Николай Игнатиев

от Уикипедия, свободната енциклопедия
(пренасочване от Граф Игнатиев)
Направо към навигацията Направо към търсенето
Николай Игнатиев
руски дипломат
General Nikolay Ignatev.jpg
Роден
Починал

Религия Православие
Николай Игнатиев в Общомедия

Граф Николай Павлович Игнатиев (на руски: Николай Павлович Игнатьев) е руски държавник, офицер – генерал от пехотата, и дипломат, играл важна роля в провеждането на руската политика в Азия и на Балканите при управлението на император Александър II. Участник в Руско-турската война (1877 – 1878).

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Роден е на 29 януари 1832 г. в Санкт Петербург (Русия) в семейството на потомствен дворянин, близък на императорския двор. Ориентира се към военно поприще. С отличие завършва Пажеския корпус (1849) и постъпва в Лейбгвардейския хусарски полк. Завършва със сребърен медал Николаевската военна академия на Генералния щаб на Руската армия (1851). Служи в Балтийския корпус.

Дипломат[редактиране | редактиране на кода]

Участници в Цариградската конференция. Прави: граф дьо Муи (секретар), барон Хайнрих фон Каличе, лорд Солсбъри, граф Жан-Батист дьо Шодорди. Седнали: граф Луиджи Корти, граф Франсоа дьо Бургоан, сър Хенри Елиът, граф Николай Игнатиев, барон Карл фон Вертер, граф Ференц Зичи

Пренасочен е към дипломатическа служба през 1856 г. Кариерата му започва в Лондон като военен аташе. На Парижкия конгрес на Великите сили след Кримската война участва активно като военен експерт в преговорите за корекция на руската граница по река Дунав. Първо дипломатическо поръчение е оценено с орден „Св. Станислав“ – II степен, а за дейността си в Лондон получава орден „Св. Владимир“ – IV степен. През 1858 г. е изпратен с малък ескорт на опасна мисия в Хива и Бухара, Узбекистан.

Следващата му дипломатическа мисия е в Далечния изток като посланик в двора на китайския император в Пекин. Активно се възползва от страховете на китайското правителство от успехите на Англо-френската експедиция от 1860 г. и изгарянето на Летния дворец. Подписва от името на Русия Пекинската конвенция. С нея Русия получава не само левия бряг на река Амур – първоначалната цел на неговата мисия, но също и земите между река Усури и Тихия океан. Там по-късно е построено пристанището Владивосток. Директор е на Азиатския департамент във Външното министерство (1861 – 1864).

Руско-турска война (1877 – 1878)[редактиране | редактиране на кода]

През 1864 г. Игнатиев е назначен за извънреден посланик на Русия в Цариград, през 1865 г. получава званието генерал-лейтенант, а през 1867 г. е назначен за извънреден и пълномощен посланик в Цариград. Там негова основна задача е „разпадането на османската империя и замяната ѝ с християнски, за предпочитане славянски народности“[1], както и привличането под руско влияние на тези народи. В своите „Записки“ граф Игнатиев пише:[2]

Живеейки в дружба със султана и разпореждайки се с министрите му, бихме могли да подготвим автономията на единоверците и задължените нам християни, да обезвредим Турция и придобивайки правото да се разпореждаме на Проливите да оставим султаните в Цариград да доизживяват дните си, докато може да се мине без тях, като намерим такова решение на Източния въпрос, което да остави в наше безспорно владение Проливите и съответно – влиянието ни върху българите, гърците, сърбите и арменците.

По отношение на съдбата на българите след предстоящата война графът се е отнасял като към васални поданици:[3]

За да бъде властта ни здрава и и да не изисква постоянно извънредно напрежение от наша страна, е необходимо постоянно нравствено подчинение на съседните области и да превърнем българското и гръцкото население, от една страна, и арменското, от друга, в послушно оръдие на руската политика и в постоянни съюзници, като унищожим всякаква възможност за преминаването им във враждебен лагер

Същевременно Игнатиев е бил наясно, че ако въстаналите народи попаднат под западно влияние, това ще се отрази на руските интереси на Балканите:[4]

...ако въстаналите срещу турците народи не бъдат под наше, а попаднат под западно влияние, тогава неизбежно (infailliblement) нещата на Балканския полуостров така ще се променят, че ще бъдат несравнимо по-вредни за Русия

От 18 февруари до 20 март 1877 г., с цел да обезпечи неутралитет на европейските държави в предстоящата Руско-турска война, посещава Берлин, Париж, Виена и Лондон, където успява да постигне съгласие за подписване на Лондонския протокол. По време на подготовката на войната посолството на Русия в Цариград, което е под негово ръководство, изпраща в столицата неточни сведения за военната мощ на Турция, в резултат на което на предстоящата война се е гледало като на военна разходка, в резултат на което Русия започва военните действия недостатъчно подготвена.

Граф Игнатиев е инициатор на сключването на несъгласуван с руското външно министерство Санстефански предварителен мирен договор между Русия и Османската империя на 19 февруари (3 март) 1878, който е бил неизпълним предвид сключеното още през 1876 г. секретно Райхщадско споразумение между Русия и Австро-Унгария.

Игнатиев е повишен в звание „генерал от пехотата“ на 16 април 1878 г., а месец по-късно е уволнен от дипломатическа служба.

След като Русия подписва Берлинския договор, руското външно министерство е подложено на критики и обвинява Игнатиев, че е превишил правомощията си при сключването на предварителния Санстефанския договор, като по този начин е влошил дипломатическата позиция на страната.[5] След продължителен отпуск, част от който прекарва в Ница, през лятото на 1879 г. му е възложена организацията на Нижегородския панаир.[5]

Министър (1881 – 1882)[редактиране | редактиране на кода]

Майкъл Игнатиев, канадски историк, публицист и политик, правнук на Н. П. Игнатиев

След идването на власт на император Александър III (1881), Игнатиев е за кратко (25 март – 4 май) за министър на държавното имущество, след което е назначен за министър на вътрешните работи с очакването, че ще провежда консервативна и националистическа политика. През време на непродължителния му престой в министерството на вътрешните работи (до 30 май 1882 г.), в Русия рязко се изостря еврейският въпрос и се провежда вълна от еврейски погроми в южните части на страната. Още преди назначението му за министър, Игнатиев проявява антисемитизъм. На 12 март 1881 г. той пише:[6]

...в Петербург съществува могъща полско-жидовска (от руската дума жид – обидно прозвище за евреите, б.р.) група, в ръцете на която се намират банки, адвокатурата, значителна част от пресата и др. обществени работи... Всеки честен глас от руския живот бива заглушаван от полско-жидовските викове, твърдящи, че руските искания следва да бъдат отхвърлени като остарели и необразовани.

След началото на погромите – 15 април 1881 г., които обхващат седем губернии и достигат невиждани преди това размери, Игнатиев решава да прехвърли вината за случващото се на самите жертви на насилието – руските евреи. Независимо от това, че мнозинството от тях живеят в нищета, едва свързващи двата края, те са обвинени от Игнатиев в експлоатация на руското население, а погромите биват провъзгласени за естествен отговор срещу тази експлоатация.[7]

На 3 май 1882 г. по негова инициатива биват публикувани Майските правила, с които се налагат огромни ограничения на правата на евреите и по същество стават повратен пункт в политиката по отношение на евреите след реформите на цар Александър II. Тези репресивни мерки са отменени едва след Февруарската революция от 1917 г.

На 30 май 1882 г. граф Игнатиев е уволнен и до края на живота си не заема официални длъжности.

Умира на 20 юни 1908 година в имението си Круподеринци.

Памет, наследници[редактиране | редактиране на кода]

Паметник на Н.П. Игнатиев във Варна

В България в негова чест са наименувани град Игнатиево в област Варна и село Граф Игнатиево в област Пловдив, улиците „Граф Н. Игнатиев“ в София, „Граф Игнатиев“ в Хасково и „Граф Н. Игнатиев“ в Панагюрище,¨Граф Игнатиев¨ в Поморие и " Граф Игнатиев" в Шумен, „Граф Игнатиев“, училище в гр. София.

Неговият по-малък син Николай Николаевич Игнатиев (1872 – 1962) се заселва в България след Октомврийската революция и живее в София до смъртта си.

Правнук на Н. П. Игнатиев е Майкъл Игнатиев, лидер на Либералната партия на Канада до май 2011 година.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Карцов Ю. С. Зад кулисите на дипломацията. Петроград, 1915, с. 10 – 11
  2. Игнатиев, Н.П.. Записки (1875 – 1878). София, изд. Отечествен фронт, 1986. с. 51. (на български)
  3. Игнатиев, Н.П.. Записки (1875 – 1878). София, изд. Отечествен фронт, 1986. с. 52. (на български)
  4. Игнатиев, Н.П.. Записки (1875 – 1878). София, изд. Отечествен фронт, 1986. с. 58. (на български)
  5. а б Хевролина, Виктория. Николай Павлович Игнатьев. Российский дипломат. Litres, 2017. ISBN 9785457958609. с. 368-369. (на руски)
  6. А. Б. Миндлин, Государственные политические и общественные деятели Российской Империи в судьбах евреев, СПб 2007, с. 142
  7. А. Б. Миндлин, Государственные политические и общественные деятели Российской Империи в судьбах евреев, СПб 2007, с. 143
  • Освободителната война, Енциклопедичен справочник, ДИ „П. Берон“, София, 1986, с. 96

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]