Борис Мончев

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Борис Мончев
български революционер
Борис и Георги Мончеви
Борис и Георги Мончеви

Роден
Починал
ПогребанЦентрални софийски гробища, София, Република България

Учил вЗагребски университет
Софийски университет
Политика
Депутат
XIX ОНС   XXIV ОНС   
Семейство
БащаВасил Мончев
Братя/сестриПетър Мончев
Наталия Мончева
Георги Мончев
Борис Мончев в Общомедия

Борис Василев Мончев с псевдоним Борил[1] е български учител и революционер, деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Мончев е роден на 15 август 1881 година в Прилеп, Османската империя, днес в Северна Македония. Син е на прилепчанеца Васил Мончев и брат на Георги Мончев и Петър Мончев. Учи в Солунската българска мъжка гимназия. Влиза във ВМОРО и като председател на ученическото културно-просветно дружество „Св. св. Кирил и Методий“ при Солунската афера в 1900 година е осъден на 1 година затвор.[2]

В 1902 година завършва със седемнадесетия випуск Солунската гимназия.[3] През 1907 година следва право в Софийския университет, от 1908 година следва в Загребския, а през 1911 година – право в Женевския.[4] В периода 1903 – 1905 година работи като учител в Солунската българска мъжка гимназия и едновременно е член на Централния комитет на ВМОРО.[5] През 1905 година на Солунски окръжен конгрес е избран за делегат на Рилския конгрес на ВМОРО.

След Младотурската революция в 1908 година става деец на Съюза на българските конституционни клубове и е избран за делегат на неговия Учредителен конгрес от Солун.[6] Участва в редактирането на списание „Искра“.[7]

Според Павел Шатев през 1913 година Момчев заедно с Д. Кандиларов и д-р Николов водят преговори в Цариград с турски представители, водени от Сюлейман Аскери, за съвместни действия в Македония и подписват протоколи за сътрудничество.[8]

По време на Първата световна война служи в 39 пехотен солунски полк, а след това е инспектор във военната инспекция по прехрана на населението в Драма. Между 1918 – 1920 година е председател на комисията по настаняване на бежанците. Борис Мончев е народен представител в XIX (1920 – 1923) и XXIV (1938 – 1939) Обикновено Народно събрание с мандат от Момчиловград. Между 1924 – 1934 година е в Цариград и се занимава с търговия на тютюни, след което развива предприемаческа и културна дейност в Кърджали.[4]

Умира на 4 октомври 1942 година в София.[9][10] Погребан е в Централните софийски гробища.[11] На погребението му реч произнася Лазар Томов от Илинденската организация:

Борис Мончев оставя голяма следа подир себе си и в областта на стопанското повдигане на страната. Пропит със здрав национален възход той бе истински стожер на нова България.[4]

Родословие[редактиране | редактиране на кода]

 
 
 
 
 
 
 
 
Васил Мончев
(1847 – 1913)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Петър Мончев
 
Борис Мончев
(1881 – 1942)
 
Георги Мончев
(1883 – 1913)
 
Наталия Мончева
(около 1883 – ?)


Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Николов, Борис Й. ВМОРО : псевдоними и шифри 1893-1934. София, Издателство „Звезди“, 1999. ISBN 954-9514-17. с. 18.
  2. Адамовъ, Тод. попъ. Прилепъ въ революционнитѣ борби. // Илюстрация Илиндень XII (5 (115). София, Издание на Илинденската Организация, май 1940. с. 4.
  3. Кандиларовъ, Георги Ст. Българскитѣ гимназии и основни училища въ Солунъ (по случай на 50-годишнината на солунскитѣ български гимназии). София, Македонски Наученъ Институтъ, печатница П. Глушковъ, 1930. с. 97.
  4. а б в Илюстрация Илинден, 1943, бр.147, стр.8
  5. Силяновъ, Христо. Освободителнитѣ борби на Македония. Т. I. Илинденското възстание. София, Издание на Илинденската Организация, 1933. с. 275.
  6. Карайовов, Тома. Как се създадоха българските конституционни клубове в Турция, в: Борбите в Македония и Одринско. София, Български писател, 1981. с. 727.
  7. Енциклопедия „Пирински край“, том I. Благоевград, Редакция „Енциклопедия“, 1995. ISBN 954-90006-1-3. с. 388.
  8. Калчев, Калчо К. Българо-турски военнополитически отношения (1915-1918 г.), Велико Търново, Университетско издателство „Св. св. Кирил и Методий“, с. 278-279. Тези преговори, според Шатев, се водят със знанието и съгласието на министъра на външните работи Н. Генадиев.
  9. Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация : Войводи и ръководители (1893-1934) : Биографично-библиографски справочник. София, Издателство „Звезди“, 2001. ISBN 954-9514-28-5. с. 110.
  10. Пелтеков, Александър Г. Революционни дейци от Македония и Одринско. Второ допълнено издание. София, Орбел, 2014. ISBN 9789544961022. с. 310.
  11. Революционери, поборници, военни дейци. // София помни. Посетен на 1 ноември 2021 г.