Попарт

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Попарт

Попарт или поп изкуство е визуално направление в изкуството, което се появява в средата на 1950-те години във Великобритания и в края на 1950-те в Съединените щати. Поп изкуството предизвиква традицията с твърдението, че употребата от художниците на масово произвеждани визуални стоки в популярната култура се доближава до перспективата в изобразителното изкуство. Попът премахва материалното от контекста си и изолира обекта или го комбинира с други обекти за съзерцание и размишление. Концепцията на поп изкуството се отнася не толкова до самото изкуство колкото до нагласите, които са довели до него.

Попартът е направление в изкуството на 20-ти век, характеризиращо се с теми и техники от популярната масова култура, като реклама, комикси, светски и културни обекти. Попартът широко се интерпретира като реакция на тогава доминиращите идеи на абстрактния експресионизъм, както и като разширяване на тези идеи. Попартът има за цел да използва изображения от популярната, като опозиция на елитарната култура в изкуството, подчертавайки баналните и кичозни елементи на която и да било култура, най-често чрез използването на ирония. Също така е свързван с употребата на художниците на механични средства за възпроизводство.

Голяма част от поп изкуството се смята за несъвместимо, като концептуални практики, които често се използват, за да се затрудни лесното разбиране. Попартът и минимализма се считат за направления в изкуството, предшестващи постмодернизма или са някои от ранните примери на самото постмодерно изкуство.

Попартът често взема като свои образи това, което в момента се използва в рекламата. Етикети и лога на продукти фигурират видно в образност подбрана от поп художниците. Дори и етикетите за съдържание на опаковките се използвали като предмет в попарта, например етикетите на супа „Кемпбел” от Анди Уорхол.

Произход[редактиране | edit source]

Основите на попарта в Северна Америка, Китай и Великобритания се развиват малко различно една от друга. В Америка той бележи завръщането на композиции с ясни очертания на образите и репрезентативното изкуство като отговор от страна на художниците, използвайки безличие, светската реалност, ирония и пародия да обезвредят личностния символизъм и „живописното изгубване” в абстрактния експресионизъм. От друга страна, основите в следвоенна Великобритания са повече академични с фокус на динамичната и парадоксална образност на американската популярна култура, като мощно, манипулативно символично устройство, афектиращо целия модел на живот и същевременно повишаващо просперитета на обществото. Ранното поп изкуство във Великобритания е интерес на идеи подхранвани от Американската популярна култура погледната отдалеч, докато американските художници са вдъхновени от опита, живеейки в тази култура. Въпреки това, поп изкуството е също и продължение на някои аспекти на абстрактния експресионизъм, като вяра във възможностите на изкуството, особено за произведения в голям мащаб. По същия начин, попартът е едновременно разширяване и отричане на дадаизма. Когато разгледаме някои от еднаквите предмети в попарт и дадаизъм, попартът замества деструктивните, сатирични и анархични импулси на дадаизма с обособено утвърждаване на предмети от масовата култура. Сред тези художници, разглеждани от някои като произвеждащи изкуство водещо до попарт, са Пабло Пикасо, Марсел Дюшан, Курт Швитерс и Ман Рей.

Във Великобритания:Независимата група[редактиране | edit source]

„Аз бях играчка на богатия мъж” на Едуардо Паолози се счита за началния стандартен носител на попарт и първият показващ думата „поп”. Паолози показва колажа си през 1952 г. като част от презентацията на серията “Bunk!” на началната среща на Независимата група в Лондон.

Независимата група(НГ), основана в Лондон през 1952 г.,се счита за предшественик на попарт направлението. В нея представителите са млади художници, скулптори, архитекти, писатели и критици, които предизвикват преобладаващите модернистични подходи към културата както и традиционните виждания на изобразителното изкуство. Групата дискутира централизираното около поп културата въвличане на елементи като масово рекламиране, филми, продуктов дизайн, комикси, научна фантастика и технология. На първата среща на Независимата група през 1952 г., съучредителят, художник и скулптор Едуардо Паолози презентира лекция, използвайки серия от колажи озаглавени “Bunk!”, които той прави през времето прекарано в Париж между 1947 и 1949 г. Този материал съдържа „основни обекти” като реклама, комикс характери, корици на списанния и подбрани масово произвеждани графики, които най-добре представят американската популярна култура. Една от картините в презентацията била колаж на Паолози от 1947 г. наречен: ”Аз съм играчка на богатия мъж”, който съдържа първата употреба на думата „поп”, която се появява се в облак дим, излизащ от револвер. Следващата творческа презентация на Паолози през 1952 фокусира Независимата група преди всичко върху образността на американската популярна култура, особено масовото рекламиране.

Понататъшното създаване на цялостният термин „попарт” било дело на Джон Макхейл и за следващото движение през 1954 г. ”Попарт” се използвало като прякор в дискусиите от членовете по време на второто събиране на Независимата група през 1955 г. и специфичният термин „попарт” за първи път се появява в публичния печат в една статия на НГ членовете Алисън и Петър Смитсън в “Arc”,1956 г. Обаче заслугата често се приписва на британския критик/куратор Лорънс Алоуей в есе от 1958 г. озаглавено „Изкуствата и мас медиите”въпреки, че термина, който той използва е „популярна масова култура”. Въпреки това, Алоуей е един от главните критици, които защитават включването на изображенията на масовата култура в изобразителното изкуство.

В Съединените щати[редактиране | edit source]

Въпреки че движението започва в края на 1950-те години, попартът в Америка проявява най-големия си тласък през 1960-те. По това време американската реклама е придобила много елементи и влияние от модерното изкуство и функционира на много високотехнично ниво. По-нататък, американските художници трябвало да търсят по задълбочено драматични стилове, които биха могли да дистанцират изкуството от добре проектирани и изкусни рекламни материали. Тъй като британците виждат американската популярна култура някак си от странична гледна точка, техните представи са често весели с романтични, сантиментални и хумористични нюанси. В контраст обаче са американските художници, които са бомбандирани ежедневно от разнообразието на масово произвеждани изображения, правейки произведения, които като цяло са по-смели и агресивни.

Двамата важни художници в създаването на американската попарт-лексика са Джаспър Джоунс и Робърт Раушенбърг. Дори картините на Раушенбърг да имат връзка с по-ранните работи на Курт Швитерс и други дадаисти, неговият интерес е свързан със социалните проблеми на момента. Неговият подход е свързан със създаването на изкуство от еднодневните материали и употребата на актуални събития от американското ежедневие дава на работата му уникално качество. Работата на Джоунс и Раушенбърг от 1950 г. се класифицира като нео-дадаизъм и визуално се различава от класическия американски попарт, който започва в началото на 60-те години.

От основно значение за американското поп изкуство е Рой Лихтенщайн. Работата му може би дефинира основната предпоставка на попарта най-добре от когото и да било друг чрез пародия. Избирайки старомодните комикси като обект на интерес, Лихтенщайн прави прецизна, с ясни очертания на образите композиция, която е ръководена от лека пародия. Картините на Лихтенщайн, както и тези на Анди Уорхол, Том Веселман и други, споделят пряка привързаност към ежедневното отражение на американската поп култура, но същевременно разглеждат субекта по обективен начин, ясно илюстриращ идеализацията на масовата култура. Анди Уорхол е може би най-известната фигура в попарта. Той се опитва да пренесе попа извън артистичния стил и да го превърне в начин на живот и така неговите произведения често изобразяват липсата на човешка престореност, като се отказва от иронията и пародията, присъщи на много от неговите връстници.

Трябва да се отбележи също, че докато британското попарт движение предхожда американското, е имало някои по-ранни американски прото-поп основи, които използват „готови” културни обекти. През 1920-те години американските художници Джералд Мърфи, Чарлс Демют и Стюарт Дейвис създават картини, предшестващи попарт движението, които съдържат образи от популярната култура, като светски обекти подбрани от американските рекламни продукти и рекламен дизайн.

Ранни изложби[редактиране | edit source]

През есента на 1962 г. нюйоркският изкуствовед Сидни Джанис организира единствена по рода си изложба наречена „Новите Реалисти”, едно международно проучване на новата сцена за съвременни американски поп художници и свързаната с тях група на европейските художници, асоциирани с направлението нов реализъм. Изложбата в галерията на Сидни Джаннис включва произведения на Уейн Тайбауд, Ричърд Линдер, Рой Лихтенщайн, Анди Уорхол, Клаас Олденбърг, Джеймс Розенкуист, Джим Дайн, Робърт Индиана, Том Веселман, Джордж Сегал, Марисол, Жан Тингуели, Ив Клайн, Арман, Марио Шифано, Енрико Бай, Мимо Ротела, Кристо, Маршал Райс и няколко други. Също така, през 1962 г. в Лос Анджелис произведения на Рой Лихтенщайн са включени заедно с работи на Анди Уорхол, Джим Дайн, Филип Хефертън, Уейн Тайбауд, Джо Гууд, Едуард Руша и Робърт Доуд в изторическата озложба „Новите картини на общите обекти”, организирана от Уолтър Хопс в Художествения музей Пасадена. Това е първата Поп Арт музейна изложба в Америка. Тези художници са част от едно ново направление, по време на социално напрежение, което шокира Америка и художествения свят и променя изкуството завинаги. Тази музейна изложба е последвана от музея Гугенхайм през 1963 г. с попарт изложбата „Шест жудожници и обектът”, организирана от Лорънс Алоуей. Художниците, включени в изложбата на Алоуей са Джим Дайн, Джаспър Джоунс, Рой Лихтенщайн, Робърт Раушенбърг, Джеймс Розенкуист и Анди Уорхол.

Частни галерии, които правят изложби на поп произведения от началото до средата на 60-те години са Зелената галерия, Постоянната галерия, галерия Сидни Джанис, галерия Лео Кастели в Ню Йорк и галерия Ферус в Лос Аджелис.

В Испания[редактиране | edit source]

В Испания, проучването на попарта е свързано с „новите фигуративи”, които произтичат от корените на кризата на информиране. Едуардо Аройо може да се каже, че се вписва в рамките на попарт тенденцията, заради интереса му към околната среда, критиката му за нашата медийна култура, която включва икони както от масовата медия така и от история на изкуството, и презрението си към почти всички установени художествени стилове.

Също така в категорията на испанското поп изкуство е „Екипът на хрониката”, която съществува във Валенсия от 1964 до 1981 г., сформирна от художниците Маноло Валдес и Рафаел Солбес. Тяхното движение може да се характеризира като поп поради употребата на комикси и публични изображения и опростяването на картини и фотографски композиции. Режисьорът Педро Алмодовар появил се от „La Modiva” субкултура в Мадрид (70-те години), прави нискобюджетни Super 8 попарт филми и впоследствие е наричан испанският Анди Уорхол от страна на медиите по това време. В книгата „Алмодовар на Алмодовар” той е цитиран да казва, че филмът „Забавни лица” от 50-те години е главно вдъхновение за работата му. Една поп отличителен белег във филмите на Алмодовар е, че той прави фалшива реклама, която се включва в действието на филма.

В Япония[редактиране | edit source]

Попартът в Япония е уникален и идентифициращ се като японски от самите теми и стилове. Много японски поп художници се вдъхновяват в най-голяма степен от Аниме и понякога от юкийо-е и традиционното японско изкуство. Най–известният засега художник в Япония е Такаши Мураками, чиято група от художници Кайкай Кики е световноизвестна с тяхно собствено масово произвеждано, но силно абстрактно и уникално движение в изкуството; сюрреалистично, постмодерно движение, чието вдъхновение идва главно от Анимето и японката улична култура, и което е насочено към младата аудитория в Япония и е оказало силно културно влияние. Някои художници, като Йошитомо Нара, са известни с тяхното изкуство вдъхновено от графитите, а някои, като Мураками, са прочути с масово произвеждани пластмасови и полимерни фигури. Много поп художници в Япония използват сюрреалистични или неприлични, шокиращи кадри в изкуството си, взети от японският Хентай. Този елемент в изкуството привлича вниманието на стари и млади зрители и изключително провокира мисълта, но не се взема за обидно в Япония. Общата метафора използвана в японския попарт е невинността и уязвимостта на децата и младежта. Художници като Нара и Айа Такано използват децата като субект в почти цялото си изкуство. Докато нара създава сцени на гняв или бунт чрез децата, Такано предава невинността на децата чрез изобразяването на голи момичета.

В Италия[редактиране | edit source]

В Италия попартът е известен от 1964 година и се състои от различни форми, като „Scuola di Piazza del Popolo” в Рим с художници като Марио Шифано, Франко Анджели, Джосета Фиорони, Тано Феста, както и някои произведения на Пиеро Манзони и Мимо Ротела.

Италианското поп изкуство, възникнало през 1950-те години, по-точно в произведенията на двама художници Енрико Бей и Мимо Ротела, които имат пълното право да се считат за предшественици на тази сцена. Всъщност, това се случва около 1958-1959 г.,когато Бай и Ротела изоставят предишните си кариери, които главно могат да бъдат определени като непредставителни макар да преминават бързо през пост-дадаизма и катапултират себе си в нов свят на изображения и отражението, проникнало навсякаде около тях. Разкъсаните постери на Мимо Ротела получават все по-голямо символично разбиране, често изрично и съзнателно, отнасящи се до големите икони на времето. Композициите на Енрико Бей са пропити от съвременният кич, което можело да се окаже златна мина на изображения и стимули за едно цяло поколение творци.

Новото се заражда в новата визуална панорама, както вътре между четрите бели стени, така и отвън: коли, улични знаци, телевизия, целият „нов свят”. Всичко може да принадлежи на света на изкуството, което само по себе си е нещо ново. В тази връзка, италианският попарт поема по същия идеологичен път като популярното изкуство на международна сцена, като единственото нещо, което се променя е иконографията и в някои случаи наличието на по-критично отношение към него. Дори и в този случай, прототипите могат да бъдат проследени обратно до произведенията на Ротела и Бай, и двамата далеч от неутралитета във връзката им с обществото. Но това не е изключителен елемент, дългият списък от художници от Джани Руфи до Роберто Барни, от Силвио Пасоти до Умберто Бигнарди и Клаудио Чинтоли, които възприемат реалността като играчка, като голям резерв от образи, от които да изготвят материал с разочарование и лекомислие, търсещи традиционните езикови модели с обновеният дух на „нека се забавлявам” а ла Алдо Палазечи. През 1990-те, неопоп се развива в Италия и Европа като съвременно преправяне на Поп Арта.

Обобщение[редактиране | edit source]

Попартът е много неща, които изящното изкуство не е - то е масово произвеждано, изразходва се, ниско платено е, бляскаво, остроумно и насърчава големите пари, ярките светлини и големите знаменитости - няма и знак в това движение, напомнящ за бедния художник, заробен в някоя гарсониера. Все пак, веселото и безгрижно усещане е отричано от критиците: Харолд Розенберг описва попартът като „шега без хумор, казвана отново и отново и започнала да звучи като заплаха... Рекламиране на изкуство, което се представя като изкуство, което мрази рекламата.”

Дали попартът е сериозна анотация на съвременното обществено положение - цинични ли са поп художниците за разрастващите се мас-медии и материалната култура или е просто полулярно изкуство-достъпно, ярко и лъскаво?