Николай Игнатиев

от Уикипедия, свободната енциклопедия
(пренасочване от Николай Павлович Игнатиев)
Направо към навигацията Направо към търсенето
Николай Игнатиев
руски дипломат
General Nikolay Ignatev.jpg
Роден
Починал
Погребан Украйна

Религия Православие
Николай Игнатиев в Общомедия

Граф Николай Павлович Игнатиев (на руски: Николай Павлович Игнатьев) е руски държавник, офицер – генерал от пехотата, и дипломат, играл важна роля в провеждането на руската политика в Азия и на Балканите при управлението на император Александър II. Участник в Руско-турската война (1877 – 1878).

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Роден е на 29 януари 1832 г. в Санкт Петербург (Русия) в семейството на потомствен дворянин, близък на императорския двор. Ориентира се към военно поприще. С отличие завършва Пажеския корпус (1849) и постъпва в Лейбгвардейския хусарски полк. Завършва със сребърен медал Николаевската военна академия на Генералния щаб на Руската армия (1851). Служи в Балтийския корпус.

Дипломат[редактиране | редактиране на кода]

Участници в Цариградската конференция. Прави: граф дьо Муи (секретар), барон Хайнрих фон Каличе, лорд Солсбъри, граф Жан-Батист дьо Шодорди. Седнали: граф Луиджи Корти, граф Франсоа дьо Бургоан, сър Хенри Елиът, граф Николай Игнатиев, барон Карл фон Вертер, граф Ференц Зичи

Пренасочен е към дипломатическа служба през 1856 г. Кариерата му започва в Лондон като военен аташе. На Парижкия конгрес на Великите сили след Кримската война участва активно като военен експерт в преговорите за корекция на руската граница по река Дунав. Първо дипломатическо поръчение е оценено с орден „Св. Станислав“ – II степен, а за дейността си в Лондон получава орден „Св. Владимир“ – IV степен. През 1858 г. е изпратен с малък ескорт на опасна мисия в Хива и Бухара, Узбекистан.

Следващата му дипломатическа мисия е в Далечния изток като посланик в двора на китайския император в Пекин. Активно се възползва от страховете на китайското правителство от успехите на Англо-френската експедиция от 1860 г. и изгарянето на Летния дворец. Подписва от името на Русия Пекинската конвенция. С нея Русия получава не само левия бряг на река Амур – първоначалната цел на неговата мисия, но също и земите между река Усури и Тихия океан. Там по-късно е построено пристанището Владивосток. Директор е на Азиатския департамент във Външното министерство (1861 – 1864).

Руско-турска война (1877 – 1878)[редактиране | редактиране на кода]

През 1864 г. Игнатиев е назначен за извънреден посланик на Русия в Цариград, през 1865 г. получава званието генерал-лейтенант, а през 1867 г. е назначен за извънреден и пълномощен посланик в Цариград. Там негова основна задача е „разпадането на османската империя и замяната ѝ с християнски, за предпочитане славянски народности“[1], както и привличането под руско влияние на тези народи. В своите „Записки“ граф Игнатиев пише:[2]

Живеейки в дружба със султана и разпореждайки се с министрите му, бихме могли да подготвим автономията на единоверците и задължените нам християни, да обезвредим Турция и придобивайки правото да се разпореждаме на Проливите да оставим султаните в Цариград да доизживяват дните си, докато може да се мине без тях, като намерим такова решение на Източния въпрос, което да остави в наше безспорно владение Проливите и съответно – влиянието ни върху българите, гърците, сърбите и арменците.

По отношение на съдбата на българите след предстоящата война графът се е отнасял като към васални поданици:[3]

За да бъде властта ни здрава и и да не изисква постоянно извънредно напрежение от наша страна, е необходимо постоянно нравствено подчинение на съседните области и да превърнем българското и гръцкото население, от една страна, и арменското, от друга, в послушно оръдие на руската политика и в постоянни съюзници, като унищожим всякаква възможност за преминаването им във враждебен лагер

Същевременно Игнатиев е бил наясно, че ако въстаналите народи попаднат под западно влияние, това ще се отрази на руските интереси на Балканите:[4]

...ако въстаналите срещу турците народи не бъдат под наше, а попаднат под западно влияние, тогава неизбежно (infailliblement) нещата на Балканския полуостров така ще се променят, че ще бъдат несравнимо по-вредни за Русия

От 18 февруари до 20 март 1877 г., с цел да обезпечи неутралитет на европейските държави в предстоящата Руско-турска война, посещава Берлин, Париж, Виена и Лондон, където успява да постигне съгласие за подписване на Лондонския протокол. По време на подготовката на войната посолството на Русия в Цариград, което е под негово ръководство, изпраща в столицата неточни сведения за военната мощ на Турция, в резултат на което на предстоящата война се е гледало като на военна разходка, в резултат на което Русия започва военните действия недостатъчно подготвена.

Граф Игнатиев е инициатор на сключването на несъгласуван с руското външно министерство Санстефански предварителен мирен договор между Русия и Османската империя на 19 февруари (3 март) 1878, който е бил неизпълним предвид сключеното още през 1876 г. секретно Райхщадско споразумение между Русия и Австро-Унгария.

Игнатиев е повишен в звание „генерал от пехотата“ на 16 април 1878 г., а месец по-късно е уволнен от дипломатическа служба.

След като Русия подписва Берлинския договор, руското външно министерство е подложено на критики и обвинява Игнатиев, че е превишил правомощията си при сключването на предварителния Санстефанския договор, като по този начин е влошил дипломатическата позиция на страната.[5] След продължителен отпуск, част от който прекарва в Ница, през лятото на 1879 г. му е възложена организацията на Нижегородския панаир.[5]

Министър (1881 – 1882)[редактиране | редактиране на кода]

Майкъл Игнатиев, канадски историк, публицист и политик, правнук на Н. П. Игнатиев

След идването на власт на император Александър III (1881), Игнатиев е за кратко (25 март – 4 май) за министър на държавното имущество, след което е назначен за министър на вътрешните работи с очакването, че ще провежда консервативна и националистическа политика. През време на непродължителния му престой в министерството на вътрешните работи (до 30 май 1882 г.), в Русия рязко се изостря еврейският въпрос и се провежда вълна от еврейски погроми в южните части на страната. Още преди назначението му за министър, Игнатиев проявява антисемитизъм. На 12 март 1881 г. той пише:[6]

...в Петербург съществува могъща полско-жидовска (от руската дума жид – обидно прозвище за евреите, б.р.) група, в ръцете на която се намират банки, адвокатурата, значителна част от пресата и др. обществени работи... Всеки честен глас от руския живот бива заглушаван от полско-жидовските викове, твърдящи, че руските искания следва да бъдат отхвърлени като остарели и необразовани.

След началото на погромите – 15 април 1881 г., които обхващат седем губернии и достигат невиждани преди това размери, Игнатиев решава да прехвърли вината за случващото се на самите жертви на насилието – руските евреи. Независимо от това, че мнозинството от тях живеят в нищета, едва свързващи двата края, те са обвинени от Игнатиев в експлоатация на руското население, а погромите биват провъзгласени за естествен отговор срещу тази експлоатация.[7]

На 3 май 1882 г. по негова инициатива биват публикувани Майските правила, с които се налагат огромни ограничения на правата на евреите и по същество стават повратен пункт в политиката по отношение на евреите след реформите на цар Александър II. Тези репресивни мерки са отменени едва след Февруарската революция от 1917 г.

На 30 май 1882 г. граф Игнатиев е уволнен и до края на живота си не заема официални длъжности.

Умира на 20 юни 1908 година в имението си Круподеринци.

Памет, наследници[редактиране | редактиране на кода]

Паметник на Н.П. Игнатиев във Варна

В България в негова чест са наименувани град Игнатиево в област Варна и село Граф Игнатиево в област Пловдив, улиците „Граф Н. Игнатиев“ в София, „Граф Игнатиев“ в Хасково и „Граф Н. Игнатиев“ в Панагюрище,¨Граф Игнатиев¨ в Поморие и " Граф Игнатиев" в Шумен, „Граф Игнатиев“, училище в гр. София.

Неговият по-малък син Николай Николаевич Игнатиев (1872 – 1962) се заселва в България след Октомврийската революция и живее в София до смъртта си.

Правнук на Н. П. Игнатиев е Майкъл Игнатиев, лидер на Либералната партия на Канада до май 2011 година.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Карцов Ю. С. Зад кулисите на дипломацията. Петроград, 1915, с. 10 – 11
  2. Игнатиев, Н.П.. Записки (1875 – 1878). София, изд. Отечествен фронт, 1986. с. 51. (на български)
  3. Игнатиев, Н.П.. Записки (1875 – 1878). София, изд. Отечествен фронт, 1986. с. 52. (на български)
  4. Игнатиев, Н.П.. Записки (1875 – 1878). София, изд. Отечествен фронт, 1986. с. 58. (на български)
  5. а б Хевролина, Виктория. Николай Павлович Игнатьев. Российский дипломат. Litres, 2017. ISBN 9785457958609. с. 368-369. (на руски)
  6. А. Б. Миндлин, Государственные политические и общественные деятели Российской Империи в судьбах евреев, СПб 2007, с. 142
  7. А. Б. Миндлин, Государственные политические и общественные деятели Российской Империи в судьбах евреев, СПб 2007, с. 143
  • Освободителната война, Енциклопедичен справочник, ДИ „П. Берон“, София, 1986, с. 96

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]