Девол (град)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Вижте пояснителната страница за други значения на Девол.

Дево̀л е средновековен град, важен административен, църковен и културен център в Първата българска държава. Градът е бил разположен край едноименната река в днешна Югоизточна Албания.

Име и местонахождение[редактиране | редактиране на кода]

На старобългарски език името на града, областта и реката се изписва във формата Дѣволъ. Така остава в книжовния език до 1945 г. Известно е и в няколко гръцки варианта: Διάβολι, Δεβόλι и Ντεβόλι, с който днес най-често се обозначават реката и окръг в Албания. Епископ Михаил Деволски съобщава, че в началото на XII век, столетие след завладяването на България от византийците, град Девол е наричан още Селасфорос (в превод от гръцки: светлоносец, а на латински: Луцифер, едно от прозвищата на дявола). От това сведение някои извеждат произхода на името на село Звезда[1]. Според Иван Дуйчев при преименуването на Девол византийците са се подвели за значението на името, а оригиналното название произхожда от времето на траките и илирите, населявали региона още преди заселването на славяните, и е сходно със споменатата от Птолемей Dibolia в Еордея[2].

Точното местонахождение на Девол е спорно. Според една от версиите градът е бил разположен до село Гостима в северното подножие на планината Томор (Мали Томорит)[3]. Други проучвания сочат, че градът се е намирал край горното течение на река Девол, североизточно от град Корча, в близост до село Звезда[4][1][5].

По време на Първата българска държава[редактиране | редактиране на кода]

Смята се, че областта Девол е присъединена към България от кан Пресиян към 842-843 г.[6] По времето на княз Борис I (852-889) град Девол е средище на административна област комитат, наричана в някои извори Кутмичевица. Тук се издига една от седемте големи църкви, издигнати от Борис в България след покръстването[7]. За известен период управител на областта е комит Домета[8]. През 886 г. Борис изпраща в Девол Климент Охридски, който превръща града в средище на книжовна школа[9], преместена впоследствие в Охрид (Охридска книжовна школа). През 893 г. просветителската дейност на Климент в Девол е поета от друг ученик на Кирил и Методий – Наум Охридски[10]. През същата година е учредена Деволската епархия[5].

Предстоятел на епархията през 30-те години на X в. е Климентовият ученик Марко Деволски[11]. По негова заръка е написано Първото житие на Свети Наум с автор друг Климентов ученик от Девол[12]. Епархията просъществува по времето на цар Самуил (997-1014)[11]. Изказано е мнение, че Девол е първата Самуилова столица[13]. След като завладява Охрид, през лятото на 1018 г. византийският император Василий II използва Девол като база за действия срещу установилите се в Томор предводители на българската съпротива Пресиян и Ивац[14].

Във Византия[редактиране | редактиране на кода]

Василий II премахва Деволската епархия и я присъединява към Костурската[15]. Тази промяна е временна, защото са известни двама епископи на Девол от по-късен етап на византийското владичество[16]. Един от тях е Михаил Деволски, комуто се приписва авторството на редица ценни за съвременната историография добавки към хрониката на Йоан Скилица за българо-византийските отношения[17].[18] През 1072 г., в хода на въстанието на Георги Войтех, Девол е превзет за кратко от зетския войвода Петрила, който воюва на страната на българските въстаници[4].[19] При управлението на византийския император Алексий I Комнин (1081-1118) Девол е опора на императора в бойните действия срещу норманите на Робер Гискар и Боемунд. През септември 1108 г. Алексий сключва мирно споразумение с Боемунд, известно като Деволски договор[20]. Това примирие слага край на последните кръстоносни напъни на Първия кръстоносен поход и на всички домогвания на Боемунд Антиохийски до византийската корона.

През късното Средновековие[редактиране | редактиране на кода]

След Клокотнишката битка (1230 г.) Девол е завладян от цар Иван Асен II и става център на административна област (земя, на гръцки: хо̀ра) в Търновското царство[6].[5] Непосредствено след смъртта на цар Коломан I Асен през 1246 г. югозападните български владения са превзети от епирския деспот Михаил II[21]. Девол е в района на бойните действия при последвалите войни между Епирското деспотство и Никейската империя. На два пъти – през 1254 и 1259 г., градът е завладяван от никейски войски[22]. През 30-те и 40-те години на XIV в. управляващата сръбска династия на Неманичите разширява своята държава за сметка на Византия с цяла Македония, Албания (в т. ч. и Девол), Епир, Тесалия, Етолия и Акарнания. [23] На 20 декември 1355 г. край Девол умира цар Стефан Душан [24].

Галерия[редактиране | редактиране на кода]

  • Представа за местонахождението на Девол (Deabolis) на автор от първата половина на XIX в.[25]
    Представа за местонахождението на Девол (Deabolis) на автор от първата половина на XIX в.[25]
  • Границите на Деволския комитат през IX-X в. (1.) и на Големия и Малкия Девол през XI-XII в. (2.)[26]
    Границите на Деволския комитат през IX-X в. (1.) и на Големия и Малкия Девол през XI-XII в. (2.)[26]
  • Границите на българската държава в района на Девол при царуването на Калоян (2.) и Борил (1.)[27]
    Границите на българската държава в района на Девол при царуването на Калоян (2.) и Борил (1.)[27]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. ↑ а б Николов, Г. Централизъм и регионализъм в ранносредновековна България (края на VII – началото на XI в.), Академично издателство „Марин Дринов“, София 2005, ISBN 954-430-787-7, стр. 190
  2. ↑ Дуйчев Ив., Ферлуга J., Deabolis, в: Lexikon des Mittelalters
  3. ↑ Златарски, В. История на българската държава през средните векове, т. 1, ч. 2, „Наука и изкуство“, София 1971 (II изд.), стр. 237 (взето от Книги за Македония на 26.3.2008)
  4. ↑ а б Ангелов, Д., Чолпанов, Б. Българска военна история през Средновековието (X-XV век), Изд. БАН, София 1994, ISBN 954-430-200-X, стр. 77
  5. ↑ а б в Гюзелев, Б. Албанците в Източните Балкани, Международен център за изследване на малцинствата и културните взаимодействия, София 2004, стр. 15 (посетен на 29.3.2008)
  6. ↑ а б Енциклопедия „България“, т. 2, Изд. БАН, София 1981, стр. 261
  7. ↑ Златарски, В. История на българската държава през средните векове, т. 1, ч. 2, стр. 238 (26.3.2008)
  8. ↑ Лазаров, Ив., Домета, в: Кой кой е в средновековна България (Исторически справочник), изд. „Просвета“, София 1994, ISBN 954-01-0476-9, стр. 99
  9. ↑ Златарски, В. История на българската държава през средните векове, т. 1, ч. 2, стр. 232-234, 237-239, 247 (26.3.2008)
  10. ↑ Златарски, В. История на българската държава през средните векове, т. 1, ч. 2, стр. 278-279 (26.3.2008)
  11. ↑ а б Снегаров, Ив. История на Охридската Архиепископия, т. 1, Кооп. печ. „Гутенбергъ“, София 1924; Акад. изд. „М. Дринов“, 1995 (II изд.), стр. 24 (взето от Книги за Македония на 26.3.2008)
  12. ↑ Иванов, Й. Български старини из Македония, БАН, Изд. „Наука и изкуство“, София 1970, стр. 308 (взето от Vassil Karloukovski's Page на 27.3.2008)
  13. ↑ Микулчиќ, Ив. Средновековни градови и тврдини во Македонија, Македонска академија на науките и уметностите — Скопје 1996, стр. 204 (от Vassil Karloukovski's Page, 29.3.2008)
  14. ↑ Златарски, В. История на българската държава през средните векове, т. 1, ч. 2, стр. 736-737, 740 (26.3.2008)
  15. ↑ Снегаров, Ив. История на Охридската Архиепископия, т. 1, стр. 24-25, стр. 55-56 (26.3.2008)
  16. ↑ Снегаров, Ив. История на Охридската Архиепископия, т. 1, стр. 214 (26.3.2008)
  17. ↑ Тъпкова-Заимова, В. Кедрин-Скилица (увод), в: Гръцки извори за българската история, том VI, стр. 198
  18. ↑ Павлов, Пл. Бунтари и авантюристи в средновековна България, изд. LiterNet, Варна 2005, Самозванецът Петър Делян и царският син Алусиан (26.3.2008)
  19. ↑ Павлов, Пл. Бунтари и авантюристи в средновековна България, изд. LiterNet, Варна 2005, Георги Войтех от рода на кавханите (1.4.2008)
  20. ↑ Любарский, Я. (ред.) Анна Комнина. Алексиада, Изд. „Наука“, Москва 1965, стр. 157, 348, 352, 357, 370-372, 605-606 (достъпна в електронно издание на 27.3.2008)
  21. ↑ Златарски, В. История на българската държава през средните векове, т. 3, Изд. „Наука и изкуство“, София 1972 (електронно издание в Книги за Македония), стр. 436 (1.4.2008)
  22. ↑ Златарски, В. История на българската държава през средните векове, т. 3, стр. 445, стр. 485 (1.4.2008)
  23. ↑ Матанов, Хр. Югозападните български земи през XIV век, изд. „Наука и изкуство“, София 1986, стр. 14-15 (1.4.2008)
  24. ↑ Servia, от Classic Encyclopedia (Based on the 11th Edition of the Encyclopaedia Britannica), 1.4.2008
  25. ↑ Според Александър Финдлей координатите на стария град Девол са 40°50'N, 20°55'E (вж. Findlay А., A Classical Atlas of Ancient Geography, New York, Harper and Brothers, 1849, стр. 15; срвн. с друг автор от първата половина на XIX в. - Пуквил - Travels in Epirus, Albania, Macedonia, and Thessaly, стр. 87 и неговата карта Carte de la Grèce Moderne).
  26. ↑ Динеков П. (ред.), Коледаров П., картата на стр. 577 към статията Девол в Кирило-Методиевска енциклопедия, Българска академия на науките, 1985, том 1
  27. ↑ Положението на Девол и границите на българската държава според Коледаров П., Политическа география на средновековната българска държава, Втора част, Издателство на Българската академия на науките, София, 1989, карта номер 2


     Портал „Македония“         Портал „Македония“    
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Девол_(град)&oldid=11788356“.