Етнография на България

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
„Етнография на България“
Автор Христо Вакарелски
Илюстратор Христо Вакарелски
Първо издание 1974 г.
България
Вид монография
Страници 794

„Етнография на България“ е монография от Христо Вакарелски.[1]

Първото издание на труда е на полски през 1965 г., през 1969 г. е издаден на немски, а през 1974 г. и на български език. Преиздавана е през 1977 и 2007 г.[1]

Трудът се състои от увод и пет части: история на българската етнография, веществена култура, духовна култура, обществена култура и народно изкуство.[1]

В кратък увод се спира на създаването на етнографията като наука, за нейния обхват и специфични методи, за връзката ѝ с други сродни науки – история, археология, география, езикознание, социология. Накратко са дадени сведения за трите етнически компонента – траки, славяни и прабългари, ­участвали в образуването на българската народност.[1]

Първият дял е посветен на историята на българската етнография. Христо Вакарелски прави научна оценка на делото на български и чужди учени, писатели, просветители, революционери и общественици, допринесли за развитието на етнографията и фолклористи­ката в България.[1]

Във втория дял обстойно разглежда веществената култура на българите – земеделие, скотовъдство, лов, риболов, храна, облекло, жилище и архитектура, селище, съобщения, направа на различни уреди и др. Картографирани са някои от най-­типичните етнографски явления. Показани са в днешните граници на страната районите на разпространение и различните типове земеделски сечива, облекло, на­родни къщи, станове, както и районите на разпространение на някои названия – на мястото за вършеене, на загради за овце, на типове брани и др.[1]

Третият дял от труда е посветен на духовната култура. Той е под­разделен на шест глави – мерки и теглилки, на­чини на записване и пресмятане, астрономия и светоустройство, метеорология и природа, магия и култ, теология, митология и демонология, медицина и хигие­на.[1]

Четвъртият дял изследва об­ществената култура. В отделни глави са посветени на родилните и женитбените обичаи, на обичаите при смърт и погребение. Обичаите, свързани с народния празничен календар, са групирани по цикли в зависимост от времето, когато се празнуват съответните празници.[1]

Петият дял е вътрешно подразделен на 15 глави, в които се обхващат всички прояви на народното изкуство.[1]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в г д е ж з и Богданова, Лиляна. Христо Вакарелски. Етнография на България. // Български фолклор (1). 1976. с. 84 – 86.