Фридрих Хайек
Фридрих Август фон Хайек (на немски: Friedrich August von Hayek) е австрийски икономист и политически философ, известен със своята защита на либералната демокрация и свободния пазар срещу разпространението на социализма и колективизма в средата на 20 век. Смятан е за един от най-влиятелните преподаватели във Виенския университет, има значителен принос в областта на правото и когнитивната наука.
През 1974 г. Фридрих Хайек става лауреат на Нобелова награда за икономика заедно със своя идеологически противник Гунар Мюрдал. През 1991 г. е награден с Президентския орден на свободата - една от двете най-високи награди на Съединените щати.
От 30-те години на 20 век Хайек е британски гражданин, а от Втората световна война до края на живота си американски.
Съдържание |
Живот [редактиране]
Хайек е роден във Виена в семейство на интелектуалци, баща му е ботаникът Август фон Хайек. През 1921 г. и 1923 г. получава докторска степен във Виенския университет, където учи право, психология и икономика. Хайек отначало е привърженик на социализма, но впоследствие, през студентските си години, променя своето икономическо виждане, след като се запознава с трудовете на Лудвиг фон Мизес.
След аспирантска работа в Нюйоркския университет (1923–1924), Хайек работи като директор на Австрийския институт за икономически изследвания преди да започне работа като преподавател в Лондонското училище по икономика през 1931 г. Хайек става британски гражданин през 1938 г., защото не иска да се върне в Австрия след като Германия я анексира.
В началото на 40-те Хайек се радва на голяма репутация като водещ икономист. Но след края на Втората световна война, теориите на Хайек за т.нар. „laissez-faire“ са засенчени от растящата слава на Джон Мейнард Кейнс и другите, които убеждават, че правителството трябва дейно да се намеси в икономическите дела. Тъй като не успява да си намери работа в нито един престижен университет, Хайек става професор в Комитета по социално мислене в Чикагския университет (1950–1962). От 1962 г. до пенсионирането си през 1968 г. е професор във Фрайбургския университет. По-късно изнася отделни лекции в Залцбургския университет.
Произведения [редактиране]
В „Пътят към робството“ („The Road to Serfdom“, (1944)) и в следващите си трудове Хайек твърди, че има голяма вероятност социализмът да доведе до тоталитаризъм, тъй като, според него, централното планиране не може да бъде ограничено до икономическия отрасъл и в крайна сметка засяга и обществения живот. Хайек също така твърди, че самият характер на информацията за икономиката не позволява тя да бъде концентрирана, поради което хората или групите хора определящи разпределението на ресурсите при плановото стопанство не могат да разполагат с достатъчно надеждни данни, за да направят това разпределение ефективно.
В труда „Използването на знанието в обществото“ (1945) Хайек твърди, че ценовият механизъм служи, за да подели и синхронизира местното и личното знание, позволявайки на членовете на обществото да постигнат разнообразни и сложни резултати по принципа на спонтанното самоорганизиране. Хайек измисля думата „каталаксия“, която означава „самоорганизирана система на доброволно съдействие“.
Според Хайек, ценовият механизъм не е съзнателно творение на човека, а по-скоро спонтанен ред; „това, което е човешко действие, но не с човешки замисъл“. Така Хайек поставя ценовия механизъм на едно равнище с езика, например. Този начин на мислене го кара да размишлява за това, как мозъкът на човека би могъл да се пригоди към това развито поведение. В „Сетивният ред“ (1952) той предлага, независимо от Доналд Хеб, конекционистката хипотеза, която е в основата на теорията на невронните мрежи и на значителна част от съвременната невропсихология.
Хайек и консерватизма [редактиране]
Получил малко признание през по-голямата част от своята кариера, Хайек привлича отново вниманието през 80-те и 90-те, когато в Съединените щати и Великобритания идват на власт десни неолиберални правителства. Маргарет Тачър, министър-председател на Великобритания от 1979 г. до 1990 г., е открит привърженик на трудовете на Хайек. Малко след като става лидер на Консервативната партия, тя „посегна към куфара и извади една книга. Това беше Конституция на свободата от Фридрих фон Хайек. Прекъсвайки [говорителя], тя вдигна книгата, за да я видят всички. «Това», каза строго тя, «е каквото вярваме», и тръшна книгата на масата.“[1]
Хайек пише есе, озаглавено „Защо не съм консерватор“[2], включено като приложение към „Конституция на свободата“, в което той критикува консерватизма за неспособността му да се пригоди към променящата се действителност и да предложи позитивна политическа програма. Критиката му е насочена главно към европейския консерватизъм, който често се противопоставя на капитализма, смятайки го за заплаха за обществената стабилност и традиционните ценности.
От друга страна, Хайек е близък с американската консервативна политическа и икономическа философия. Защитата му на класическия либерализъм е подвластна на консервативното влияние и е повлияна от критиката на рационализма на Едмънд Бърк.
Влияние и признание [редактиране]
През 1947 Хайек е един от инициаторите за създаването на обществото Мон Пелерин. Това е група от класически либерали, които се опитват да се противопоставят в много области на това, което за тях е „социалистическо“. Дълги години техните усилия остават в „интелектуалните покрайнини“, но от 70-те години те получават все по-голямо внимание.
В речта си през 1974 г. на банкета при връчването на Нобеловите награди Хайек, чиито трудове подчертават погрешимостта на личното знание за икономическите и социалните разпоредби, изразява своето лошо предчувствие за издигането на икономиката като точна наука, редом с физиката, химията и медицината (научните дисциплини, признати от първите Нобелови награди).
Дори след смъртта на Хайек се чувства неговото значително интелектуално присъствие в университетите, където е преподавал: Лондонското училище по икономика, Чикагския университет и Фрайбургския университет. В негова чест група студенти създават т.нар. Общество Хайек.
Библиография [редактиране]
- „Prices and Production“ (1931)
- „Profits, Interest and Investment“ (1939)
- „The Pure Theory of Capital“ (1941); „Чистата теория на капитала“
- „The Road to Serfdom“ (1944); „Пътят към робството“, ISBN 9549154122
- „The Use of Knowledge in Society“ (1945); „Използването на знанието в обществото“
- „The intellectuals and socialism“ (1949); „Интелектуалците и социализма“ ISBN 9549154130
- „The Sensory Order“ (1952); „Сетивният ред“
- „The Constitution of Liberty“ (1960); „Конституция на свободата“
- „Law, Legislation and Liberty : a new statement of the liberal principles of justice and political economy“; „Право, законодателство и свобода“; в три тома
- „Rules and order“ (1973); „Правни норми и правов ред“ ISBN 9540708168
- „The mirage of social justice“ (1976); „Илюзията на социалната справедливост“, ISBN 9540711991
- „The political economy of free people“ (1979); „Политичекият ред на свободния народ“, ISBN 9540712807
- „The Fatal Conceit“ (1989); „Фаталната самонадеяност“
Бележки [редактиране]
- ↑ Ranelagh, John. Thatcher's People: An Insider's Account of the Politics, the Power, and the Personalities.. London, HarperCollins, 1991.
- ↑ Why I Am Not a Conservative
Вижте също [редактиране]
Външни препратки [редактиране]
