Николай Игнатиев
| Николай Игнатиев Николай Игнатьев | |
|---|---|
| руски офицер и дипломат | |
 | |
| Роден | |
| Починал |
Круподеринци, Руска империя |
| Погребан | Украйна |
| Религия | православие |
| Награди | Орден „Свети Станислав“ I степен орден на свети Владимир, 4-та степен Орден Свети Владимир III степен |
| Николай Игнатиев в Общомедия | |
Николай Павлович Игнатиев (на руски: Николай Павлович Игнатьев) е руски офицер, генерал от пехотата, държавник и дипломат. Има важна роля в провеждането на руската политика в Азия и на Балканите при управлението на император Александър II. Участник в Руско-турската война (1877 – 1878).
Биография[редактиране | редактиране на кода]
Николай Игнатиев е роден на 29 януари 1832 г. в Санкт Петербург в семейството на потомствен дворянин, близък на императорския двор. Ориентира се към военно поприще. С отличие завършва Пажеския корпус и постъпва в Лейбгвардейския хусарски полк (1849). Завършва със сребърен медал Николаевската военна академия на Генералния щаб на Руската армия (1851). Служи в Балтийския корпус.
Дипломат[редактиране | редактиране на кода]
Пренасочен е към дипломатическа служба през 1856 г. Кариерата му започва в Лондон като военен аташе. На Парижкия конгрес на Великите сили след Кримската война (1853 – 1856) участва активно като военен експерт в преговорите за корекция на руската граница по река Дунав. За първото си дипломатическо поръчение е награден с орден „Свети Станислав“ II степен, а за дейността си в Лондон – с орден „Свети Владимир“ IV степен. През 1858 г. е изпратен с малък ескорт на опасна мисия в Хива и Бухара.
Следващата му дипломатическа мисия е в Далечния Изток като посланик в двора на китайския император в Пекин. Активно се възползва от страховете на китайското правителство от успехите на Англо-френската експедиция от 1860 г. и изгарянето на Летния дворец. Подписва от името на Русия Пекинската конвенция. С нея Русия получава не само левия бряг на река Амур – първоначалната цел на неговата мисия, но също и земите между река Усури и Тихия океан. Тук по-късно е построено пристанището Владивосток. Директор е на Азиатския департамент във Външното министерство (1861 – 1864).
През 1864 г. е назначен за извънреден посланик на Русия в Цариград. През 1865 г. е повишен във военно звание генерал-лейтенант. Отново е назначен за извънреден и пълномощен посланик в Цариград от 1867 г. Тук негова основна задача е „разпадането на османската империя и замяната ѝ с християнски, за предпочитане славянски народности“[1], както и привличането под руско влияние на тези народи. В своите „Записки“ граф Игнатиев пише:
| „ | Живеейки в дружба със султана и разпореждайки се с министрите му, бихме могли да подготвим автономията на едноверците и задължените нам християни, да обезвредим Турция и придобивайки правото да се разпореждаме на Проливите да оставим султаните в Цариград да доизживяват дните си, докато може да се мине без тях, като намерим такова решение на Източния въпрос, което да остави в наше безспорно владение Проливите и съответно – влиянието ни върху българите, гърците, сърбите и арменците. | “ |
По отношение на съдбата на българите след предстоящата война графът се е отнасял като към васални поданици:
| „ | За да бъде властта ни здрава и да не изисква постоянно извънредно напрежение от наша страна, е необходимо постоянно нравствено подчинение на съседните области и да превърнем българското и гръцкото население, от една страна, и арменското, от друга, в послушно оръдие на руската политика и в постоянни съюзници, като унищожим всякаква възможност за преминаването им във враждебен лагер | “ |
Същевременно е наясно, че ако въстаналите народи попаднат под западно влияние, това ще се отрази на руските интереси на Балканите:
| „ | ...ако въстаналите срещу турците народи не бъдат под наше, а попаднат под западно влияние, тогава неизбежно нещата на Балканския полуостров така ще се променят, че ще бъдат несравнимо по-вредни за Русия. | “ |
Участва в Руско-турската война (1877 – 1878). От 18 февруари до 20 март 1877 г., с цел да обезпечи неутралитет на европейските държави в предстоящата Руско-турска война, посещава Берлин, Париж, Виена и Лондон, където успява да постигне съгласие за подписване на Лондонския протокол. По време на подготовката на войната посолството на Русия в Цариград, което е под негово ръководство, изпраща в столицата неточни сведения за военната мощ на Турция, в резултат на което на предстоящата война се е гледало като на военна разходка, в резултат на което Русия започва военните действия недостатъчно подготвена.
"Руският княз на българите", така е представян граф Игнатиев в руската преса, печели славата си заради подкрепата за създаването на Българската патриаршия и позицията му в острия българо-гръцки спор по този повод. Граф Николай Игнатиев е инициатор на сключването на несъгласуван с руското външно министерство Санстефански предварителен мирен договор между Русия и Османската империя на 19 февруари/3 март 1878 г, който е бил неизпълним предвид сключеното още през 1876 г. секретно Райхщадско споразумение между Русия и Австро-Унгария и това лишава Игнатиев от възможността да стане първият български княз.[5]
Повишен е във военно звание генерал от пехотата на 16 април 1878 г., а месец по-късно е уволнен от дипломатическа служба.
След като Русия подписва Берлинския договор, руското външно министерство е подложено на критики и обвинява Николай Игнатиев, че е превишил правомощията си при сключването на предварителния Санстефанския договор, като по този начин е влошил дипломатическата позиция на страната.[6] След продължителен отпуск, част от който прекарва в Ница, през лятото на 1879 г. му е възложена организацията на Нижегородския панаир.[6]
Министър (1881 – 1882)[редактиране | редактиране на кода]
След идването на власт на император Александър III през 1881 г. граф Игнатиев е за кратко (25 март – 4 май) министър на държавното имущество, след което е назначен за министър на вътрешните работи с очакването, че ще провежда консервативна и националистическа политика. През време на непродължителния му престой в министерството на вътрешните работи (до 30 май 1882 г.), в Русия рязко се изостря еврейският въпрос и се провежда вълна от еврейски погроми в южните части на страната. Още преди назначението му за министър, проявява антисемитизъм. На 12 март 1881 г. той пише:
| „ | ...в Петербург съществува могъща полско-жидовска (от руската дума жид – обидно прозвище за евреите, б.р.) група, в ръцете на която се намират банки, адвокатурата, значителна част от пресата и др. обществени работи... Всеки честен глас от руския живот бива заглушаван от полско-жидовските викове, твърдящи, че руските искания следва да бъдат отхвърлени като остарели и необразовани. | “ |
След началото на погромите на 15 април 1881 г., които обхващат седем губернии и достигат невиждани преди това размери, Игнатиев решава да прехвърли вината за случващото се на самите жертви на насилието – руските евреи. Независимо от това, че мнозинството от тях живеят в нищета, едва свързващи двата края, те са обвинени в експлоатация на руското население, а погромите биват провъзгласени за естествен отговор срещу тази експлоатация.[8]
На 3 май 1882 г. по инициатива на граф Игнатиев биват публикувани Майските правила, с които се налагат огромни ограничения на правата на евреите и по същество стават повратен пункт в политиката по отношение на евреите след реформите на цар Александър II. Тези репресивни мерки са отменени едва след Февруарската революция от 1917 г.
На 30 май 1882 г. граф Николай Игнатиев е уволнен и до края на живота си не заема официални длъжности.
Умира на 20 юни 1908 година[9] в имението си Круподеринци.
Памет, наследници[редактиране | редактиране на кода]
По време на Руско-турската война (1877 – 1878) пребивава в Действащата руска армия. Личните си впечатления записва в писма до съпругата си Екатерина Леонидовна Голицина – „Походные письма 1877 года.“, М. РОССПЭН, 1999.
В България в негова чест са наименувани град Игнатиево в област Варна и село Граф Игнатиево в област Пловдив, улиците „Граф Н. Игнатиев“ в София, „Граф Игнатиев“ в Хасково и „Граф Н. Игнатиев“ в Панагюрище,¨Граф Игнатиев¨ в Поморие и „Граф Игнатиев“ в Шумен, „Граф Игнатиев“, училище в гр. София.
Неговият по-малък син Николай Николаевич Игнатиев (1872 – 1962) се заселва в България след Октомврийската революция и живее в София до смъртта си.
Правнук на Николай Игнатиев е Майкъл Игнатиев, лидер на Либералната партия на Канада до май 2011 година.
Източници[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ Карцов Ю. С. Зад кулисите на дипломацията. Петроград, 1915, с. 10 – 11
- ↑ Игнатиев, Н.П. Записки (1875 – 1878). София, изд. Отечествен фронт, 1986. с. 51.
- ↑ Игнатиев, Н.П. Записки (1875 – 1878). София, изд. Отечествен фронт, 1986. с. 52.
- ↑ Игнатиев, Н.П. Записки (1875 – 1878). София, изд. Отечествен фронт, 1986. с. 58.
- ↑ Цеков, Николай. DW: Васил Левски и истинската роля на граф Игнатиев
- ↑ а б Хевролина, Виктория. Николай Павлович Игнатьев. Российский дипломат. Litres, 2017. ISBN 9785457958609. с. 368 – 369. (на руски)
- ↑ А. Б. Миндлин, Государственные политические и общественные деятели Российской Империи в судьбах евреев, СПб 2007, с. 142
- ↑ А. Б. Миндлин, Государственные политические и общественные деятели Российской Империи в судьбах евреев, СПб 2007, с. 143
- ↑ Свободен глас - дигитално копие - 01/07/1908, No. 26, стр.2
- Георгиев Г. Освободителната война, Енциклопедичен справочник, ДИ „П. Берон“, София, 1986, с. 96
Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]
- Откъси от личните записки на граф Игнатиев
- ((ru)) Игнатиев, Николай. Походни писма от 1877, Москва 1999
- 175 години от рождението на граф Игнатиев Архив на оригинала от 2007-10-07 в Wayback Machine.
|
