Филип I Араб
| Филип I Араб | |
| 33-ти император на Римската империя | |
 Скулптурен портрет на Филип Араб в Ермитажа | |
| Управление | 244 – 249 г. |
|---|---|
| Наследил | Гордиан III |
| Наследник | Деций и Херений Етруск |
| Лични данни | |
| Роден | около 204 г.
|
| Починал | 249 г.
|
| Пълно име | Цезар Марк Юлий Филип Август (като император) |
| Семейство | |
| Баща | Юлий Марин |
| Брак | Марция Отацилия Севера |
| Потомци | Филип II |
| Филип I Араб в Общомедия | |
Марк Юлий Филип (на латински: Marcus Julius Philippus) е римски император в периода 244 – 249. Той е един от т.нар. „Войнишките императори“ в епохата на криза в Римската империя през III век. В историята е запомнен като Филип I Арабина, поради произхода му.
За живота и управлението му са запазени откъслечни детайли; според запазените сведения, отначало е популярен сред войските и народа, установява добри отношения със Сената и сключва мир с Персийската империя на Сасанидите, но общественото мнение възприема Филип като варварин, узурпатор (възцарява се при твърде съмнителни обстоятелства) и чуждоземец. Това, съчетано с настъпилата несигурност по границите и задълбочаването на икономическата криза в страната, води до серия от метежи и до насилствения край на неговото управление.
При неговото властване е отпразнувана 1000-годишнината на Рим (според легендата, основан от братята-близнаци Ромул и Рем на 21 април 753 пр.н.е.) Според някои автори е възможно Филип I да е бил първият император-християнин.[1] След него на власт идва известният с анти-християнските си гонения Деций Траян.
Произход, семейство и религиозни възгледи
[редактиране | редактиране на кода]Филип Арабина е роден около 204 г. в бедуинския лагер Шахба в областта Трахонт/Трахонида[2], числяща се към римската провинция Арабия[3] (сега едноименен град в мухафаза Ас-Суейда, Сирия), в пустинна местност на 55 мили (около 87 километра) югоизточно от Дамаск, Сирия. Той е син на Юлий Марин – арабски шейх, получил римско гражданство, предводител на наемници (според Псевдо-Аврелий Виктор – известен разбойнически главатар)[4], загинал при грабежа над някакво селище. След възкачването си на трона Филип издейства баща му да бъде обожествен от Римския сенат и преименува родното си село на Филипополис, в своя чест, и предприема мащабни строежи там, в стремежа си да го превърне в модерен за времето си град.
Всъщност Филип дължи издигането си на своя брат Гай Юлий Приск, член на конническото съсловие (еквитите), военачалник на императорите, префект на Месопотамия, вице-управител на Египет, прокуратор в Македония.
Съгласно сведения дадени за него от Евсевий Кесарийски в книгата му „Църковна история“ е възможно Филип Арабина да е бил първият император-християнин.[1] Според тях, взелият след него властта Деций Траян започва гонения над християните от лична омраза към Филип.[5] Освен това твърди, че християнският учител и апологет Ориген е написал едно писмо до Филип и друго – до съпругата му Марция Отацилия Севера, благородничка, за която се жени през 230 г., влизайки чрез това в средите на провинциалната римска аристокрация и която още преди да дойде на власт му ражда (през 238 г.) син, също наречен Филип.[6] Все пак, предвид това, че предполагаемото християнство на Филип никога не е било потвърдено от нехристиянските автори[7], е малко вероятно той да е бил християнин, при все че е напълно възможно да е бил добре запознат с християнството, и дори може би да се е отнасял с уважение към християнските учения и лидери.[8] През време на управлението си, също както и другите римски императори от III век, използва езически символи и звания и продължава да следва държавната религия.[9] Не прави и подобрения в правния статут на ранните християни и тяхната религия.
Път към властта
[редактиране | редактиране на кода]Отначало Филип е начело на спомагателни отряди в служба на Рим. По времето на Гордиан III, брат му Приск достига поста на преториански префект, назначен от колегата си Тимеситей. След смъртта на последния, Приск назначава Филип Арабина на мястото му. Двамата братя-префекти концентрират значителна власт в ръцете си. През 243 – 244 г. те вероятно саботират военнната кампания на младия император Гордиан III в Месопотамия, като разстройват снабдяването с провизии, изкуствено предизвиквайки глад сред армията. Версиите за по-нататъшните събития са разнообразни. По данни от персийски източници, императорът по-скоро загива в битка. От друга страна, според сборника от IV век „История на императорите“ на инсцениран процес край Резена (в дн. Ирак) недоволните войници свалят законния император и издигнат на негово място Филип Арабина. Съвременна постановка на събитията, предполага че Гордиан III е починал от заболяване или усложнение на травма, а заговорът в който е обвиняван Филип до голяма степен може да е бил изфабрикуван от противниците му.
Управление
[редактиране | редактиране на кода]Първи успехи и проблеми
[редактиране | редактиране на кода]Филип Арабина бърза да стъпи в Рим, за да узакони властта си, изпреварвайки други евентуални претенденти за поста на римски принцепс. С щедри подаръци той привлича подкрепата на източните легиони, а към Сената в Рим са изпратени известия за издигането му начело на войските, като император, за което твърди, че е станало след като Гордиан III е умрял от естествена смърт. За да ускори завръщането си, той сключва мирен договор с персите, който се възприема, като неизгоден, защото задължава Римската империя да изплати големи суми (50 млн. сестерции годишно; контрибуция от половин милион златни денарии) във вид на данък, въпреки че тя получава по него и териториални разширения, главно в Армения. Въпреки тях и това, че римските армии до момента по-скоро губят войната (разгромени в Битката при Масис), Филип е обвиняван и че оттегляйки се от Месопотамия е изоставил всички успехи на предходника си.
В Сирия, с почти абсолютна власт и титлата Ректор Ориентис (управител на Изтока), е назначен да се разпорежда брат му Приск – губернатор, известен с твърда ръка, чийто деспотизъм и тежки данъци впоследствие стават причина за бунтове. Легионите се завръщат от Изтока начело с новия си император с неримски произход, който си прикачва титлите „Най-великият персийски цар“ и „Най-велик цар на партите“, а тяхното отстъпление е оповестено като победа. В началото Филип е приветстван от войската и простолюдието, заради мира и подаръците, които раздава. Представляващия второстепенен фактор Сенат гласува на новия принцепс всички формални императорски отличия и правомощия. Така той бива официално признат за приемник на обожествения по негово настояване Гордиан III. Но сред знатните кръгове в Рим той е счетен за варварин от провинциите, нагъл чуждоземец, заграбил властта чрез убийство и измама. За да избегне узурпации Филип игнорира римските аристократи и започва да поверява важните военни и граждански постове изцяло на своите арабски роднини и съплеменници. Обявява малолетния си син Филип II за съимператор. По-нататък се увеличават външните и вътрешните затруднения в империята, което идва от финансовите трудности на държавата и решението на императора да спре да плаща на издръжка на пограничните съюзнически племена. Персите възобновяват агресията си срещу Рим. В 245 г. карпите атакуват Мизия. Императорът отива във Филипопол в Тракия (сега Пловдив, България), откъдето води войната, но през 246 г. и Панония е нападната – от алеманите, квадите и други германски племена. Отначало императорът извоюва победи, които обявява за дотолкова значими, че си присвоява и титлите „Най-велик карпски цар“ и „Най-велик германски цар“ и сече възпоминателни монети поне за един от успехите си. По различни други поводи той пуска в обръщение и други монети, например по повод сключването на мир с персийците в началото на управлението си, но и прибягва към преправяне на монети на свои предшественици.
След победите си над варварите Филип Арабина се връща в Рим, за да организира празненства и да затвърди властта си. Кампанията по Дунав обаче се проточва повече от очакваното, а прякото ръководство от приближените на Филип (по-конкретно – на шурея му Севериан) е корумпирано, действа мудно и некомпетентно. В 248 г. римляните постигат неубедителна победа и сключват временно примирие. Военните действия и паричните раздавания допълнително задълбочават финансовия недостиг. Римската валута започва да се обезценява още по-бързо, а цените се покачват, вследствие на което масата от населението експоненциално обеднява.
Хилядната година на Рим
[редактиране | редактиране на кода]
С цел да повиши популярността си Филип Арабина устройва невиждани празненства и зрелища, с които да отбележи предполагаемата хилядна годишнина от основаването на столицата Рим (според легендата, основан на 21 април 753 пр.н.е.) През 248 г. в Рим се празнуват Секуларните (столетните) игри (ludi saeculares са чествани и 44 години по-рано от Септимий Север). Величествени спектакли, шествия и представления се организират и провеждат през цялата година за развлечение на населението. Големите животните (т.нар. зверове), представени на арената, са същите които преди години са били събрани за очаквания триумф на Гордиан III над персите. Зрелищата временно отвличат вниманието на тълпата, но струват скъпо и не помагат за увеличаване престижа на Филип сред висшите слоеве на населението, още повече, че се разпространяват слухове, че той тайно е приел християнството,[8] може би от угризения за убийството на предшественика си.
Узурпатори и претенденти
[редактиране | редактиране на кода]Заради пресъхналите средства недоволството скоро се надига, така че 249 година, последната от управлението на Филип Арабина, се отличава с появата на много узурпаторски бунтове. През 249 г. избухват поне два големи бунта срещу Филип Арабина: Йотапиан въстава в Сирия срещу тираничното управление на Гай Юлий Приск, брат на императора, а Пакациан е издигнат за претендент в Мизия. Други предполагаеми узурпатори от това време са Силбаннак и Спонсиан.
Притиснат от множеството надигания в провинциите, Филип предлага на Сената да абдикира, но до това не се стига. В средата на годината императорът изпраща изтъкнатият сенатор Деций Траян, родом от Панония, за да постигне споразумение с въстаналите войски на Пакациан. Щом Деций пристига в Мизия, метежните легиони веднага се отричат от предводителя си, убиват го и минават на страната на Деций, когото принуждават да приеме императорската власт от техни ръце, за да ги поведе срещу Филип Арабина. В Битката край Верона, последният губи сражението и загива в боя (август-септември 249 г.) Главата му е отрязана и занесена на Деций. Синът му Филип II е убит в Рим, след което Деций е признат от Сената за император.
Вижте също
[редактиране | редактиране на кода]- „Хляб и зрелища“ - крилата фраза, приписвана на Ювенал
- Киприян Картагенски
- Малка Армения
- Империум
- Колизей
- Араби християни
- Коилесирия
- Гордиан I
- Юлий Сатурнин
- Капитолийска троица
- Палмира
- Нумитор
Източници
[редактиране | редактиране на кода]
- Аврелий Виктор, Epitome de Caesaribus
- Зонара, Compendium of History extract: Zonaras: Alexander Severus to Diocletian: 222 – 284 Архив на оригинала от 2008-05-21 в Wayback Machine.
- Зосим, Historia Nova
- Meckler, Michael L „Philip the Arab (244 – 249 A.D.)“, De Imperatoribus Romanis (1999)
Бележки
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ а б Евсевий, Ecclesiastical History 6.34.
- ↑ Bowman, Alan K. The Cambridge Ancient History: The Crisis of Empire, A.D. 193—337. — 2004.
- ↑ Bowersock, Glen W. Roman Arabia. Harvard University Press. 1994. — p. 122.
- ↑ Псевдо-Аврелий Виктор . Откъси от живота и морала на римските императори. XXVIII. 4.
- ↑ Евсевий, Ecclesiastical History 6.39.1.
- ↑ Евсевий, Ecclesiastical History 6.39.3.
- ↑ Hans A. Pohlsander, Philip the Arab and Christianity, Historia 29 (1980), стр. 463 – 73. За противоположно мнение, вижте: Shahîd, Rome and Arabs, стр. 65 – 93.
- ↑ а б Евсевий съобщава че император Филип и семейството му посещавали християнски литургии в Антиохия.
- ↑ Cruse, C.F., преводач. Евсевий, Ecclesiastical History, Hendrickson Publishers, 1998 (четвърто издание, 2004), стр. 220 – 221.
| |||||||||||
