Глаголица

Глаго̀лицата е азбука, създадена от византийските духовници Кирил и Методий в периода между 855 и 862 година. Предназначена за превод на богослужебна литература за християнската църква във Великоморавия, тя става и първата азбука, специално адаптирана за писане на славянски езици.

На глаголица са били написани първите преводи на църковна литература, с които св. Кирил и св. Методий и техните ученици са разпространявали християнството във Великоморавия и Панония през IX век.

На глаголица са били написани и първите български оригинални произведения. Този ранен период се отразява например от Киевските листове, в които се откриват фонетични промени и думи, характерни за езика на западните славяни.

Произход и значение на името

Названието глаголица идва от думата глаголъ, означаваща „дума“ (такова е и названието на буквата Г). Тъй като глаголати означава говоря, глаголицата поетично е наричана „знаците, които говорят“.

Самото название е образувано от удвоения общославянски корен *gol (срв. стб. глаголъ, глаголати, и др., без удвоение: гласъ, гласити, глашати)^[1].

Названието на азбуката на чешки е hlaholice, на словашки – hlaholika, на полски – głagolica, на руски – глаголица, на хърватски и сръбски – glagoljica (глагољица).

История

През 863 г. Константин-Кирил Философ и брат му Методий са изпратени от византийския император Михаил III да покръстят западните славяни и да организират богослужение във Великоморавия. Това е станало по молба на великоморавския княз Ростислав. За тази цел Константин-Кирил Философ създал една нова азбука – глаголицата. Тя е била използвана за държавни и религиозни документи и книги, а също и в създадената от Кирил Великоморавска академия (Великоморавско училище), където са били обучавани учениците на Константин Философ и Методий.

През септември 885 г. папа Стефан VI издава була, с която забранява богослужението на славянски език. От друга страна княз Святополк защитава интересите на Франкската империя и така през 886 г. и учениците на Константин-Кирил Философ и Методий са били принудени да избягат в България. С тяхното идване глаголицата е получила широко разпространение там. С глаголица и кирилица (създадена в Преславската книжовна школа в края на IX век) са пишели старобългарските книжовници от IX, X и XI в. В Североизточна България са открити и многобройни надписи, писани с глаголица.

Някои от учениците са посетили Хърватско и Далмация, където възникнал ъглестият вариант на глаголицата и останал в употреба доста дълго време. Други отишли в Бохемия, където използването ѝ е частично възстановено през X и XI век.

В продължение на няколко века глаголицата и кирилицата се употребяват заедно, като постепенно кирилицата измества глаголицата през Средновековието. Отделни откъси или думи, писани с глаголица, се откриват в кирилски ръкописи до XIV век.

С глаголица са писали и в Русия, но доста рядко. В Хърватско глаголицата в т.нар. ъглест или илирийски вариант се запазва най-дълго – до средата на XVII в., но дори в края на XIX в. там излиза от печат богослужебна книга на нея.

От IX век нататък, в зависимост от предназначението на текста, се развиват различни типове писмо – устав, полуустав, попгерасимово писмо, под силно влияние на гръцкия минускул (бързопис).

Усъвършенства се и начинът на оформяне на ръкописната книга. Под влияние на украсата във византийските ръкописи през XIII – XIV век в славянските книги се налагат три стила:

заставки – украсени композиции преди началото на блок;
инициали – украсена начална буква;
концовки – завършителни орнаментални мотиви, оформящи края на текста.

Появяват се илюстративни цикли в царските кодекси – като Томичовия псалтир около 1360 г., Лондонското евангелие от 1356 г., Манасиевата летопис от 1344-45 г., Мюнхенския сръбски псалтир от края на XIV век, Киевския псалтир от 1397 г. Първата буква се украсява и оцветява в червен, син или зелен цвят или се изписва със злато.

През 1483 г. във Венеция е отпечатана първата книга с глаголица, като печатната глаголица в голяма степен имитира ръкописната.

В Далмация глаголицата се използва широко, главно в религиозни текстове на местните католици, до началото на XIX век.^[2] В сегашни дни тя се използва само като локално писмо на католическата епархия Крижевци в Хърватия.

Глаголица и кирилица

Доказателствата, че глаголицата е първото славянско писмо, могат да се обобщят по следния начин:

Следите от глаголическа писмена дейност в Моравия и Панония. В ранни глаголически ръкописи и в текстове, преписи на старинни произведения, се срещат думи и форми, които са явни следи от дейността на светите Кирил и Методий в западнославянските говорни области.
Глаголицата е оригинална азбука. Нейният създател е бил добре подготвен „граматик“, който е познавал отлично византийската писменост, но същевременно е имал познания за различни други графични системи. Писмената система, която е успял да създаде, почива на добре премислена езикова организация.
„За буквите“ на Черноризец Храбър свидетелства, че първата славянска азбука е била създадена от Константин-Кирил Философ. Списъкът на буквите в това произведение, който може да се възстанови по архаични по текст преписи, съвпада в състава си с най-ранните абецедари (списъци на букви) – Преславския, Мюнхенския, Парижкия Abecenarium Bulgaricum, както и със запазените старобългарски творби с азбучен акростих.
В глаголицата могат да се проследят звукови особености, някои от които се срещат в т. нар. рупски български говори.
Практиката при палимпсестите е била да се използват глаголически оригинали, върху които се е писало на кирилица, а не обратното^[3].

Състав и структура

Глаголицата съдържа около 44 букви в зависимост от варианта. 24 от оригиналните 38 букви са изведени от графеми на средновековния гръцки минускул. Предполага се, че буквите Ша, Ща и Ци са извлечени от северносемитското писмо – фонемите, които тези букви представят, не съществуват в гръцкия, но са доста разпространени във всички славянски езици. Произходът на останалите букви е неизвестен. За някои от тях се предполага, че произлизат от древноеврейски и самарянски ръкописи, с които Кирил се е запознал по време на пътуването си до хазарите.

Според петербургските филолози М. И. Привалова и Г. М. Прохоров глаголицата е мисионерска азбука, подобна по структура и функция с църковното грузинско писмо хуцури и други източни азбуки. Повечето букви в глаголицата действително наподобяват хуцури по облик, а броят им в двете азбуки е почти еднакъв (38 – 40). При това „съответните звуци на речта се представят чрез видоизменяне на един и същ знак“, а повечето букви имат цифрово значение за разлика от кирилицата, в която цифрово значение имат само заимстваните от гръцката азбука. Тази теория води началото си от края на 19 век и нейни основоположници са Е. М. Гастер (1887 г., Лондон) и Р. Абихт (1895 г., Лайпциг).

Глаголицата е съставена само от един вид букви – няма главни и малки букви. Според графическото си представяне, азбуката се развива в две форми: българска (обла глаголица) и хърватска (ъглеста глаголица).

Характеристика

Глаголицата има два варианта: объл и ъглест.

В облия вариант преобладават кръгове и плавни криви, докато при ъглестия се срещат доста прави ъгли, а понякога и трапеци. Вижте изображение на двата варианта.

Българската обла глаголица е по-старият вариант. С течение на времето колелцата загубват кръглия си характер и стават ъгловати и начупени. Основните писмени паметници с използвана глаголица са от Х век. Най-известните сред тях са: Зографско четвероевангелие, Асеманиево евангелие, Мариинско евангелие, Рилски глаголически листове, Охридско евангелие, Мюнхенски абецедар, Синайски псалтир. Историческите източници са свързани главно с места, свързани с непосредствената дейност на Кирил и Методий и техните последователи в Моравия, Панония и Охрид.

Хърватската (ъглеста) глаголица се използва от хърватските католици. До края на 11 век не се е различавала от българската глаголица. По-късно буквите стават остри, високи и тесни, тъй като са писани с право перо.

Всички букви имат свои имена, като повечето от тях са приети и за кирилските букви: аз, буки, веди, глагол, добро, есть и т.н. Буквите имат и числена стойност – първите десет за единиците, вторите – за десетиците, третите – за стотиците. Съществува разлика в означаването на числата в глаголицата и в гръцката азбука. Численият ред в глаголицата е оригинален и не следва гръцкия буквен ред.

Зографското четвероевангелие – глаголически паметник от X в.

Асеманиевото евангелие – глаголически паметник от X-XI в.

Следната таблица представя всички букви в глаголицата:

самата буква (объл вариант);
името ѝ;
нейният звуков еквивалент;
съответната гръцка буква, за която тази буква е използвана;
и съответната ѝ съвременна кирилска буква (ако съществува).

Буква	Unicode	Име	Звук	Числена стойност	Връзка с гръцкия	Връзка с кирилицата
	Ⰰ	Аз	а	1	Alpha (Α)	А
	Ⰱ	Буки	б	2		Б
	Ⰲ	Веди	в	3	Beta (Β)	В
	Ⰳ	Глагол	г	4	Gamma (Γ)	Г
	Ⰴ	Добро	д	5	Delta (Δ)	Д
	Ⰵ	Есть	е	6	Epsilon (Ε)	Е
	Ⰶ	Живете	ж	7		Ж
	Ⰷ	Дзело	дз	8		S („дз“)
	Ⰸ	Земля	з	9	Zeta (Ζ)	З
,	Ⰹ, Ⰺ	Йота	и	10	Iota (Ι)	Й, I
	Ⰻ	Иже	и	20	Eta (Η)	И
	Ⰼ	Герв	г'	30		Г' („гь“), сръбско Ђ („джь“))
	Ⰽ	Како	к	40	Kappa (Κ)	К
	Ⰾ	Люди	л	50	Lambda (Λ)	Л
	Ⰿ	Мислете	м	60	Mu (Μ)	М
	Ⱀ	Наш	н	70	Nu (Ν)	Н
	Ⱁ	Он	о	80	Omicron (Ο)	О
	Ⱂ	Покой	п	90	Pi (Π)	П
	Ⱃ	Рци	р	100	Rho (Ρ)	Р
	Ⱄ	Слово	с	200	Sigma (Σ)	С
	Ⱅ	Твердо	т	300	Tau (Τ)	Т
	Ⱆ	Ук	у	400	Upsilon (Υ)	У
	Ⱇ	Ферт	ф	500	Phi (Φ)	Ф
	Ⱈ	Ха	х	600	Chi (Χ)	Х
	Ⱉ	От	о	700	Omega (Ω)	използвана само за възпроизвеждане на гръцки
	Ⱌ	Ци	ц	900		Ц
	Ⱍ	Черв	ч	1000		Ч
	Ⱎ	Ша	ш	2000		Ш
	Ⱋ	Ща	щ	800		Щ
	Ⱏ	Ер голям	ъ	3000		Ъ
	Ⰺ	Еры	ы			Ы
	Ⱐ	Ер малък	ь			Ь
	Ⱑ	Ят (е-двойно)	ѣ	4000		ѣ (произнася се „е“ или „я“), премахната през 1945
	Ⱖ	Я	я			Я
	Ⱓ	Ю	ю	5000		Ю
	Ⱔ	Юс малък	е^н			ѧ, не се употребява
	Ⱗ	Юс малък йотиран	йе^н			ѩ, не се употребява
	Ⱘ	Юс голям (носовка)	о^н			ѫ (чете се „ъ“, „о^н“), премахната от българския през 1945
	Ⱙ	Юс голям йотиран	йо^н			ѭ, не се употребява
	Ⱚ	Тита	Т		Theta	ѳ, използвана само за възпроизвеждане на гръцки
	Ⱛ	Ижица	и		Upsilon	ѵ, премахната от руския през 1917

Уникод

Глаголицата е въведена за първи път в уникод версия 4.1. Областта на знаците е U+2C00 – U+2C5E. Вижте: * Unicode таблица (PDF)

Във версия 12.1 са добавени надредни глаголически букви (област: 1E000–1E02F). Вижте: * Unicode таблица (PDF)

Вижте също

Външни препратки

Общомедия

Общомедия разполага с мултимедийно

съдържание за: Глаголица

Литература

Селищев, А. М. Старославянский язык. Т.1. Москва, 1951, 35 – 67
Fučić, B. Glagoljski natpisi. – Djela Jugoslavenske Akademije Znanosti i Umjetnosti (Zagreb), 57, 1982. 420 p.
Fullerton, Sharon Golke: Paleographic Methods Used in Dating Cyrillic and Glagolitic Slavic Manuscripts. (In: Slavic Papers No. 1.) Ohio, 1975. 93 p.
Jagić, V. Glagolitica: Würdigung neuentdeckter Fragmente. Wien, 1890.
Miklas, H. (Hrsg.) Glagolitica: zum Ursprung der slavischen Schriftkultur. Wien, 2000.
Steller, Lea-Katharina: A glagolita írás. – In: B. Virághalmy, L. Paleográfiai kalandozások. Szentendre, 1995. ISBN 963-450-922-3
Vais, J. Abecedarivm Palaeoslovenicvm in usum glagolitarum. Veglae, [Krk], 1917. XXXVI, 74 p.
Vajs, J. Rukovet hlaholske paleografie: Uvedení do knizního písma hlaholskeho Архив на оригинала от 2016-03-05 в Wayback Machine.. Praha, 1932. 178 p, LIV. tab.

Източници

↑ Илчев, Петър. Глаголица // Кирило-Методиевска енциклопедия 1. БАН, 1985. с. 491 – 509.
↑ Алекзандър, Ронел. Език и идентичност: съдбата на сърбохърватския език // Даскалов, Румен и др. Преплетените истории на Балканите. Том 1. Национални идеологии и езикови политики. София, Издателство на Нов български университет, 2013. ISBN 978-954-535-793-0. с. 371.
↑ Велчева, Боряна. Старите български ръкописи и техният език. София, Народна просвета, 1983. с. 45 – 47.

Емил Георгиев, „Нашето Аз Буки Веди“ – София, 1981 г.

Бележки

[1] Илчев, Петър. Глаголица // Кирило-Методиевска енциклопедия 1. БАН, 1985. с. 491 – 509.

[алекзандър-2] Алекзандър, Ронел. Език и идентичност: съдбата на сърбохърватския език // Даскалов, Румен и др. Преплетените истории на Балканите. Том 1. Национални идеологии и езикови политики. София, Издателство на Нов български университет, 2013. ISBN 978-954-535-793-0. с. 371.

[3] Велчева, Боряна. Старите български ръкописи и техният език. София, Народна просвета, 1983. с. 45 – 47.

[1]

[2]

[3]