Мандрица

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за селото в България. За селото в Люлебургаско, Турция вижте Мандарица.

Мандрица
Mandritsa PD 2011 121.jpg
Общи данни
Население 87 (ГРАО, 2015-03-15)*
Землище 27,148 km²
Надм. височина 93 m
Пощ. код 6585
Тел. код 03665
МПС код Х
ЕКАТТЕ 47069
Администрация
Държава България
Област Хасково
Община
   - кмет
Ивайловград
Диана Овчарова
(ГЕРБ)
Мандрица в Общомедия

Мандрица (на гръцки: Μανδρίτσα, Мандр̀ица, на албански: Mandrica или Mandricë) е село в Южна България, в община Ивайловград, област Хасково. Мандрица е известно като единственото албанско село в България.

География[редактиране | редактиране на кода]

Селото е разположено на десния бряг на Бяла река, в най-източната част на Родопите, на 19 километра южно от Ивайловград и на два километра западно от Луда река, която оформя българо-гръцката граница.

История[редактиране | редактиране на кода]

В Османската империя[редактиране | редактиране на кода]

Мандрица е старо село - годината на основаването му 1636 е изписана на камък до старата църква „Света Неделя“.[1] Според легендата селото е основано от албанци християни, мандраджии, които снабдявали с продоволствие османската войска. Цариградското правителство им позволява да си изберат земя и ги освобождава от данъци. А според гръцки източници първите заселници в Мандрица идват още преди падането на Константинопол под османска власт. Основната маса албански жители се заселват в Мандрица в края на 18 век от района на Корча и в началото на 19 от областта Сули в Епир. Мандренци запазват сулиотските си носии чак до края на 19 век, когато заместват фустанеланата с тракийски потури. Женската албанска носия се запазва до масовата емиграция в Гърция през 1913 година.

Учител в родното си село между 1859 - 1869 година е Атанас Христов (1838 - 1907), а след това е свещеник пак там между 1870 - 1902 година[2].

В 19 век Мандрица е албанска гъркоманска паланка в каза Димотика. В "Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника", издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 Мандрица е посочено като село с 250 домакинства с 1 080 жители албанци.[3]

В 1908 година според гръцки източници населението на Мандрица е 3 500 души „албаногласни гърци, по-голямата част от които говори и гръцки“.[4]

Основният поминък на населението е бубарство, отглеждане на тютюн, манифактура и търговия. В Мандрица има четири мелници, 22 мелачки за сусамово олио, 1 тухларна, леярна за камбани, манифактура за газирани напитки, кожарска манифактура, бъчварница, бояджийница, много аламбици за ракия и мастика, оръжейни манифактури, бижутерии и т.н. В паланката има 20 манифактури за производство на бубено семе, които изнасят продукт за много страни.

В Мандрица има три гръцки училища - едно мъжко, едно девическо и една детска градина.

В България и в емиграция[редактиране | редактиране на кода]

В началото на 20 век в Мандрица се установява база на Гръцката въоръжена пропаганда. В паланката е формиран силогос „Уверена младеж“ и гръцки офицери организират въоръжена чета от 250 души. Мандрица е освободена от османска власт на 15 октомври 1912 година от части на Първа българска армия по време на Балканската война, но по време на Междусъюзническата през 1913 година отново е заета от османски войски. По силата на Цариградския мирен договор от септември 1913 Мандрица остава в границите на България. На 13 октомври 1913 година в Мандрица се установява чета на ВМОРО. Голяма част от жителите на селото пресичат Луда река и бягат на турска територия, поради страх от възмездие за престъпленията на гръцката чета, където стоят като бежанци 6 месеца и след това през Цариград и Родосто се отправят за Гърция и на Цветница 1914 година една част пристига в Солун, а след един месец останалите - в Кавала.

От 480-те мандренски семейства, 40 остават в България, 100 се установяват в кукушкото българско село Хамбаркьой, прекръстено в чест на Мандрица на Мандрес, 60 в Седес (Терми), 47 в Суроти, 60 в Загливери, 50 в Мущени, Кавалско и в Османица (Калос Агрос), Драмско, 8 семейства (32 души) в Сана, на Халкидика[5], 6 семейства в Урли (Турио)[6], Димотишко, а останалите в Софлу (Суфли), Башклисе (Протоклиси) и Караклисе (Мавроклиси) в Западна Тракия[7] и на други места.

Българските власти настаняват в Мандрица българи бежанци от Тракия и Македония (Воденско).

В 1919 година, когато гръцката армия окупира Западна Тракия повечето бежанци от Мандрица се връщат в района на Димотика в очакване, че Мандрица ще влезе в границите на Гърция, но след като границата от Ньойския договор я оставя на българска територия те се връщат в Македония.

През 1929 година от Мандрица се изселва нова емигрантска вълна.[8]

По време на Втората световна война част от мандриотите от Драмско и Кавалско, които влизат в границите на България, бягат в германската окупационната зона, поради страх от възмездие за сторените престъпления преди 1913 г.

Мандрица днес[редактиране | редактиране на кода]

Днес Мандрица е село призрак с население около 70 души. Част от населението все още говори албански език.[9] В Мандрица са запазени стари големи триетажни кирпичени и тухлени къщи в български възрожденски стил, с резбовани тавани, балкони от ковано желязо и колонади.

В селото има две църкви. Гробищната „Света Неделя“ е малка еднокорабна сграда, строена в 1708 година - една от най-старите църкви в Източните Родопи. Селската църква „Свети Димитър“, строена в 1835, е трикорабна псевдобазилика от зидан камък с дървен покрив. В мотивите на резбования дървен иконостас има източни влияния. Част от двора на църквата е настлан с надгробни плочи на клирици. „Свети Димитър“ е частично разрушена, но има проект за възстановяването ѝ.

През 2004 година Мандрица е включена в туристическия маршрут „Културни и исторически мистерии на Източните Родопи“.

В Мандрица и в съседните села Маточина и Сив кладенец е сниман българският филм „Мила от Марс“.[10]

Сдружение за възраждане на Мандрица[редактиране | редактиране на кода]

През юли 2010 година се основа „Сдружение за възраждане на Мандрица“ с основна цел развитие на селото, запазване културата и обичаите и предотвратяване пълното му изчезване. Сдружението стартира информационен сайт на адрес mandritsa.com

Език[редактиране | редактиране на кода]

Числата в книжовен албански и тоски от Мандрица[11]
Едно Две Три Четири Пет Шест Седем Осем Девет Десет
Книжовен албански një dy tre katër pesë gjashtë shtatë tetë nëntë dhjetë
Тоски от Мандрица ni g'u tri kátrë pésë g'áštë štátë tétë në'ntë zjétë

Литература[редактиране | редактиране на кода]

  • Бойка Соколова. „Село Мандрица. Езиково, фолклорно-етнографско и историческо проучване“. София, 1968
  • Μ. Μαραβελάκη, Α. Βακαλόπουλου. "Οι προσφυγικές εγκαταστάσεις στην περιοχή Θεσσαλονίκης". Ανατύπωση Εκδόσεις Βάνιας. Θεσσαλονίκη, 1993.
  • Απόστολος Μαϊκίδης. "Μανδρίτσα. Η κωμόπολις που έσβησε." Σημειώσεις - Αναμνήσεις - Παράδοσις. Θεσσαλονίκη, 1972.
  • Απόστολος Μαϊκίδης. "Η βιοτεχνία στη Μανδρίτσα Αν. Θράκης", Θρακική Εστία Θεσσαλονίκης. Ημερολόγιο- Λεύκωμα, 4, 1985-1986.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]