Мандрица
Тази статия е за селото в България. За селото в Люлебургаско, Турция вижте Мандарица.
| Мандрица | |
 | |
  Мандрица  Мандрица | |
| Общи данни | |
|---|---|
| Население | 32 души[1] (31 декември 2025 г.) 1,18 души/km² |
| Землище | 27,148 km² |
| Надм. височина | 93 m |
| Пощ. код | 6585 |
| Тел. код | 03665 |
| МПС код | Х |
| ЕКАТТЕ | 47069 |
| Администрация | |
| Държава | България |
| Област | Хасково |
| Община – кмет | Ивайловград Диана Овчарова (ГЕРБ; 2011) |
| Мандрица в Общомедия | |
Мандрица (на гръцки: Μανδρίτσα, Мандр̀ица, на албански: Mandrica или Mandricë) е село в Южна България, в община Ивайловград, област Хасково. Мандрица е известно като единственото албанско село в България.[2]
География
[редактиране | редактиране на кода]Селото е разположено на десния бряг на Бяла река, в най-източната част на Родопите, на 19 километра южно от Ивайловград и на два километра западно от Луда река, която оформя българо-гръцката граница.
История
[редактиране | редактиране на кода]В Османската империя
[редактиране | редактиране на кода]За година на основаването на Мандрица общоприето се смята1636, която е изписана на камък до старата църква „Света Неделя“.[2] Въпреки това съществуват по-ранни свидетелства за съществуването му. В османски списък на селищата и облагаемото на джизие население в Тракия и Беломорието от 1627 г. се споменава селото Мандраджък заедно със своите 18 ханета.[3] В подобен списък от 1635 г. ханетата в селото вече наброяват 25.[4]
Според легендата селото е основано от албанци християни, мандраджии, които снабдявали с продоволствие османската войска. Цариградското правителство им позволява да си изберат земя и ги освобождава от данъци. А според гръцки източници първите заселници в Мандрица идват още преди падането на Константинопол под османска власт. Основната маса албански жители се заселват в Мандрица в края на 18 век от района на Корча и в началото на 19 от областта Сули в Епир. Мандренци запазват сулиотските си носии чак до края на 19 век, когато заместват фустанеланата с тракийски потури. Женската албанска носия се запазва до масовата емиграция в Гърция през 1913 година.
Учител в родното си село между 1859 и 1869 година е Атанас Христов (1838 – 1907), а след това е свещеник между 1870 и 1902 година.[5]
В 19 век Мандрица е албанска гъркоманска паланка в каза Димотика. В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на населението от 1873 Мандрица е посочено като село с 250 домакинства с 1080 жители албанци.[6]
В 1908 година според гръцки източници населението на Мандрица е 3500 души „албаногласни гърци, по-голямата част от които говори и гръцки“.[7]
Основният поминък на населението е бубарство, отглеждане на тютюн, манифактура и търговия. В Мандрица има четири мелници, 22 мелачки за сусамово олио, 1 тухларна, леярна за камбани, манифактура за газирани напитки, кожарска манифактура, бъчварница, бояджийница, много аламбици за ракия и мастика, оръжейни манифактури, бижутерии и т.н. В паланката има 20 манифактури за производство на бубено семе, които изнасят продукт за много страни.
В Мандрица има три гръцки училища – едно мъжко, едно девическо и една детска градина.
В България и в емиграция
[редактиране | редактиране на кода]В началото на 20 век в Мандрица се установява база на Гръцката въоръжена пропаганда. В паланката е формирано просветно дружество с гръцкото название „Εύελπις Νεολαία (Многообещаваща младеж)“ и гръцки офицери организират въоръжена чета от 250 души. Мандрица е освободена от османска власт на 15 октомври 1912 година от части на Първа българска армия по време на Балканската война, но по време на Междусъюзническата през 1913 година отново е заета от османски войски. По силата на Цариградския мирен договор от септември 1913 Мандрица остава в границите на България. На 13 октомври 1913 година в Мандрица се установява чета на ВМОРО. Голяма част от жителите на селото пресичат Луда река и бягат на турска територия, поради страх от възмездие за престъпленията на гръцката чета, където стоят като бежанци 6 месеца и след това през Цариград и Родосто се отправят за Гърция и на Цветница 1914 година една част пристига в Солун, а след един месец останалите – в Кавала.
От 480-те мандренски семейства, 40 остават в България, 100 се установяват в кукушкото българско село Хамбаркьой, прекръстено в чест на Мандрица на Мандрес, 60 в Седес (Терми), 47 в Суроти, 60 в Загливери, 50 в Мущени, Кавалско и в Османица (Калос Агрос), Драмско, 8 семейства (32 души) в Сана, на Халкидика[8], 6 семейства в Урли (Турио)[9], Димотишко, а останалите в Софлу (Суфли), Башклисе (Протоклиси) и Караклисе (Мавроклиси) в Западна Тракия[10] и на други места.
Българските власти настаняват в Мандрица българи бежанци от Тракия и Македония (Воденско).
В 1919 година, когато гръцката армия окупира Западна Тракия повечето бежанци от Мандрица се връщат в района на Димотика в очакване, че Мандрица ще влезе в границите на Гърция, но след като границата от Ньойския договор я оставя на българска територия те се връщат в Македония.
През 1929 година от Мандрица се изселва нова емигрантска вълна.[11]
По време на Втората световна война част от мандриотите от Драмско и Кавалско, които влизат в границите на България, бягат в германската окупационната зона, поради страх от възмездие за сторените престъпления преди 1913 г.
Мандрица днес
[редактиране | редактиране на кода]Днес Мандрица е село призрак с население около 50 души. Част от населението все още говори албански език.[12] В Мандрица са запазени стари големи триетажни кирпичени и тухлени къщи в български възрожденски стил, с резбовани тавани, балкони от ковано желязо и колонади.
В селото има две църкви. Гробищната „Света Неделя“ е малка еднокорабна сграда, строена в 1708 година – една от най-старите църкви в Източните Родопи. Селската църква „Свети Димитър“, строена в 1835, е трикорабна псевдобазилика от зидан камък с дървен покрив. В мотивите на резбования дървен иконостас има източни влияния. Част от двора на църквата е настлан с надгробни плочи на клирици. „Свети Димитър“ е частично разрушена, но има проект за възстановяването ѝ.
През 2004 година Мандрица е включена в туристическия маршрут „Културни и исторически мистерии на Източните Родопи“.
В Мандрица и в съседните села Маточина и Сив кладенец е сниман българският филм „Мила от Марс“.[13]
Сдружение за възраждане на Мандрица
[редактиране | редактиране на кода]През юли 2010 година се основа „Сдружение за възраждане на Мандрица“ с основна цел развитие на селото, запазване културата и обичаите и предотвратяване пълното му изчезване. Сдружението стартира информационен сайт на адрес mandritsa.com
Език
[редактиране | редактиране на кода]| Едно | Две | Три | Четири | Пет | Шест | Седем | Осем | Девет | Десет | |
|---|---|---|---|---|---|---|---|---|---|---|
| Книжовен албански | një | dy | tre | katër | pesë | gjashtë | shtatë | tetë | nëntë | dhjetë |
| Тоски от Мандрица | ni | g'u | tri | kátrë | pésë | g'áštë | štátë | tétë | në'ntë | zjétë |
Литература
[редактиране | редактиране на кода]- Бойка Соколова. „Село Мандрица. Езиково, фолклорно-етнографско и историческо проучване“. София, 1968
- Μ. Μαραβελάκη, Α. Βακαλόπουλου. „Οι προσφυγικές εγκαταστάσεις στην περιοχή Θεσσαλονίκης“. Ανατύπωση Εκδόσεις Βάνιας. Θεσσαλονίκη, 1993.
- Απόστολος Μαϊκίδης. „Μανδρίτσα. Η κωμόπολις που έσβησε.“ Σημειώσεις – Αναμνήσεις – Παράδοσις. Θεσσαλονίκη, 1972.
- Απόστολος Μαϊκίδης. „Η βιοτεχνία στη Μανδρίτσα Αν. Θράκης“, Θρακική Εστία Θεσσαλονίκης. Ημερολόγιο- Λεύκωμα, 4, 1985-1986.
Външни препратки
[редактиране | редактиране на кода]Бележки
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ www.nsi.bg // Национален статистически институт.
- 1 2 Мандрица – единственото албанско село у нас гасне край границата; статия от 09.04.2014 г. проверена на 07.03.2023 г.
- ↑ Турски извори за българската история. Т. VII. София, Издателство на БАН, 1986. с. 314 – 317.
- ↑ Турски извори за българската история. Т. VII. София, Издателство на БАН, 1986. с. 371 – 373.
- ↑ Енциклопедия. Българската възрожденска интелигенция. Учители, свещеници, монаси, висши духовници, художници, лекари, аптекари, писатели, издатели, книжари, търговци, военни... София, ДИ „Д-р Петър Берон“, 1988. с. 684.
- ↑ Македония и Одринско: Статистика на населението от 1873 г. София, Македонски научен институт – София, Македонска библиотека № 33, 1995. ISBN 954-8187-21-3. с. 57.
- ↑ Η Εκπαιδευτική κατάσταση στό βιλαέτιο Αδριανουπόλεως (1907-1908)[неработеща препратка]
- ↑ Η ΠΡΟΣΦΥΓΙΚΗ ΚΑΤΑΣΤΑΣΗ ΣΤΗΝ ΕΛΛΑΔΑ[неработеща препратка]
- ↑ Καλώς ήρθατε στο Θούριο, архив на оригинала от 14 май 2007, https://web.archive.org/web/20070514183825/http://www.thourio.gr/manager/publish/cat_index_28.shtml, посетен на 18 февруари 2007
- ↑ Πηγές για τους Αρβανίτες, архив на оригинала от 4 ноември 2007, https://web.archive.org/web/20071104200902/http://www.geocities.com/tuki8eblom/arvanites.html, посетен на 4 ноември 2007
- ↑ Териториална дирекция „Държавен архив“ – Кърджали
- ↑ Вестник „Култура“. Ирина Илиева. „За Родопите ни трябват японци“, 29 ноември 2002. // Архивиран от оригинала на 27 септември 2007. Посетен на 18 февруари 2007.
- ↑ Сайт на филма „Мила от Марс“ // Архивиран от оригинала на 5 ноември 2018. Посетен на 10/03/2007.
- ↑ Numbers in Over 5000 Languages // Посетен на 8 март 2007.
| ||||||||