, който е готов активно да се бори против всякакви опити за анексиране или подялба на Македония“. Междувременно помежду си отдавна враждуват ВМОРО и ВМОК, които имат обща цел, но различни възгледи за средствата на борбата. В тази връзка конгресът поставя ултиматум за разпускане на Върховния комитет, който неочаквано е приет от генерал Иван Цончев.[4] Това дава тласък на разцеплението в самата вътрешна организация. Продължаващите противоречия налагат свикването на нов помирителен конгрес, който е планирано да се състои през декември 1906 г. но левицата настоява това да стане отново в Рилския манастир, а десницата предлага София. Вече ясно се очертават двете крила. Лявото се води от Яне Сандански, а фракциите на дясното, което е разнородно и няма лидер, се възглавяват от Иван Гарванов, Христо Матов и бившия ръководител на “върховистите” Борис Сарафов.

Развитие на процеса[редактиране | редактиране на кода]

Така през декември 1906 г. Даме Груев, наричан “геният на компромиса” се отправя към София в опит да постигне разбирателство за мястото, където да се срещнат враждуващите фракции. На път за България на 9 декември 1906 г. Груев е убит при престрелка с турската полиция. Това убийство проваля предвидения помирителен конгрес и довежда до окончателен разкол. Серската група на Сандански след като не успява с процедурни манипулации да наложи свое мнозинство от делегати в София се оттегля в Рила. Ябълката на раздора е член 3-ти от Правилника, в които е подчертано, че всеки член, който е напуснал организационната територия (Македония и Одринско), губи правото си на членство, докато е извън нея.[5] От този член произтича, че много от делегатите, които са били предложени от дясното крило не са имали право да участват в работата на предвидения конгрес, тъй като дълго време са се намирали в България. Сред тези дейци са Борис Сарафов, Христо Матов, Христо Татарчев, Иван Гарванов и други. Самият Яне казва на пратените в Рилския манастир парламентьори, които го канят да се върне, че с Гарванов и Сарафов не може да има компромиси, отстъпки или сътрудничество. В тяхно лице Сандански вижда съперници за лидерството в организацията. Още преди смъртта на Даме Груев той се опитва да завземе властта и предлага Серският окръжен комитет, чийто член е, да встъпи в ролята на Централен комитет на ВМОРО. След като групата на Сандански напуска конгреса, останалите делегати решават на Съвещателно събрание в София да не избират нов Централен комитет, а само Задгранично представителство на ВМОРО в България. Избрани са Борис Сарафов, Христо Матов и Иван Гарванов. Сандански не ги признава и ги нарича “неовърховисти”. Последвалата дейност на Временното задгранично представителство по организирането и изпращането на чети в Македония с подкрепата на двора предизвиква острата реакция на левичарите от „серската група“. През август 1907 г. Сандански предлага Задграничното представителство да бъде премахнато като орган, но понеже не може да наложи това решение, взема мерки да го изпълни в чисто физически смисъл. Смъртната присъда на представителите е подписана от Яне Сандански, Чудомир Кантарджиев, Георги Скрижовски и Александър Буйнов, като решението е подкрепено от Гьорче Петров, Пере Тошев и Петър Попарсов.[6] Двата лагера започват да се дебнат взаимно.

Ескалация на насилието и последици[редактиране | редактиране на кода]

В резултат Сандански натоварва доверения си войвода Михаил Даев да ликвидира задграничните представители. Той обаче вече се е разочаровал от Сандански и вижда в неговите амбиции главна пречка за единството във ВМОРО. Тогава Даев решава да използва близостта си с Яне, за да го убие. Не е известно дали Гарванов, Матов и Сарафов са узнали нещо за неговите намерения, но Даев ги описва в писмо и го праща до тях по своя заместник и кум - Тодор Паница. Това се оказва фатална грешка. Веднага след като той му поверява писмото за да го предаде в София, Паница го предава на Сандански. Заради заговора Даев е осъден на смърт. Присъдата на Даев е изпълнена на 30 октомври 1907 г., но се пази в тайна. Така на 28 ноември Борис Сарафов е убит в дома си, заедно с Иван Гарванов, от вече станалия най-доверен човек на Сандански - Тодор Паница. Христо Матов оцелява поради факта, че закъснява за срещата.[7] Екзекуцията на двамата задгранични представители по заповед на Сандански създава непреодолими пречки за каквито и да е обединителни процеси във ВМОРО. Убийството им е повратен момент не само за ВМОРО, но и за отношението на управляващите в България към крайната левица. На организирания от десницата Кюстендилски конгрес на ВМОРО Яне Сандански и Тодор Паница са осъдени на смърт, но веднъж Тане Николов и после Владе Сланков раняват, но не успяват да елиминират Яне Сандански в Солун през същата 1908 година.[8] От своя страна левицата организира Банския конгрес, на който е взето е и решение за създаване на нова Македоно-одринска революционна организация. Конгресът за учредяването на МОРО пропада след атентатите срещу Сандански. Така се поставя началото на разцеплението и на една от най-отрицателните тенденции в македонското движение ­- физическата разправа с вътрешно-организационните опоненти.

Оценки[редактиране | редактиране на кода]

Изяснявайки разцеплението, не може да не бъде разгледана тезата на македонистката историография, отстояваща схващането, че серските дейци са изразители на оформящата се македонска народност, в противовес на,,българофилската” и,,върховистка” линия на десницата (между другото - немалка част от серските дейци, произхождат от Княжество България). Всъщност, самите серчани дават отговор на въпроса за народностната си принадлежност. През декември 1907 г. от страна на Серския окръжен комитет е публикувано първото (от общо две) ,,открити писма’’. Писмото се стреми да обясни постфактум извършеното убийство, поради което е със силно изразена пропагандна насоченост, съдържа остри квалификации към България и правителствената политика по Македонския въпрос, и на тази база често е използвано от скопските историци за,,доказване” небългарското етническо съзнание на серчани. В писмото сред обвиненията срещу Гарванов и Сарафов е и това, че те съвместно с българското правителство са инспирирали безразборното нахлуване на масови чети във вътрешността. Същевременно серските дейци решително отхвърлят обвиненията в антибългаризъм, обявявайки се за истинските и единствени защитници на ,,българския елемент’’ в Македония.[9]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Окръжно писмо на ВМОК от 16 декември 1903 г. за възстановяване на дейността си, в: Билярски, Цочо. Вътрешната македоно-одринска революционна организация (1893 - 1919 г.) - Документи на централните ръководни органи, Том I, Част I, УИ "Св. Климент, Охридски, София, 2007, стр.335-336.
  2. Директивата за бъдещи действия отпреди 21 януари 1904 г., в: Билярски, Цочо. Вътрешната македоно-одринска революционна организация (1893 - 1919 г.) - Документи на централните ръководни органи, Том I, Част I, УИ "Св. Климент, Охридски, София, 2007, стр.342-347.
  3. Протоколи на Временния комитет на Сарафов март-декември 1904 г., в: Билярски, Цочо. Вътрешната македоно-одринска революционна организация (1893 - 1919 г.) - Документи на централните ръководни органи, Том I, Част I, УИ "Св. Климент, Охридски, София, 2007, стр.353-359
  4. Силянов, Христо. „Освободителните борби на Македония“, том II, София, 1993, стр. 383 - 391.
  5. Правилник на ВМОРО - Според оргиналот што се чува во библиотеката на групата за Историја при Филозофскиот факултет во Скопје
  6. Атанасов, Димитър, „Войводи с пагони“, Македония прес, 2003 г., София, стр.153
  7. Благов, Крум, „50-те най-големи атентата в българската история, 25. Убийството на задграничните представители“
  8. Николов, Тома, „Спомени от моето минало“, Изд. на Отеч. фронт, София, 1989 г.
  9. ,,Дейността на Временното задгранично представителство на ВМОРО от 1907–1908 г.”, сп. “Македонски преглед”, 2007, кн. №4.
     Портал „Македония“         Портал „Македония