Направо към съдържанието

Палацо Кариняно

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Дворец „Кариняно“
Palazzo Carignano
Фасадата на двореца към едноименния площад
Фасадата на двореца към едноименния площад
Карта Местоположение в Торино
Информация
Страна Италия
Терит. единицадворец, музей
СтилБарок
АрхитектГуарино Гуарини, Карло Сада, Доменико Фери, Джузепе Болати
СтроителЕмануил Филиберт Савойски-Каринян
Строителство1679 – 1685
Изв. обитателиКарл Алберт Савойски-Каринян, Мария-Тереза Австрийска-Тосканска
Статутдържавен музей
СобственикИталианската държава
Обект на ЮНЕСКО
РегионПиемонт
Дворец „Кариняно“ в Общомедия
Савойски кралски резиденции
Обект на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО
Карта Местоположение в Торино
В регистъраResidences of the Royal House of Savoy
РегионЕвропа и Северна Америка
Място Италия
ТипКултурно
Критерииi, ii, iv, v
Вписване1997  (21-ва сесия)
Координати45°04′08″ с. ш. 7°41′08″ и. д. / 45.068889° с. ш. 7.685556° и. д.
Савойски кралски резиденции в Общомедия

Палацо Кариняно (Дворец „Кариняно“) (на италиански: Palazzo Carignano, на пиемонтски: Palass Carignan), официално Дворец на принцовете на Каринян (Palazzo dei Principi di Carignano), е историческа сграда в центъра на Торино, Северна Италия, и един от значимте примери на пиемонтскя барок. Построен е като шедьовър на архитекта Гуарино Гуарини.

Заедно с Кралския дворец и Палацо Мадама дворецът е сред най-важните исторически сгради на града и е включен в серийния обект на ЮНЕСКО „Савойски кралски резиденции“. Той е служилкато седалище на Субалпийския парламент (1848 – 1861) и на първия парламент на Кралство Италия (1861 – 1864).

На приземния етаж, в т. нар. „Среднощни“ апартаменти, се помещават офисите на Регионалното ръководство на музеите в Пиемонт[1], а на белетажа се намира Националният музей на Италианското рисорджименто.[2]

История

[редактиране | редактиране на кода]

Дворецът е поръчан от Емануил Филиберт Савойски-Каринян „Немият“ на архитекта отец Гуарино Гуарини, водещ интелектуалец на еохата и автор на Кралската църква „Сан Лоренцо“, Параклиса на Плащеницата и изчезналата Порта „По“.[3][4] Строителството започва през 1679 г. под ръководството на неговия сътрудник Джан Франческо Барончели.

Дворецът „Кариняно“ с фасада към пл. „Кариняно“, детайл от декоративния фриз, добавен от Карло Чепи

От 1694 г. дворецът става постоянна резиденция на принцовете на Кариняно и дом на Карл Алберт Савойски-Каринян и съпругата му Мария Тереза Хабсбург-Лотарингска, които обитават южните ориземни апартаменти („Апартамент на принцовете“). Тук е роден Виктор Емануил II, отбелязано с декоративния фриз на фасадата с надпис QVI NACQVE VITTORIO EMANVELE II, дело на Карло Чепи (1884).

След възкачването на Карл Алберт през 1831 г. дворецът преминава към Службата за държавни имоти и приютява Държавния съвет и пощата.[5] През 1848 г., когато сградата става седалище на Камарата на депутатите на Субалпийския парламент, архитектът Карло Сада пеобразява балната зала в елипсовидния корпус. С откриването на първия италиански парламент през 1861 г. залата се оказва твърде малка и е решено разширение на изток (днешния пл. „Карл Алберт“). Проектът е на Доменико Фери, изпълнен от Джузепе Болати (1863–1871).[5] Междувременно депутатите заседават в временно построена зала в двора по проект на Амедео Пейрон. Новата голяма зала никога не е използвана за първоначалната си цел.

През 1898 г. залата на Субалпийския парламент е обявена за национален паметник. В двореца се случват две ключови събития: прочитането на прокламацията, с която Карл Алберт Савойски-Каринян, принц-регент от името на Карл Феликс Савойски, провъзгласява Албертиновия устав; това е сесията, на която Виктор Емануил II, крал на Сардиния и херцог на Савоя, провъзгласява раждането на Кралство Италия.

След преместването на столицата дворецът губи институционалната си функция и постепенно и ролята си на придворна резиденция. Части от него са използвани за частни жилища. Научните факултети на Торинския университет заемат основния и приземния етаж до 30‑те години на XX век, когато пространствата са разчистени и реставрирани.

През 1935 г. дворецът е домакин на историческа изложба, курирана от Фашистката конфедерация на професионалистите и художниците, посветена на историята на Савойската династия от Средновековието до Кралство Италия.[6] Следват две големи изложби, курирани от Виторио Виале: „Пиемонтски барок“ (1937)[7] и „Готиката и Ренесанса в Пиемонт“ (1938-1939).[8] Изложбата от 1937 г. е ключова за възстановяването на дворцовата идентичност и за първото отваряне на Среднощните апартаменти за публика; повторното им отваряне е през 1961 г. за Стогодишнината от обединението на Италия.

Фасадата на двореца, обърната към вътрешния двор, детайл от елипсовидния корпус)

През 1939 г. разширението от XIX век и белетажът на корпуса от XVII век стават постоянен дом на Националния музей на Италианското рисорджименто, отворен отново след реставрация през 2011 г.. На приземния етаж Среднощните апартаменти са заети от офисите на Дирекцията на регионалните музеи в Пиемонт, а Обедните апартаменти периодично се отварят за посетители. В следващите десетилетия сградата приютява и различни културни институции, включително Субалпийската депутация на родната история и Културния съюз на Франко Антоничели (от 1946 г.).[9]

Описание

[редактиране | редактиране на кода]

Дворецът се състои от два корпуса – оригинален от XVII век и разширение от XIX век.

Корпусът от XVII век, проектиран от Гуарино Гуарини, има С‑образен план, първоначално отворен към градините. Той включва:

  • Северно крило (към ул. „Чезаре Батисти“),
  • Южно крило (към ул. „Принчипе Амедео“),
  • фасадата към площад „Кариняно“, където се намират Театър „Каринян“ и Дворецът на Благородническия колеж (днес Академия на науките и Египетски музей).

Към днешния площад „Карл Алберт“ се простират бившите градини и конюшни, чиято фасада днес принадлежи на Националната университетска библиотека.

Дворецът е изключение от строгата военна линейност на Торино от XVII век. Фасадите му са оформени с почти сурова теракота, а рамките на прозорците на първия етаж са превърнати в сложни декоративни мотиви, свързани с подвизите на Савоя-Каринян, сред които и победата на полка „Каринян-Салиер“ в Канада през 1667 г. срещу местните ирокези, постигната съвместно с французите. Меките, редуващи се вдлъбнати и изпъкнали форми на фасадата разкриват познаването от страна на Гуарини на проектите на Джан Лоренцо Бернини за Лувъра.[10][11]

Резиденцията е замислена като съзнателно прекъсване на единния архитектурен фронт, който в бароковия град се простира от Страда дел По (дн. ул. „По“) през Пиаца Кастело до Пиаца „Сан Карло“ (тогава Кралски площад), минавайки по Контрада Нуова (дн. ул. „Рома“). Това архитектурно разнообразие изразява политическата стратегия на Каринян, тъй като Емануил Филиберт е разглеждан като възможен наследник на Савойското херцогство.[12][13][14]

Роко Команеди, Сватбата на Юпитер и Юнона, Торино, Палацо Кариняно, Апартаментът на принцовете, спалнята на Карло Алберто, детайл от тавана

Строителните работи, започнали през 1679 г., оформят на приземния етаж частните апартаменти на принца в Среднощното крило и представителните помещения в Южното крило („Апартаментът на принцовете“). На първия етаж в двата корпуса са разположени апартаментите за членовете на семейството.

Декорацията на белетажа е поверена на художника Стефано Мария Леняни („Ленянино“), и неговия екип от мазачи и квадратуристи. От декоративните кампании на белетажа са запазени сводовете на Парадната зала с Принца, представен от Минерва на Юнона, на булчинската зала с Триумфа на Диана и на спалнята с Олимп, и приземния етаж. На приземния етаж Леняни изписва сводовете на Среднощния апартамент с митологични сцени, а в Южното крило стенописва сводовете на позлатените зали, наречени така заради украсата от позлатени дървени резби и огледала.[15]

Парадната зала (или Зала на битките) съдържа стенни картини с битките на Томас Франциск Савойски-Каринян, напомнени и от копие на оригинала от Антонис Ван Дайк, съхраняван в Държавния музей на египетското изкуство в Берлин; сводът изобразява алегорията на Юнона.

Залата на сезоните представлява на свода апотеоза на Херкулес, алегория на живеещия там принц и на неговия дом.

Спалнята на Карл Алберт, променяна между края на XVIII и началото на XIX век, е украсена с боазерии с позлатени гирлянди и огледала (в духа на Джакомо Преляско). На свода е изобразена сватбата на Юпитер и Юнона, вероятно дело на Роко Команеди.[15] Монументалното легло с балдахин (20‑те години на XX век), закупено от антикваря Пиетро Акорси, е поставено през 1961 г. за Стогодишнината от обединението на Италия.

Разширението от XIX век е масивна пристройка, присадена върху крилата от XVII век и развита към пл. „Карл Алберт“ с внушителна фасада в еклектичен псевдоренесансов стил. Построено е между 1864 и 1871 г. по проект на Доменико Фери и е предвидено да приюти Италианската камара, макар залата никога да не е използвана за тази цел.

Вижте също

[редактиране | редактиране на кода]

Източници

[редактиране | редактиране на кода]

Библиография

[редактиране | редактиране на кода]
  • Marziano Bernardi, Torino – Storia e arte, Torino, Ed. Fratelli Pozzo, 1975
  • Guarino Guarini, a cura di Giuseppe Dardanello, Susan Klaiber, Henry A. Millon, Torino; New York, Umberto Allemandi, 2006, с. 497-424
  • Palazzo Carignano: gli appartamenti barocchi e la pittura del Legnanino, catalogo della mostra (Torino, Palazzo Carignano, 18 marzo - 26 giugno 2011) a cura di Edith Gabrielli, Giunti arte mostre musei, 2011
  • Alessandra Guerrini, Diverse e varie vie. Stuccatori dell'area dei laghi nel Palazzo Carignano, in Svizzeri a Torino nella storia nell'arte, nella cultura, nell'economia, dalla metà del Quattrocento ad oggi, a cura di Giorgio Mollisi, Arte&Storia, anno 11, numero 52, Editrice Ticino Management S. A., Lugano, ottobre 2011, с. 274-283

Бележки

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ Direzione regionale musei Piemonte // Архивиран от оригинала на 19 декември 2019.
  2. ↑ Museo Nazionale del Risorgimento Italiano - Torino Musei[неработеща препратка]
  3. ↑ Mario Passanti, Nel magico mondo di Guarino Guarini. Torino, 1963.
  4. ↑ In assenza del re: le reggenti dal XIV al XVII secolo (Piemonte ed Europa). Firenze, 2008.
  5. 1 2 Roberto Dinucci, Guida di Torino, с. 107
  6. ↑ Catalogo-guida alla Mostra storica in Palazzo Carignano: settembre - ottobre 1935, a cura della confederazione fascista dei professionisti e degli artisti. Torino, 1935.
  7. ↑ Mostra del Barocco piemontese // Посетен на 2023'10'1.
  8. ↑ Gotico e Rinascimento in Piemonte: 2ª Mostra d'arte a Palazzo Carignano, catalogo della mostra (Torino, Palazzo Carignano, 17 settembre 1938-18 giugno 1939). Torino, 1939.
  9. ↑ Palazzo Carignano // Посетен на 19 октомври 2023.
  10. ↑ Architettura in Piemonte. Da Emanuele Filiberto all’Unità d’Italia (1563-1870), Torino 1945. Torino, 1945.
  11. ↑ Bernini/Guarini: Parigi/Torino Louvre/Carignano. Torino; New York, Umberto Allemandi, 2006. с. 497 – 424.
  12. ↑ Analisi di un fatto urbano: Piazza S. Carlo in Torino nel quadro della formazione e delle trasformazioni della "Città Nuova”. Torino, 1974.
  13. ↑ L’Europa delle capitali. 1600-1700. Milano, 2004.
  14. ↑ Vera Comoli Mandracci. Note sull’urbanistica barocca di Torino // Studi Piemontesi III (1974), fasc. 2. с. 103 – 113.
  15. 1 2 Palazzo Carignano: gli appartamenti barocchi e la pittura del Legnanino, catalogo della mostra (Torino, Palazzo Carignano, 18 marzo - 26 giugno 2011). Giunti arte mostre musei, 2011. ISBN 978-88-09-76782-9.

Външни препратки

[редактиране | редактиране на кода]
  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Palazzo Carignano в Уикипедия на италиански. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Палацо_Кариняно&oldid=12863148“.