Оп арт

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Оп арт, което е взаимствано от английски съкращение на оптическо изкуство (от английски: Op Art, от optical art) е течение от визуални изкуства, което използва оптически илюзии.[1]

"Оптическото изкуство е метод на рисуване, което се отнася към взаимодействието между илюзионната рисунка върху картинната повърхност и тяхното виждане и разбиране." [2] Оп арт творбите са абстрактни, като по-известните творби са направени от черно и бяло. Когато зрителят ги погледне се създава впечатление за движение и скрити изображения, които се появяват и изчезват, вибрации, модули, изображения, които се издуват и свиват.

Различава се от кинетизма в това, че излюзиите създадени от оп арт картините са стриктно виртуални, съществуващи само върху ретината на окото на наблюдателя. Окото е мотора на картината, която сама по себе си не се движи. Съществуват и картини свърващи оп арта и кинематизма, които се описват с термина оптикокинетично изкуство (на френски: art opticocinétique).[3]

Исторически контекст[редактиране | edit source]

Оп арт е изградено от конструктивните възгледи на Баухаус. Това германско училище, създадено от Валтер Гропиус изучаващо взаимовръзката между формата и функцията, в рамките на анализа и рационалността. Студентите се учат да се фокусират върху цялостният дизайн или цели композиции с цел да бъдат представени по-обобщено. Когато Бухаус е принудително закрито през 1933, много от неговите преподаватели мигрират в Съединените щати, където течението се установява в Чикаго и впоследствие в колежа Black Mountain. Принципното разграничаване между пространствена светлина и плосък цвят създава два типа оптическо изкуство:

Произход на термина[редактиране | edit source]

Терминът „оп” първо се появява в списанието Тайм през 1964, макар че творби, които сега биха били определени като оп арт са се появявали още преди години. Например картината на Виктор Васарели – Зебри (1938), изградена изцяло от вълнисти черно-бели линии, които не са вместени в контури. В следствие на това, линиите изглеждат сякаш едновременно се сливат и изкачат от обграждащия ги черен фон на композицията. Също така и ранните черно-бели „Dazzle” пана на Джон Мак Хейл, инсталирани в изложбата „Това е утре” (на английски: This Is Tomorrow) през 1956 година и неговите серии Пандора в института за модерно изкуство през 1962 година, които демонстрират първични оп техники.

Наблягането на думата оптическо в термина кара Йозеф Алберс да изкаже позицията си, че всъщност всичкото изобразително изкуство е оптическо. Критиката му е формулирана в изречението:

"Назоваването на някакво си изобразително изкуство като 'оптическо изкуство' е точно толкова безмислено колкото да си говорим за акустична Музика [...].”[5]

Реагиращото око[редактиране | edit source]

През 1965 година изложба на име „Реагиращото око”(на английски: The Reacting Eye), създадена от Уилям Сейтс, е представена в музеят за модерно изкуство в Ню Йорк.[6] Творбите са разнообразни, заимствани от минимализма на Франк Стела и Елсуорт Кели и нежната пластичност на Александър Либермън. Изложбата насочва вниманието на зрителя към процесът на зрителното възприемане, което е резултат на илюзията за движение и взаимовръзката между цветовете. Изложбата става изключително популярна сред масовата публика и по-малко харесвана сред критиците.[7] Според критиците оп арт е нищо повече от трикове, които лъжат окото. Независимо от това, популярността на оп арт сред масите набира скорост и оп арт изображения се използват в множество реклами.

Начин на функциониране[редактиране | edit source]

черно-бяло[редактиране | edit source]

Комик от Хайни Шефлер съдържащ оп арт елементи

Оп арт е сетивно преживяване, базиращо се на функционирането на зрението. То е динамично визуално изкуство, от противоречащи си форми, в които се усеща напрежение. Оп арт се създава по два основни начина. Първият и по-известен метод е, създаването на ефекти, използващи линии и модули. Често тези картини са черно-бели.[8] Така е в известната картина на Бриджит Райли „Течение” (на английски: Current) на корицата на каталога на Реагиращото око – черно-бели вълнообразни линии са поставени една до друга на картинната повърхност, създаващи живо и подвижно изображение. Гетулио Алвиани избира алуминиеви плоскости, преработени с цел да създадат илюзия за обемни линии, които се променят в зависимост от положението на зрителя.[9] Друга реакция която се появява е, че линиите създават илюзия за изображения с други цветове, дължащо се на това как ретината приема и обработва светлината. Както Гьоте демонстрира в неговия трактат Теория на Цветовете, на границата където светлината и тъмнината се срещат, се появява цвят, защото те са двете основи за създаването на цвят.

цветове[редактиране | edit source]

Космос (2001) на Енрик Матос

През 1966 Бриджит Райли започва да създава оп арт на базата на цвета.[10] Други художници като Юлиан Станчак и Ричард Анушкиевич също са заинтригувани от идеята цвета да е основното в техните творби.[11] Йозеф Алберс обучава тези основоположници на "Color Function" или функцията на цвета в Йеил през 1950 г. Често основната идея на творбите на колористите е за движещи се фигури, но към това те добавят и ефектът на контрастните цветове, които имат различен ефект над окото. Например в картините на Анушкиевич - „Храмът” (на английски: temple), съпоставянето на двата контрастни цвята провокира чувство за дълбочина на илюзионното 3D пространство и изглежда сякаш архитектурната форма нахлува в зрителното пространство.

Композициите на Станчак се считат за едни от най-усложнените творби в оп арта. Повлиян от Алберс и неговата книга „Взаимодействието на цвета”, Станчак изучава в дълбочина това как работят взаимовръзките между цветовете. Има по-малко фотографи работещи в сферата на оп арт. Една от основните причини за липсата на фотографи занимаващи се с оп арт е в сложността на намирането на ефектни обекти за изобразяване. Ласло Мохоли-Наги, обаче създава оп арт фотографии и преподава темата в Баухаус. В някои от своите упражнения той кара своите студенти да изрязват дупки в карти и после да ги снимат. На пръв поглед възможностите на оп арт изглеждат неограничени поради това, че то силно зависи от науката и технологиите. Все пак движението съзрява в продължение на едно десетилетие, след което се развива съвсем малко. Главната трудност е свързана с неговия сюжет. Оп арт изглежда прекалено интелектуално и пресметнато, стоящо по-близо до естествените, отколкото до хуманитарните науки. То привлича зрителя по един действително нов и динамичен начин. Но неговото въздействие, независимо че често пъти е пленително, се разпростира върху относително малка група от хора, което до голяма степен не е в духа на традициите на съвременното изкуство. Само малък брой художници са успели да го обогатят с разнообразието и изразителността, характерни за голямото изкуство.[12]

Взаимодействие на цветовете[редактиране | edit source]

Съществуват три основни вида на цветово взаимодействие: симултанен констраст, последователен контраст и обратен контраст.


(i) Симултанният контраст може да се появи когато едно цветно поле е заобиколено от друго поле с друг цвят. В общи линии контраста усилва разликата в светлина и цвят между взаимодействащите полета. Такива взаимодейства са двустранни, но ако заобикалящото поле е много по-голямо и с по-интензивен цвят се получава дисбаланс във взаимодействието, който води до усещането за едностранно влияние.
(ii) При последователния контраст субекта първо вижда единя цвят и чак след това другия. Това се постига чрез фокусирането на окото върху един цвят и бързото заменяне на този цвят с друг или преместването на фокуса върху друг цвят.

(iii) При обратния констраст светлостта на бялото и тъмнотата на черното може да създават излюзията, че обхващат и съзседни полета. Подобно и цветовете могат да изглеждат все едно се вливат в съседни елементи. Тези ефекти създават усещането, че съседни полета са си по-подобни, вместо да увеличават възприеманата им разлика. Това е причината за наименованието обратен контраст. [13]

Художници известни с оп арт произведения[редактиране | edit source]

Бележки[редактиране | edit source]

  1. Robert Atkins (1990): "Artspeak". ISBN 978-1-55859-127-1
  2. John Lancaster (1973): "Introducing Op Art". BT Batsford Ltd. стр. 28.
  3. Fabrice Hergott (2005): "L'œil moteur". Éditions des musées de Strasbourg. стр. 35
  4. Karin Thomas (1979): "Bis Heute. Stilgeschichte der bildenden Kunst im 20. Jahrhundert.". DuMont. стр. 238.
  5. Josef Albers (1965): "Op Art and/or Perceptual Effects". във: Yale Scientific Magazine, Брой 40/2. Ноември 1965. стр. 8–15.
  6. The Responsive Eye - Mike Wallace. //
  7. http://www.coolhunting.com/archives/2006/02/moma_1965_the_r.php Responsive Eye каталог, отворен на 27 август 2007
  8. René Parola (1996): "Optical Art: Theory and Practice". Courier Dover Publications. стр.31-47
  9. Ray Faulkner (1974): "Art Today: An Introduction to the Visual Arts". Holt, Rinehart and Winston. стр.444
  10. Media:[1] After modern art: 1945-2000, Issue 6512 By David Hopkins, p.147
  11. "Color Function Painting: The Art of Josef Albers, Julian Stanczak and Richard Anuszkiewicz". Wake Forest University, препечатано 2002
  12. Harry Rand (1990): "Decades of Light". The Poetry/Rare Books Collection, The University at Buffalo, State University of New York, стр. 40, 42.
  13. Floyd Ratliff (1996): "The Theory of Color and the Practice of Painting," във: "Color Function Painting: The Art of Josef Albers, Julian Stanczak and Richard Anuszkiewicz". Wake Forest University. 1996. стр. 8.
Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Op art“ в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите.