Рококо
Рококо (на френски: rococo, от френски: rocaille – раковина) е стил в изобразителното изкуство и архитектурата, възникнал в началото на 18 век във Франция. Разпространява се главно в Западна и Централна Европа, но също така и в Русия. След Франция, най-широко приложение стилът намира в Германия. Отличава се с грациозност, лекота и интимно-кокетен характер. Заменя тежкия барок. Рококото е логически резултат от неговото развитие, но в същото време е и негов антипод. Докато барокът въплъщава монументалната тържественост, рококо предпочита изяществото и лекотата. Тъмните, пищни цветове, тежката позлата на бароковия декор се сменят със светли тонове – розово, синьо, зелено и бяло. Към средата на 18 век, рококото постепенно заглъхва, за да отстъпи място на неокласицизма.
Архитектура[редактиране | редактиране на кода]
Като архитектурни произведения в този стил могат да бъдат посочени дворецът Шарлотенбург в Потсдам, Швецинген (хотел „Златен лъв“ известен като любимо място на френската кралица Мария-Антоанета) в Германия, дворецът Шьонбрун в Австрия и други.
От архитектурата в стил Рококо са запазени примери на интериорна украса на дворците.
Изключителни образци на парковото строителство в стил рококо са Пейнсвик във Великобритания, градината Боболи към двореца Пити във Флоренция.
По отношение на архитектурата стилът рококо има и монументална насоченост.
Живопис[редактиране | редактиране на кода]
За живописта, са характерни митологичните, пасторални и еротични сюжети, изображенията на увеселения, балове и забави.
Идейна основа на стила е вечната младост и красота, галантното и меланхолично изящество, стремеж за бягство от реалността към природната идилия и селските радости. На мястото на представителността на барока идва камерност, изискана декоративност, причудлива игра на формите. Най-ярко живописта на рококо се проявява във Франция и Италия. Вместо контрастите и ярките цветове в живописта появява друга гама на цветове, леки пастелни тонове, розови, сини, охра.
За първи път черти на този стил се проявяват в творчеството на Жан-Антоан Вато, у когото главната тема са галантните общества.[1]
- Картини стил рококо
Жан-Антоан Вато. „Отплаване на остров Цитера“ (1721)
Никола Ланкре. „Танцуващата Мари Ан Камарго“ (ок. 1730)
Франсоа Буше. „Вулкан връчва на Венера доспехите на Еней“ (1757)
Джовани Батиста Тиеполо. Алегорическа рисунка на плафона на Вюрцбургската резиденция.
.JPG)
Сред най-изявените представители на стила във Франция са Франсоа Буше, Оноре Фрагонар и Никола Ланкре.
Майстор на рококото в Италия е Помпео Бочони, но най-крупният представител там е Джовани Батиста Тиеполо. Джовани отделя голямо внимание на фреските, изписването на сводове и стени.
През периода има художници с особена специализация, наречени „квадратуристи“. Те изобразяват илюзорни архитектурни форми, служещи за обрамчване. В този случай, нарисуваното на плоскост, от разстояние изглежда като скулптура.
Скулптура[редактиране | редактиране на кода]
Декоративна скулптура, чиято цел е не толкова да бъде самостоятелно изкуство, колкото да служи като украса на екстериора и интериора на дворците и алеите на парковете. Отличава си с причудливи форми. Често използвана е формата на раковината, откъдето произлиза и името на самия стил.
- Скулптура и декоративно-приложно изкуство
„Амур“ Етиен Морис Фалконе.
„Амур“ Бошардон.
Ескиз на легло.
Гравюра от А. Авелин 1736
Гравюра от А. Авелин, лист 4, 1736
Порцелан[редактиране | редактиране на кода]
.
Характерни за рококото са луксозни порцеланови съдове, статуетки на хора, птици и животни, глазирани в бяло и оцветени с бои. Сред известните майстори на порцелана е Йоахим Кандлер.
Стилът рококо се проявява и в ювелирното изкуство бижутерията, художествено изработените мебели и модата.
Източници[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ Михаил Алпатов – История на изкуството, изд. Български художник-1977 г. том 4, стр.5 – 9
