Холокост в България

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Холокостът в България обхваща дейностите на българските власти, съдействащи на Холокоста, политиката на Германия за ликвидиране на евреите (т.нар. „окончателно решение на еврейския въпрос“) в Европа по време на Втората световна война.

Антиеврейски ограничения[редактиране | редактиране на кода]

През декември 1940 година, дни след разширяването на Тристранния пакт с Унгария, Румъния и Словакия и период на усилено подготвяне на България да с включи в него, Народното събрание приема Закон за защита на нацията, който поставя началото на държавно организиран тормоз и преследване на евреите в България. Още при внасянето на законопроекта видни интелектуалци и общественици, сред които Тодор Влайков, Елин Пелин, Григор Чешмеджиев, Стоян Чилингиров, Елисавета Багряна, Людмил Стоянов, Константин Константинов, подписват протестно писмо срещу него. В парламента законопроектът е остро критикуван от Петко Стайнов.[1]

Законът за защита на нацията е последван от Закон за еднократния данък върху имуществата на лицата от еврейски произход (юли 1941) и Закон за възлагане на Министерския съвет да вземе всички мерки за уреждане на еврейския въпрос и свързаните с него въпроси (юли 1942).[2] Антиеврейските закони и подзаконови актове до голяма степен следват по-ранни подобни норми от Румъния, Унгария и Франция.[2]

Съгласно антиеврейското законодателство:

  • смесените бракове между българи и евреи се забраняват (те се осъществяват само нелегално),
  • има забрани за упражняване на определени професии и притежаване на дялове в предприятия от страна на евреите,[3]
  • наложени са извънредни имуществени данъци на еврейското население,
  • наложено е носенето на „давидовите значки“ за индентификация,
  • наложен е полицейски час за евреите,
  • евреите могат да си купуват хляб само от отделни фурни,
  • определени са улици, по които е забранено да се движат евреи,
  • по 6 – 7 месеца в годината мъжете-евреи от донаборна до 50-55-годишна възраст са изпращани в „трудови лагери“.

Антиеврейското законодателство налага тежки регулации върху собствеността на евреите, като голяма част от нея е на практика национализирана срещу държавни облигации. Недвижима и движима собственост на евреи масово е разпродавана, като средствата се внасят в техни сметки в Българска народна банка, в които към март 1943 година са натрупани 307 милиона лева. Първоначално титулярите на тези сметки могат да теглят пари от тях с разрешение на държавните органи, но впоследствие това им е забранено, а по-късно самата администрация започва да използва тези пари без знанието на собствениците. Разпродажбите на еврейска собственост, особено в окупираните територии, са съпътствани от масова корупция и директни кражби от страна на извършващите ги държавни служители.[4]

Наложеният през 1941 година еднократен данък върху имуществото на евреите е в размер на 20% (25% за имущества над 3 милиона лева) и достига общ размер от 1,4 милиарда лева (около 20% от сумата на преките данъци по това време). Данъкът и кратките срокове за неговото изплащане на практика довеждат до ликвидацията на множество предприятия, собственост на евреи.[5]

Прилагането на антиеврейските мерки е възложено на създадено през август 1942 година Комисарство по еврейските въпроси към Министерския съвет, оглавено от Александър Белев. До края на годината то изселва от София над 1500 души, конфискувайки и раздавайки жилищата им по свое усмотрение.[6]

Изселване на евреи[редактиране | редактиране на кода]

Решението за унищожаване на всички евреи на територията на Германия, на окупираните от нея територии и на териториите на съюзниците ѝ е взето от националсоциалистическото правителство в берлинското предградие Ванзее през 1942 г. Тогава започва масовото депортиране към Аушвиц.

Още през септември германският посланик в София Адолф-Хайнц Бекерле, разглеждайки въведеното антисемитско законодателство и създаването на Комисарството по еврейските въпроси, приема, че българското правителство е склонно да подпомогне Германия за изтребването на евреите. На 21 януари в посолството е назначен като съветник по еврейските въпроси хауптщурмфюрерът (капитан) от СС Теодор Данекер. След едномесечни преговори на Данекер с вътрешния министър Петър Габровски и комисаря Александър Белев, на 22 февруари 1943 година двете страни сключват споразумение за депортация „най-първо“ на 20 хиляди български евреи в Германия.[7]

На 2 март с постановление на Министерския съвет споразумението за изселване е потвърдено, а на Комисарството е възложено да организира изселването на 20 хиляди евреи от „новоосвободените земи“. По данни на самото Комисарство там живеят около 11 хиляди евреи, така че изпълнението на постановлението е невъзможно. Същевременно доклад на Габровски, одобрен на 24 февруари от министър-председателя Богдан Филов, предлага в изселването да бъдат включени и „нежелателни евреи“ от старите територии. Въпреки одобрението си, Филов не приема настояванията на Габловски това да бъде вписано в публичното постановление на Министерския съвет, но Комисарството приема одобрения доклад за достатъчно основание за изселването и на евреи от старите територии.[8]

Депортиране на евреите от Новите земи[редактиране | редактиране на кода]

На 4 март 1943 г. започва депортиране на евреите от Беломорието. 4058 души са транспортирани до Лом и оттам на 4 корабчета са изпратени до Виена. Оцеляват само 100 от тях.

Български полицейски части (под немско командване) в Битоля и Скопие избират евреите от Вардарска Македония и от 10 март започва депортирането на 7144 души с вагони до дунавските пристанища Лом и Видин. Оттам те са отведени в Треблинка. Оцеляват само около 200 от тях.

На 12 март са депортирани 161 евреи от Пиротско през Лом за Виена.

Опити за депортиране на евреи от стара България[редактиране | редактиране на кода]

Според първоначалния план на Комисарството по еврейските въпроси изселването трябва да обхване около 6000 души от старите територии – 3500 от София, 612 от Пловдив, останалите от Русе, Пазарджик, Ямбол, Бургас, Хасково, Варна, Видин и Лом. Още през февруари Комисарството съставя списъци на евреи, „които са по-богати, обществено проявени и такива, проявени в противодържавни и противобългарски чувства“. До практически стъпки се стига само в Пловдив, където 612 души са задържани в двора на една казарма в 3 часа през нощта на 10 март, но по обяд са освободени по нареждане на главния секретар на вътрешното министерство.[9]

В тези събития се намесва митрополит Кирил (бъдещия Патриарх Български). Той влиза в еврейския лагер в Пловдив и заявява, че ще тръгне с депортираните, ако те не бъдат освободени. Междувременно в страната се надига вълна от народно негодувание срещу решението на правителството. За отмяната на първия и най-организиран опит за депортация на евреите от „стара България“ важна роля изиграва бързото и решително действие на група от 42 депутати начело с подпредседателя на Народното събрание Димитър Пешев, които се обявяват срещу случващото се, като чрез подписка в Народното събрание правят действията публично известни, показват фактическата им нелегитимност и с това бламират антисемитските действия на прохитлеристкото правителство. Самото правителство спира депортирането. Лекарският съюз, Съюзът на писателите и спортно дружество „Славия“ също се противопоставят. Българската православна църква реагира особено последователно, като окуражава морално както евреите, така и множеството българи, несъгласни с политиката на правителството за разделение на нацията с мотива, че гоненията на евреите са удар по самата България. Особено активен е софийският митрополит Стефан, оглавяващ Светия Синод по това време. Намесват се и множество отделни личности, включително и вдовицата на държавника Петко Каравелов, Екатерина Каравелова[10]. Последиците от разселването на евреите, както и напредъка на разгрома на Вермахта през следващите месеци правят депортирането практически неосъществимо. Протестите създават възможност цар Борис III да отмени депортацията на евреите от „стара България“.

Антиеврейското законодателство в България е отменено официално в началото на септември 1944 г. от правителството на Константин Муравиев. По английска инициатива в София правителството преговаря с швейцарския посланик за изселване в Палестина на 4000 деца и 400 възрастни евреи.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Недев 2007, с. 521 – 522.
  2. а б Аврамов 2007, с. 256.
  3. Аврамов 2007, с. 257.
  4. Аврамов 2007, с. 258 – 264.
  5. Аврамов 2007, с. 265.
  6. Недев 2007, с. 522.
  7. Шарланов 2009, с. 131 – 132.
  8. Шарланов 2009, с. 132.
  9. Шарланов 2009, с. 133, 136.
  10. Груев 1991, с. 387 – 393.

Цитирани източници[редактиране | редактиране на кода]

Литература[редактиране | редактиране на кода]

  • Chary, Frederick B.. The Bulgarian Jews and the final solution, 1940 – 1944. Pittsburgh, The University of Pittsburgh Press, 1972.
  • Борбата на българския народ за защита и спасяване на евреите в България през Втората световна война. Документи и материали. С., 1978.
  • Бояджиев, Х. Спасяването на българските евреи през Втората световна война. С., 1991.
  • Барух, Н. Откупът. Цар Борис и съдбата на българските евреи. С., 1991.
  • Груев, Стефан. Корона от тръни. Царуването на Борис ІІІ 1918 – 1943. С., 1991.
  • Оцеляването. Сборник от документи 1940 – 1944. Съст. Д. Коен. С., 1995.
  • Хаджийски, Ив. Съдбата на евреите от Югозападна България през 1940 – 1944 г. Благоевград, 1998.
  • Няголов, Св. Кр. Истината за спасяването на евреите в България. С., 1998.
  • Кръстева, Здравка. Правни аспекти на държавната антиеврейска политика в Царство България (1940 – 1944 г.). – В: Антиеврейското законодателство в Европа и България. Правни изследвания. София, Институт за модерна политика и Център за еврейски изследвания на СУ „Св. Климент Охридски“, 2015
  • Гезенко, Ив. Дейността на Българския екзарх Стефан по спасяването на българските евреи през 1943 г. – Известия на държавните архиви, Т. 73, 1999, 40 – 57.
  • Бар-Зоар, М. Извън хватката на Хитлер. С., 1999.
  • Нисим, Г. Човекът, който спря Хитлер. Историята на Димитър Пешев, спасил евреите на една нация. С., 2000.
  • Chivarov, N. Die bulgarisch-orthodoxe Kirche und die Rettung der bulgarischen Juden. – Oesterreichische Osthefte, 42, 2000, № 1, 23 – 34.
  • Пауновски, Вл., Й. Илел. Евреите в България между унищожението и спасението. С., 2000.
  • Todorov, Tzvetan. The Fragility of Goodness: Why Bulgaria's Jews Survived the Holocaust. Trans.: Arthur Denner. Princeton, NJ, 2001.
  • Гласове в защита на гражданското общество. Протоколите на Светия Синод на БПЦ по еврейския въпрос. Съст. А. Танева и Ив. Гезенко. С., 2003.
  • Stefanov, P., Archim. The Bulgarian Orthodox Church and the Holocaust: Addressing Common Misconceptions. – Religion in Eastern Europe, XXVI, 2006, № 2, 10 – 19.
  • Дубова, Л. Л., Г. Й. Чернявский. Опыт беды и выживания. Судьба евреев Болгарии в годы Второй мировой войны. С., 2007.
  • Райчевски, Ст. Българи и евреи през вековете. С., 2008.
  • Ардити, С. Човекът, който изигра Хитлер. Цар Борис III – гонител или приятел на българските евреи. Русе, 2008.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]