Виктор Емануил II Савойски

Вижте пояснителната страница за други личности с името Виктор Емануил.

---

Виктор Емануил II Савойски Vittorio Emanuele II
I. крал на Сардиния II. първи крал на обединена Италия
Андреа Бестиги, Виктор Емануил II, крал на Италия, 1860 г.
Роден	Виктор Емануил Алберт Мария Евгений Фердинанд Томас Савойски 14 март 1820 г. Торино, Сардинско кралство
Починал	9 януари 1878 г. Рим, Италианско кралство
Погребан	Пантеон, Рим, Италия
Религия	католицизъм
Управление
Период	I. 24 март 1849 – 17 март 1861 II. 17 март 1861 – 9 януари 1878
Наследява	I. Карл Алберт Савойски-Каринян II. няма
Наследник	I. титла включена в II II. Умберто I Савойски
Други титли	херцог на Савоя принц на Пиемонт херцог на Генуа
Герб
Семейство
Род	Савойска династия: Савоя-Каринян
Баща	Карл Алберт Савойски-Каринян
Майка	Мария Тереза Австрийска-Тосканска
Братя/сестри	Фердинанд Савойски-Генуезки Мария Кристина Савойска
Съпруга	Мария Аделхайд Австрийска (12 април 1842 – неизв.) Роза Верчелана (1869 – неизв.)
Партньор	Лаура Бон Витория Дуплесиз Вирджиния ди Ро Розалинда Инкороната Де Доминичис Анджела Роза Де Филипо
Деца	Мария Клотилда Савойска Умберто I Савойски Амадей I Отон Евгений Мария Савойски Мария Пия Савойска Карл Алберт Савойски Виктор Емануил Савойски Виктор Емануил Леополд Савойски Витория Гуериери ди Мирафиори Емануеле Алберто Гуериери ди Мирафиори Извънбр.: Емануела Мария Гуериери ди Ровербела Савоярда Савойска Донато Етна Виторио ди Ро Мария Пия ди Ро Витория Де Доменичис Доменико Скарпета Около 20 други с фамилия Гуериеро/Гуериеро
Подпис
Виктор Емануил II Савойски в Общомедия

Виктор Емануил II Савойски (на италиански: Vittorio Emanuelle II di Savoia), роден Виктор Емануил Алберт Мария Евгений Фердинанд Томас Савойски (на италиански: Vittorio Emanuele Maria Alberto Eugenio Ferdinando Tommaso di Savoia; * 14 март 1820, Палацо Кариняно, Торино, Сардинско кралство; † 9 януари 1878, Рим, Кралство Италия), е последният крал на Сардиния (1849 – 1861) и първият крал на обединена Италия (1861 – 1878).

От 1849 до 1861 г. носи и титлите „херцог на Савоя“, „принц на Пиемонт“ и „херцог на Генуа“. Известен е като „Крал джентълмен“ (Re gallantuomo) заради решението си да запази Албертиновия устав, въведен от баща му Карл Алберт.

Със съдействието на министър-председателя Камило Бенсо, граф на Кавур, той довежда до край Рисорджименто, завършило с провъзгласяването на Кралство Италия. Поради ролята си в обединението е наричан „Баща на родината“, надпис, поставен и на Виториано на площад „Венеция“ в Рим, издигнат в негова чест.

Произход

Родителите на Виктор Емануил II

Виктор Емануил II е най-големият син на краля на Сардиния Карл Алберт Савойски-Каринян (* 1798, † 1849) и на съпругата му Мария Тереза Австрийска-Тосканска (* 1801, † 1855). По бащина линия негови дядо и баба са Карл Емануил Савойски-Каринян и Мария Кристина Саксонска (* 1770, † 1851), а по майчина – Фердинанд III, велик херцог на Тоскана, и принцеса Луиза Мария Амалия Бурбон-Двете Сицилии.

Има двама по-малки братя и сестри:

• Фердинанд Мария (* 1822; † 1855), от 1831 г. първи херцог на Генуа, съпруг на принцеса Мария Елизабет Саксонска
• Мария Кристина (* 1826; † 1827), принцеса на Сардиния

Биография

Начални години

Палацо Кариняно, проектиран от Гуарино Гуарини, носи плоча на фасадата, която отбелязва мястото на раждане на Виктор Емануил II.

Виктор Емануил е роден в Палацо Кариняно в Торино и прекарва ранното си детство във Флоренция. Баща му, един от малкото мъжки наследници на Савойския дом от кадетския клон Савоя‑Каринян (основан през 1620 г.), наследява сардинския трон след смъртта на краля и неговия брат.

Карл Алберт, известен с либералните си възгледи, участва в бунтовете от 1821 г., довели до абдикацията на Виктор Емануил I. Новият крал Карл Феликс Савойски изпраща Карл Алберт и семейството му в Новара, а впоследствие, поради лична неприязън, го принуждава да напусне кралството и да се установи в Тоскана. Семейството се премества във Флоренция, столицата на Великото херцогство Тоскана, управлявано от дядото на Виктор Емануил по майчина линия – великия херцог Фердинанд III. Там бъдещият крал получава военно обучение под ръководството на Джузепе Дабормида.

Виктор Емануил като малък с майка си и брат си

През 1822 г. Виктор Емануил оцелява при пожар във флорентинската резиденция на дядо си, при който загива неговата гувернантка. Липсата на очевидна физическа прилика между него и родителите му, съчетана с трагедията, поражда слухове, че истинският Виктор Емануил е загинал в пожара и е бил заменен със сина на местен месар.

През 1831 г., след смъртта на Карл Феликс Савойски, Карл Алберт се завръща в Торино, за да поеме трона, а Виктор Емануил го последва. Младият наследник е поверен на настойничеството на граф Чезаре Салуцо ди Монезильо и обучаван от екип преподаватели, сред които генерал Еторе де Сонац, теологът Андреа Шарва, историкът Лоренцо Изнарди и юристът Джузепе Мано.

Образованието на принцовете от Савойския дом следва строг и дисциплиниран „спартански“ модел. Наставниците, подбрани заради лоялността си към трона и Църквата, налагат стриктен дневен режим през цялата година. Денят започва в 5:30 часа с три часа учене, последвани от час езда. След закуска следват уроци по фехтовка и гимнастика, а след това още три часа обучение. Следобедът включва обяд и задължително посещение при майката на Виктор Емануил за уроци по етикет, а вечерта завършва с половин час молитви.

Виктор Емануил показва ограничен напредък в обучението си, въпреки усилията на наставниците. Той предпочита езда, лов, фехтовка и планински преходи пред учебните занятия. На 25 август 1837 г. изкачва планината Рочамелоне. Недоволен от резултатите му, баща му го води при нотариус, когато синът му е едва на десет години, за да подпише обещание за по-голямо старание.

Майка му е единственият източник на нежност, докато баща му поддържа дистанция и формалност, позволявайки му два пъти дневно да целуне ръката му, придружено единствено с краткото C'est bon. За да провери зрелостта му, Карл Алберт го кара да пише отговори на въпроси като „Може ли принц да сключва договори за продажба и покупка на коне?“.

Въпреки даденото обещание Виктор Емануил продължава да напредва бавно. Писмата му показват езикова несигурност, а той трябва специално да учи как да дава команди. Умения демонстрира единствено в калиграфията и познаването на военните правила. Най-голямо удовлетворение получава на 18-годишна възраст, когато е назначен за полковник и получава командването на полк – момент, който му позволява да насочи енергията си към военната кариера и да остави учебния период зад себе си.

Брак и извънбрачни връзки

Мария Аделхайд Австрийска (1822 – 1855), кралица на Сардиния и съпруга на Виктор Емануил II

Роза Верчелана (1833 – 1885), морганатична съпруга

След повишаването си в чин „генерал“ през 1842 г. Виктор Емануил сключва брак с първата си братовчедка Мария Аделхайд Австрийска. Бракът им е белязан от взаимна обич и тя му ражда осем деца. Въпреки това той поддържа множество извънбрачни връзки, сред които с актрисата Лаура Бон и с Роза Верчелана („Хубавата Роза“). Официално са признати осем негови извънбрачни деца от шест различни жени, но се предполага, че броят им надхвърля двадесет; често им дава фамилията „Гуариеро“ или „Гуариери“.

След смъртта на Мария Аделхайд през 1855 г. се обсъжда възможен нов брак с принцеса Мария Аделаида Кеймбриджка, но плановете пропадат както заради лошата репутация на Виктор Емануил в европейските дворове, така и поради неговото собствено нежелание, свързано с връзката му с Роза Верчелана.

През 1864 г. Роза се установява при него във Флоренция, във Вила „Ла Петрая“. През 1869 г., след тежко заболяване и страх от смъртта, Виктор Емануил сключва с нея религиозен морганатичен брак в Сан Росоре край Пиза (18 октомври 1869 г.). Гражданската церемония се състои по-късно – на 7 октомври 1877 г. в Рим.

Първи години на управление

Клетвата на крал Виктор Емануил II в Палацо Мадама в Торино

Март 1848 г. е белязан от революциите в Европа, включително в Кралство Ломбардия‑Венеция, част от Австрийската империя и населено предимно с италианци. Бащата на Виктор Емануил, Карл Алберт, известен като реформатор, издава Албертиновия устав на 4 март 1848 г. и подкрепя движението срещу австрийското управление. Той обявява война на Австрия и навлиза в Ломбардия с пиемонтски войски и италиански доброволци, поставяйки началото на етап от Рисорджименто.

По време на Първата война за независимост (Австро-сардинска война), Виктор Емануил, тогава херцог на Савоя, командва 7‑ма резервна дивизия. Въпреки усилията, войната завършва с тежко поражение за Кралство Сардиния, изоставено от съюзниците и победено в битките при Кустоца (25 юли) и при Милано (4 юли). На 9 август е договорено първото примирие – това от Саласко.

Военните действия се подновяват на 20 март 1849 г. На 23 март, след тежка битка в района на Бикока при Новара, Карл Алберт изпраща генерал Луиджи Феча ди Косато да преговаря за капитулация с Австрия. Условията са много тежки и включват разполагане на австрийски гарнизони в крепостите Алесандрия и Новара.

В присъствието на Войцех Хшановски, Карло Емануеле Ла Мармора, Алесандро Ла Мармора, Рафаеле Кадорна, Виктор Емануил и братовчед му Фердинанд Савойски-Генуезки, Карл Алберт подписва своята абдикация. С фалшив паспорт напуска страната, заминава първо за Ница, а след това в изгнание в Португалия.

Ген. Йозеф Радецки

Същата нощ, малко преди полунощ, Виктор Емануил II се отправя към ферма във Виняле край Новара, където се среща с генерал Йозеф Радецки. Целта е да бъдат предоговорени условията на капитулацията – първото му политическо действие като нов суверен. Радецки, стремящ се да предотврати сближаването на младия крал с демократите, смекчава условията на примирието от Виняле. В замяна Виктор Емануил II уверява, че ще предприеме твърди мерки срещу демократическата партия, която според него е получила прекомерна свобода при управлението на баща му и е довела страната до война с Австрия.

Той открито се дистанцира от политиката на Карл Алберт, наричайки министрите му „група малоумници“, и заявява, че разполага с 50 000 войници, готови за бой – въпреки че тези сили съществуват само на хартия. Въпреки силния австрийски натиск Виктор Емануил категорично отказва да отмени Албертиновия устав, превръщайки се в единствения италиански владетел, който запазва конституцията.

Крал джентълмен

След поражението при Новара и абдикацията на Карл Алберт Виктор Емануил II започва да изгражда образа на „крал джентълмен“, защитник на конституционните свободи, противопоставящ се на исканията на ген. Радецки за премахване на Албертиновия устав.

По-късно публикуваните австрийски дипломатически документи обаче представят различна картина. Според докладите на Радецки, барон фон Мецбург и барон д’Аспре австрийците не са настоявали за отмяна на устава, тъй като и самата Австрия има конституционно правителство. Те твърдят, че благоприятните условия за мир не са резултат от твърдостта на краля, а от желанието на Австрия да не го тласне към Франция или революционерите и да запази Пиемонт като приятелска държава.

Документите показват, че младият крал се представя пред Радецки като привърженик на Австрия, обвинява баща си в слабост пред демократите и обещава твърда политика срещу тях, включително и премахване на устава.

Златна монета на краля от 1851 г.

В частно писмо до апостолическия нунций от ноември 1849 г. той заявява, че не вижда полза от конституционното управление и очаква подходящ момент да го отхвърли.

Френският пълномощен представител в Торино Шарл Адриен Хис де Бютенвал пише през 1852 г., че Виктор Емануил е реакционер, който използва устава, за да привлича либералите и италианските емигранти като поддръжници на династията и за да оправдае бъдеща завоевателна политика.

Камило Бенсо, граф на Кавур

Съществува и противоположно свидетелство – това на генерал Генуа Джовани Таон ди Ревел, който месец след срещата във Виняле разговаря с краля в Ступиниджи. Според него Виктор Емануил твърди, че Радецки се е опитал да го убеди да отмени устава, дори предлагайки му подкрепа от „четиридесет хиляди австрийски щика“, но кралят отхвърлил предложението.

Масимо д’Адзельо обяснява поведението на краля като „несигурен либерализъм“, обобщавайки позицията му така: по-добре е да бъде крал в собствената си държава, макар и с конституционни ограничения, отколкото зависим от Виена.

Други историци подчертават политическата далновидност на Виктор Емануил. Според тях, въпреки абсолютистките си убеждения, той запазва либералните институции по стратегически причини:

• Савойската монархия губи престиж след войните от 1848 – 1849 г.
• За да се противопостави на демократите, е необходимо разширяване на социалната подкрепа.
• За бъдеща война срещу Австрия Пиемонт трябва да изглежда либерален, за да получи подкрепа от Англия и Франция.

Както отбелязва Джани Олива, кралят възприема умерения либерализъм като най-подходящ и най-малко конфликтен избор, стабилизиращ политическите баланси в Пиемонт.

Съществува и по-нова интерпретация, според която Радецки предлага на Виктор Емануил териториални придобивки в замяна на отмяна на устава и отказ от национална революция, но младият крал отказва.

Тази политическа гъвкавост и способността да съчетава лични убеждения с държавнически интереси се смятат за основа на прозвището „Крал джентълмен“.

Край на Първата война за италианска независимост

Официалните срещи между Виктор Емануил и фелдмаршал Йозеф Радецки се провеждат на 24 март във Виняле, а споразумението за примирие е подписано на 26 март в Боргоманеро. Кралят се съгласява да разпусне доброволческия корпус, да отстъпи крепостта Алесандрия и контрола върху териториите между реките По, Сезия и Тичино на австрийците, както и да изплати военни щети в размер на 75 млн. френски франка.

Съгласно член 5 от Албертиновия устав примирието трябва да бъде ратифицирано от Камарата, за да може да бъде подписан окончателният акт за мир.

Брожения в Генуа

Ген. Алфонсо Ла Мармора

След примирието от Виняле в Генуа избухва народно въстание, подхранено и от традиционни републикански настроения. Бунтовниците успяват да изгонят целия кралски гарнизон, а някои войници са линчувани.

Виктор Емануил II, в съгласие с правителството, изпраща корпус от берсалиерите, подкрепен от артилерия и командван от генерал Алфонсо Ла Мармора. В рамките на няколко дни въстанието е потушено. Масирани бомбардировки, последвани от грабежи и изнасилвания, извършени от войници, довеждат до подчиняване на града, като загиват около 500 души от населението.

Удовлетворен от резултата от репресиите, Виктор Емануил изпраща на Ла Мармора писмо на френски (април 1849 г.), в което нарича бунтовниците „подла и заразена раса негодници“. Той го насърчава да поддържа по-строга дисциплина сред войниците и да предотвратява ексцесии, като при нужда им осигурява по-високо заплащане.

Прокламация от Монкалиери

На 29 март 1849 г. Виктор Емануил II се явява пред парламента, за да положи клетва за вярност, а на следващия ден го разпуска и свиква нови избори. На 15 юли около 30 000 гласоподаватели избират парламент с твърде „демократичен“ състав, който отказва да ратифицира мира, вече подписан от краля с Австрия.

След това Виктор Емануил публикува прокламацията от Монкалиери, в която призовава населението да избере представители, осъзнаващи тежкото положение на държавата. Той отново разпуска парламента, за да осигури по-прагматичен състав. Новоизбраният парламент е доминиран от умерени, подкрепящи правителството на Масимо д’Адзельо.

На 9 януари 1850 г. мирният договор с Австрия е окончателно ратифициран.

Идване на Кавур

Камило Бенсо, граф на Кавур, премиер

Камило Бенсо ди Кавур се кандидатира за парламента през април 1848 г. и влиза в него през юни същата година. В началото поддържа независима политическа линия, която му позволява да критикува правителството, но същевременно го държи в относителна сянка. Това се променя с представянето на законите на Сикарди, насочени към премахване на редица църковни привилегии, които го изтласкват на преден план в политическия живот.

Портрет на Виктор Емануил II от 1851 г.

Виктор Емануил е подложен на силен натиск от църковните среди и първоначално отказва да обнародва законите на Сикарди. Църковните йерарси дори привличат архиепископ Андреа Шарва, негов бивш наставник, който има влияние върху него, и стигат дотам да намекват, че семейните му нещастия (смъртта на майка му и болестта на съпругата му) са „божие наказание“ за това, че не се противопоставя на законите, смятани от тях за кощунствени.

Кралят, макар и не толкова религиозен като баща си, е силно суеверен. Под въздействие на натиска той първоначално обещава да се противопостави на законите и дори изпраща писмо до папата, написано с множество граматични грешки, в което уверява в своята католическа преданост и заявява, че е твърд противник на подобни мерки.

След като парламентът все пак одобрява законите, Виктор Емануил II заявява, че съжалява, но че уставът не му позволява да ги блокира. Това се възприема като пример за неговата склонност да се позовава на конституционните ограничения, когато това му помага да избегне политически усложнения, въпреки че по принцип изпитва неприязън към демократичните принципи.

Активното участие на Кавур в обсъждането на законите му носи широка обществена подкрепа и след смъртта на Пиетро де Роси от Сантароза той става министър на земеделието, а от 1851 г. – и министър на финансите в правителството на Масимо д’Адзельо.

Като поддръжник на т.нар. „съюз“, Кавур е назначен за председател на Съвета на кралството на 4 ноември 1852 г., въпреки личната неприязън, която Виктор Емануил II изпитва към него. Макар политическият им съюз да е стабилен, отношенията им остават хладни и кралят неведнъж ограничава действията на Кавур, включително чрез блокиране на важни политически инициативи.

Според съвременни свидетелства това недоверие има корени в ранните години на Кавур, когато той е възприеман като непостоянен и склонен към политически авантюризъм заради републиканските си и революционни изказвания по време на военната служба. Различни автори предават и остри коментари на краля по повод предложението Кавур да бъде назначен за министър-председател. В единия случай Виктор Емануил предупреждава, че Кавур може да „обърне всичко надолу с главата“, а в друг – че скоро ще „постави всички в неудобно положение“.

Обединение на Италия

Кримска война

Виктор Емануил прави преглед на войските

Кавур вижда в Кримската война, започнала през юни 1853 г., възможност да постави „италианския въпрос“ пред европейските сили. След като Николай I окупира Влашко и Молдова, Обединеното кралство и Франция се намесват, а Кавур се надява да ги привлече като съюзници.

Виктор Емануил II изразява подкрепа за участието в конфликта. Пред френския посланик той заявява, че ако Сардиния бъде победена в Крим, ще трябва да се оттегли, но ако постигне успех, това ще има по-голяма стойност за ломбардците от всякакви дипломатически клаузи. Той добавя, че ако някои министри не желаят да подкрепят войната, ще намери други, които да го направят.

След като получава одобрението на краля, Кавур започва продължителни преговори с воюващите сили, затруднени от разногласия в правителството. На 7 януари 1855 г. Франция и Великобритания поставят ултиматум: Пиемонт трябва да реши в рамките на два дни дали да се включи във войната. Виктор Емануил обмисля възможността да разпусне парламента и да наложи правителство, подкрепящо войната, но не успява да действа навреме. Същата нощ Кавур свиква Министерския съвет и на 8 януари, след оставката на Дабормида, успява да осигури одобрение за участието на Сардиния в Кримската война.

Битката при Чорная, 4 август 1855 г.

Командването на експедицията е поверено на Алфонсо Ла Мармора. От Генуа отплава корпус от 15 000 пиемонтски войници. Първоначално поставен под британско командване, Ла Мармора успява да се наложи и лично води войските в битката при Чорная, която завършва с победа. Успехът реабилитира сардинската армия и дава възможност на Виктор Емануил II да посети Лондон и Париж, за да привлече вниманието на европейските владетели към пиемонтския въпрос. Особено важно за него е да разговаря с Наполеон III, който изглежда има повече интереси на полуострова от британците.

През октомври 1855 г. започват да циркулират слухове за предстоящ мир, който Русия ще подпише в Париж (Парижки конгрес). Пиемонт, който е поставил като условие за участието си във войната разглеждането на италианските въпроси, използва форума, за да осъди абсолютисткото управление на Фердинанд II от Двете Сицилии. В речта си Кавур предупреждава, че ако никой не се заеме с широко разпространения по целия полуостров проблем на чуждото потисничество, това може да доведе до сериозни безредици.

Тази позиция предизвиква недоволство във Виена. Австрийското правителство се чувства засегнато, а министърът на външните работи на Франц Йосиф, Карл Буол, заявява, че Австрия не може да приеме претенцията на Пиемонт да говори от името на цяла Италия.

Участието на Сардинското кралство в Парижките договори предизвиква силно одобрение в Италия. Скоро обаче възникват напрежения между Торино и Виена заради антисавойски и антихабсбургски статии в пресата, които всяка страна приема като провокация. След взаимни искания за официални извинения между Карл Буол и Кавур ситуацията се изостря: на 16 март Буол нарежда на австрийските дипломати да напуснат столицата на Сардиния, а на 23 март Кавур отговаря със същата мярка. Дипломатическите отношения между двете държави са прекъснати.

Тайни споразумения

Наполеон III

Опитът за покушение на Феличе Орсини срещу Наполеон III създава силно напрежение в Европа. Орсини хвърля три бомби по императорската карета, която остава невредима, но нападението причинява осем жертви и стотици ранени. Австрия очаква, че този атентат ще тласне Наполеон III към по-строга, реакционна политика, благоприятна за Виена. Вместо това Кавур успява да убеди френския император, че положението в Италия е достигнало критична точка и че намесата на Сардиния е необходима.

Така се поставят основите на бъдещия сардинско-френски съюз, въпреки съпротивата на някои френски министри, особено на Александър Флориан Йозеф Колона Валевски. Благодарение и на дипломатическите усилия на Вирджиния Олдоини, графиня Кастильоне, и на Костантино Нигра, които действат по указания на Кавур, отношенията между Наполеон III и Виктор Емануил II постепенно се задълбочават.

През юли 1858 г. Кавур заминава „на почивка“ в Швейцария, но истинската цел е тайна среща с Наполеон III в Пломбиер‑ле‑Бен (Франция). Там двамата постигат устните споразумения, които по-късно, през януари 1859 г., се формализират в сардинско-френския съюз. Споразуменията предвиждат отстъпването на Савоя и Ница на Франция в замяна на френска военна помощ, която ще бъде предоставена само ако Австрия нападне първа. Наполеон III се съгласява да подкрепи създаването на Кралство Горна Италия, но настоява Централна и Южна Италия да останат в сферата на френско влияние.

В Пломбиер Кавур и Наполеон договарят и династичен брак между братовчеда на императора, Наполеон Жозеф Шарл Пол Бонапарт, и Мария Клотилда Савойска, дъщеря на Виктор Емануил II.

„Вик на болка“

Новината за тайната среща в Пломбиер се разпространява въпреки всички предпазни мерки. Наполеон III не полага особени усилия да прикрие намеренията си и в разговор с австрийския посланик изразява съжаление, че отношенията между двете държави вече не са толкова добри, като подчертава, че личните му чувства към императора остават непроменени.

Десет дни по-късно, на 10 януари 1859 г., Виктор Емануил II се обръща към парламента на Сардиния с прочутия „вик на болка“ (итал. grido di dolore), чийто оригинален текст се пази в замъка в Сомарива Перно. В речта си кралят подчертава, че макар Сардиния да е малка по територия, тя е спечелила уважение в Европа чрез идеите, които защитава, и чрез симпатиите, които предизвиква. Той заявява, че страната спазва международните договори, но не може да остане безчувствена към страданията и призивите за помощ, които идват от различни части на Италия.

Доброволците веднага се стичат към Пиемонт, убедени, че войната е неизбежна, а Виктор Емануил II започва да съсредоточава войските си по границата с Ломбардия, край Тичино. В началото на май 1859 г. Торино разполага с около 63 000 въоръжени мъже. Кралят лично поема командването на армията и поверява управлението на цитаделата в Торино на своя братовчед Евгений Емануил Савойски-Каринян-Вилафранка.

Австрия, обезпокоена от бързото превъоръжаване на Сардниксото кралство, изпраща ултиматум до Виктор Емануил II – стъпка, подкрепена и от правителствата в Лондон и Петербург. Кралят незабавно го отхвърля. Масимо д’Адзельо коментира австрийския ултиматум като „лотариен удар, който се случва веднъж на век“.

Така започва войната. Франц Йосиф заповядва на австрийските войски да преминат река Тичино и да настъпят към столицата на Пиемонт, преди французите да успеят да се притекат на помощ.

Италия и Виктор Емануил II

Литография на краля в церемониални одежди по време на коронацията му

Джузепе Гарибалди

След оттеглянето на австрийците от Кивасо съюзните френско‑пиемонтски войски постигат поредица от победи: разгромяват австрийски корпуси при Палестро и в Маджента, а на 8 юни 1859 г. влизат в Милано. Междувременно доброволците от Алпийските ловци, водени от Джузепе Гарибалди, бързо овладяват Комо, Бергамо, Варезе и Бреша. Въпреки че са едва около 3500 души и зле въоръжени, те напредват към Южен Тирол.

Хабсбургските сили вече се изтеглят от цяла Ломбардия, което бележи решителен обрат във войната.

След победите при Палестро и Маджента и настъплението към Милано, решаващият момент настъпва в битката при Солферино и Сан Мартино на 24 юни 1859 г. Малко преди сражението при Сан Мартино Виктор Емануил II се обръща към войниците на пиемонтски диалект, като ги окуражава с шеговита, но твърда фраза, която означава приблизително: „Или ние ще превземем Сан Мартино, или другите ще ни накарат да си тръгнем оттам“. Изразът се основава на пиемонтското fé San Martin – „да се изнеса“, тъй като традиционно договорите за наем изтичали на деня на Свети Мартин и наемателите трябвало да напуснат жилището, ако договорът не бъде подновен.

Победата на съюзниците предизвиква вълна от въстания из цяла Централна Италия: в Маса, Карара, Модена, Реджо Емилия, Парма и Пиаченца. Уплашен от развитието на събитията, Леополд II от Тоскана бяга в Северна Италия, в лагера на император Франц Йосиф.

Междувременно Наполеон III започва да се тревожи от посоката, в която се развива войната. Събитията надхвърлят договореното в Пломбиер, а императорът се опасява, че Пиемонт няма намерение да се ограничи само с Горна Италия. Затова на 5 юли той предприема стъпки за сключване на примирие с Австрия във Вилафранка ди Верона – акт, който Виктор Емануил II е принуден да подпише.

В същото време плебисцитите в Емилия, Романя и Тоскана потвърждават желанието за анексия към Пиемонт. На 1 октомври папа Пий IX реагира остро и прекъсва дипломатическите отношения с Виктор Емануил II.

Сключването на Цюрихския мир на 10 – 11 ноември 1859 г. създава сериозни затруднения за Пиемонт. Макар подписан от Кралство Сардиния, договорът следва противоположна логика спрямо пиемонтските цели: предвижда връщане на свалените династии и изграждане на федерация под върховенството на папата, включително с участието на австрийското Венето и обща федерална армия. Въпреки това в следващите месеци се откриват реални възможности за цялостно обединение на Италия.

Въпреки че Виктор Емануил II не се противопоставя открито, Кавур успява да надделее и на практика лишава експедицията на Гарибалди от необходимите средства. Не е напълно ясно дали кралят е дал окончателно одобрение за начинанието. Сигурно е обаче, че Гарибалди намира боеприпаси в Таламоне близо до Орбетело, т.е. все още на територията на Сардинското кралство. Това предизвиква остър дипломатически протест, а Кавур и кралят са принудени да уверяват пруския посланик, че не са били информирани за плановете на Гарибалди.

Себастиано Де Албертис, Среща при Теано, ок. 1870 г.

След пристигането си в Сицилия Гарибалди побеждава изтощената бурбонска армия и обявява, че завзема острова „в името на Виктор Емануил, крал на Италия“. В тези думи вече личи намерението му да продължи отвъд Кралството на двете Сицилии и да се насочи към Рим. Тази перспектива влиза в остър конфликт с плановете на Пиемонт, който вижда опасност от републикански и революционни тенденции, а най-вече се страхува от намесата на Наполеон III в Лацио.

За да предотврати подобно развитие, Виктор Емануил II повежда пиемонтската армия и нахлува в Папската държава, като побеждава нейните сили в битката при Кастелфидардо. Наполеон III не може да приеме нарушаването на папските територии и многократно се опитва да разубеди краля да навлезе в Марке. На 9 септември той му съобщава, че ако войските на Негово Величество навлязат в земите на Светия отец, Франция ще бъде принудена да се противопостави, като подчертава, че Фарини вече е изложил политиката на краля.

Срещата между Виктор Емануил II и Гарибалди, известна като „Среща при Теано“, се състои на 26 октомври 1860 г. В този момент Гарибалди признава суверенитета на краля над всички територии на бившето Кралство на двете Сицилии, което окончателно утвърждава монархическия характер на обединението.

Това признание слага край на политическата програма на Джузепе Мацини за Републиканска Италия. Последицата е формирането на устойчиви републикански, интернационалистки и анархистки антимонархически движения, които ще останат в опозиция към Савойската династия чак до края на нейния суверенитет.

Обявяване за крал на Италия

„Да живее Верди“ (Viva Verdi) се превръща в лозунг на антиавстрийските въстания в Северна Италия. Патриотите използват името на Джузепе Верди не само заради неговия престиж и патриотични намеци в оперите му, а като прикрито послание в подкрепа на националното обединение: Viva VERDI = Viva Vittorio Emanuele Re D’Italia („Да живее Виктор Емануил, крал на Италия“).

С влизането на Виктор Емануил II в Неапол и капитулацията на Франц II в крепостта Гаета провъзгласяването на Кралство Италия става неизбежно.

След подновяването на парламента, с Кавур като министър‑председател, първата сесия с участието на депутати от всички новоприсъединени чрез плебисцит области се открива на 18 февруари 1861 г. На 17 март парламентът обявява създаването на Кралство Италия и приема следната формула:

„

Виктор Емануил II приема за себе си и своите наследници титлата „крал на Италия“. Правителствените актове и всички други актове, които трябва да бъдат озаглавени от името на краля, ще бъдат оглавявани със следната формула: (Името на краля) По Божието провидение, чрез гласуване на италианската нация крал на Италия.

“

Формулировката предизвиква силно недоволство сред парламентарната левица, която настоява титлата да произтича единствено от народната воля. Депутатът Анджело Броферио предлага текстът да гласи: „Виктор Емануил е обявен от народа за крал на Италия“, като се премахне изразът „Божието провидение“. Той е вдъхновен от формулата на Албертиновия устав (1848), която гласи: „По Божията милост и волята на нацията“, и която утвърждава традиционното божествено право на Савойската династия.

Предложението на левицата е отхвърлено и е утвърден следният окончателен текст:

„

Единствен член: Всички актове, които трябва да бъдат озаглавени от името на краля, ще бъдат така със следната формула: (Името на краля) По Божията милост и по волята на нацията крал на Италия.

“

Непроменена цифра

След провъзгласяването на кралството цифрата „II“ не е променена в полза на титлата „Виктор Емануил I Италиански“. Това следва традицията на владетели като Иван IV от Московия, който запазва номерацията си след обявяването за „цар на цяла Русия“, както и на британските монарси, които продължават английската номерация (напр. Уилям IV и Едуард VII). По този начин се подчертава институционалната приемственост на държавата.

За разлика от това, Фердинанд IV Неаполитански и III Сицилиански приема името Фердинанд I след обединяването на Сицилианското и Неаполитанското кралство в Кралството на двете Сицилии, което според някои автори символизира заличаването на старата сицилианска монархия.

Някои историци подчертават, че запазването на цифрата „II“ подчертава характера на обединението като разширяване на властта на Савойската династия, а не като създаване на нова държава. Според Антонио Дезидери това решение подчертава приемствеността със субалпийското кралство и анексионисткия характер на обединението, представяно като разширяване на старите граници и като начин да се внуши, че именно Савойският дом е създател и гарант на новата Италия.

Други автори отбелязват, че запазването на номерацията е в съответствие с традицията на Савойската династия, както показва примерът с Виктор Амадей II, който запазва името си и след получаването на кралската титла.

Рим като столица. Последни години

След обединението на Италия важни територии като Венето, Трентино, Фриули, Лацио, Истрия и Триест все още остават извън границите на новото кралство. „Естествената“ столица би трябвало да бъде Рим, но това е възпрепятствано от позицията на Наполеон III, който не желае да се откаже от ролята си на защитник на папата. За да се покаже, че Виктор Емануил II временно се отказва от претенции към Рим и да се намали напрежението с Франция, е взето решение столицата да бъде преместена във Флоренция, разположена близо до географския център на полуострова.

Виктор Емануил II, в ловно облекло, в Националния дворец на Ажуда, Лисабон, 1865 г.

В резултат на нови инциденти, включително раняването на чуждестранни делегати и насилствени нападения с хвърляне на камъни, Виктор Емануил II поставя Торино пред свършен факт. На 3 февруари 1865 г. във в. „Газета“ е публикувано кратко съобщение, че кралят е напуснал града и е заминал за Флоренция, придружен от председателя на Министерския съвет.

Така Виктор Емануил II е тържествено посрещнат от флорентинците, докато над 30 000 държавни служители се преместват в новата столица. Населението на Флоренция, свикнало с ограничената администрация на бившето великохерцогство, е силно впечатлено от мащаба на държавния апарат на новото кралство, което по това време вече е сключило съюз с Прусия срещу Австрия.

На 21 юни 1866 г. Виктор Емануил II напуска Палацо Пити и се отправя към фронта, за да участва в кампанията за завладяване на Венето. Италианската армия претърпява поражения при Лиса (20 юли 1866 г.) и при Кустоца (24 юни 1866 г.). Въпреки военните неуспехи, Кралство Италия получава Венеция благодарение на мирните договори, подписани след победата на Прусия над Австрия.

Рим остава последната значима територия, с изключение на Австрийското Приморие (дн. Венеция Джулия) и Тирол (дн. Трентино-Алто Адидже), която не е включена в новото кралство. Наполеон III продължава да защитава Папската държава и поддържа френски войски на нейна територия. Самият Виктор Емануил II избягва да вземе категорично решение дали да предприеме нападение.

Министър‑председателят Урбано Ратаци се надява на въстание вътре в самия Рим, но такова не избухва. Поражението на гарибалдийските сили в битката при Ментана (3 ноември 1867 г.) засилва съмненията в успеха на начинанието.

Карло Адемоло, Пробивът при Порта Пия, 1880 г.

Ситуацията се променя едва след падането на Наполеон III през 1870 г. На 8 септември последният опит за мирно споразумение относно Рим се проваля. На 20 септември генерал Рафаеле Кадорна пробива римските стени при Порта Пия, с което градът е присъединен към кралството. Виктор Емануил II по-късно отбелязва, че с превземането на Рим е изпълнил дългогодишния стремеж, започнат още от неговия баща, и е довел до край делото на националното обединение.

Когато развълнуваните министри Джовани Ланца и Куинтино Села му представят резултата от плебисцита на Рим и Лацио, кралят отговаря на Села на пиемонтски: „Замълчете. Остава ми само да се застрелям с пистолет. До края на живота си няма да има какво повече да взема.“

Римският въпрос

Рим като столица бележи края на Рисорджименто, макар че част от т.нар. „иредентистки земи“, като Австрийското Приморие (днешна Венеция Джулия) и Тирол (включително днешните Трентино и Южен Трол), все още остават извън границите на кралството. Новата държава се изправя пред множество трудности: масова неграмотност, разбойничество, бавна индустриализация, ограничено избирателно право. Именно в този контекст възникват и два ключови политически проблема – Южният въпрос и Римският въпрос.

Въпреки че на папата са предоставени специални имунитети, статут на държавен глава, годишна рента и контрол над Ватикана и Кастел Гандолфо, Пий IX отказва да признае Италианската държава. Причината е анексирането на Рим след Пробива при Порта Пия през 1870 г. С разпоредбата Non expedit (1868) папата обявява за „неуместно“ италианските католици да участват в изборите и по този начин да бъдат част от политическия живот на кралството.

Пий IX стига дотам да наложи отлъчване върху Савойската династия – върху Виктор Емануил II, неговите наследници и всички, които сътрудничат на държавната власт. Това отлъчване е отменено едва в последните часове от живота на Виктор Емануил II.

Виктор Емануил II реагира с видимо раздразнение, когато му се напомня за символичното значение на Рим. Когато му предлагат да направи триумфално влизане в града и да изкачи Капитолия с шлем, подобен на този на Сципион, той отхвърля идеята с ирония, подчертавайки, че подобни жестове нямат стойност за него. Докато баща му е дълбоко религиозен, Виктор Емануил II е по-скоро скептичен, макар и силно суеверен. Въпреки това той остава чувствителен към влиянието на духовенството и към позицията на папата, което често усложнява отношенията между монархията и Църквата.

Смърт

Виктор Емануил II през 1878 г.

В края на декември 1877 г. Виктор Емануил II, запален ловец, прекарва нощ на открито край езеро в своето ловно имение в Лацио. Поради деликатните му дробове влажният климат се оказва пагубен за здравето му. Според други изследователи фаталната треска е била маларийна, получена при лов в блатистите райони на областта.

На 5 януари 1878 г., след като изпраща съболезнователна телеграма до семейството на починалия Алфонсо Ла Мармора, кралят получава силен пристъп на втрисане. Първоначално лекарите не са обезпокоени, тъй като той е на 57 години и винаги е бил в добро здраве. Състоянието му обаче бързо се влошава и на 7 януари става ясно, че е в критично положение.

След като научава за предстоящата му смърт, папа Пий IX изпраща монсеньор Маринели в Квиринала, вероятно за да даде последните тайнства, но той не е допуснат. Кралят получава тайнствата от своя капелан монсеньор д’Анзино, който се опасява, че намесата на папския пратеник има скрити цели. Първоначално Виктор Емануил II се колебае дали да приеме изповедника, но накрая се съгласява.

Той остава в съзнание до последните си мигове. Настоява да умре „като крал“ – изправен на възглавниците, облечен в своята сива ловджийска дреха, и приема един по един придворните сановници, които минават край леглото му. Накрая пожелава да остане насаме с децата си Умберто и Мария, а малко по-късно допуска и Емануил Алберт, негов син от Роза Верчелана, който за първи път се среща с полубрата си Умберто.

На 9 януари 1878 г. в 14:30 часа Виктор Емануил II умира след 28 години и 9 месеца управление. Морганатичната му съпруга Роза Верчелана не е допусната до смъртния му одър по настояване на министрите.

Смъртта на Виктор Емануил II предизвиква единодушна емоция в цялото кралство, отразена в пресата чрез характерната за епохата възвишена реторика. Триестийският вестник „Пиколо“ публикува възхваляващо възпоменание, в което кралят е представен като герой и защитник на Италия. Римският поет Фабио Нанарели също изразява почитта си, подчертавайки колко силна е била привързаността към монарха. Дори Феличе Кавалоти, един от лидерите на историческата крайна левица, изпраща съболезнования на новия крал Умберто I, въпреки политическите различия.

Реакцията на пресата в цялото кралство, както и в голяма част от чуждестранните издания, е единодушна в изразяването на съболезнования. Изключение правят някои австрийски вестници, като „Нойе Фрайе Пресе“ и „Морген Пост“, които не се присъединяват към траура. Осерваторе Романо съобщава, че кралят е получил последните тайнства и е изразил желание да поиска прошка от папата за грешките, за които се смята отговорен. Новинарската агенция „Стефани“ отрича това твърдение, но Римската курия отхвърля опровержението. Светската преса реагира остро, обвинявайки Пий IX в недостойни спекулации около тайната на изповедта. Така потенциална възможност за намаляване на напрежението между Църквата и държавата се превръща в нов повод за конфликт.

В чужбина събитието също предизвиква силен отзвук. Английският „Манчестър Гардиън“ посвещава три от шестте колони на страницата си за външни новини на смъртта на краля, която е представена като водещото събитие на деня.

Гробът на Виктор Емануил II в Пантеона в Рим

Виктор Емануил II изразява желание да бъде погребан в базиликата Суперга в Торино, но синът му Умберто I, следвайки молбата на Община Рим, решава тялото да остане в столицата. Кралят е положен в Пантеона, във втория параклис вдясно от входа, до параклиса с Благовещението на Мелоцо да Форли.

Гробът му бързо се превръща в място за поклонение, посещавано от стотици хиляди италианци от всички региони на кралството. Смята се, че повече от 200 000 души присъстват на държавното погребение.

В прокламацията си към нацията новият крал Умберто I – който приема цифрата I, а не IV, както би следвало според савойската номерация – подчертава приемствеността на институциите и уверява поданиците, че монархията остава стабилна и непрекъсната.

Писателят Едмондо де Амичис описва погребението на Виктор Емануил II в романа си „Сърце“ чрез впечатленията на своите млади герои. В разказа церемонията е представена като тържествена и силно емоционална, с внушителни военни почести и усещане за общ национален траур. Децата възприемат погребението като момент, в който италианците изразяват благодарността си към краля, когото смятат за храбър и добродетелен, и подчертават, че паметта му ще остане жива в сърцата на народа.

Памет

Олтар на родината в Рим (Виториано)

За да почете паметта на „Бащата на отечеството“, Общината на Рим започва през 1880 г. по инициатива на Умберто I Савойски проект за голям възпоменателен монумент. Построената сграда се превръща в едно от най-мащабните и амбициозни архитектурни начинания в Италия през XIX век. За нейното изграждане е разрушена значителна част от все още средновековната градска тъкан, включително и кулата на папа Павел III.

Паметникът е замислен като препратка към класическата архитектура, напомняйки отчасти за Храма на Атина Нике в Атина, но сложните и монументални форми предизвикват спорове относно стилистическата му принадлежност. Днес в него се намира гробът на Незнайния воин.

Олтарът на родината в Рим

Галерия „Виктор Емануил II“ в Милано

Галерия „Виктор Емануил II“ в Милано, проектирана от Джузепе Менгони (който загива при инцидент на мястото), свързва площад „Скала“ с катедралата. Строителството започва през 1865 г., докато кралят е още жив. Първоначалната идея е да се създаде представителна градска галерия по модела на големите европейски архитектурни проекти от епохата, предназначена да бъде елегантно обществено пространство в сърцето на града.

Галерия „Виктор Емануил II“ в Милано

Паметници, посветени на Виктор Емануил II

• 
  Ферара
• 
  Флоренция
• 
  Генуа
• 
  Джулианова
• 
  Лоди
• 
  Ливорно
• 
  Милано
• 
  Монца
• 
  Неапол
• 
  Неапол
• 
  Перуджа
• 
  Рим
• 
  Ровиго
• 
  Сасари
• 
  Торино
• 
  Трапани
• 
  Венеция
• 
  Вербания
• 
  Верона
• 
  Виченца
• 
  Болоня

Слуха за разменените деца

Виктор Емануил II през 1874 г.

Поради значителната физическа разлика между Виктор Емануил II и баща му Карл Алберт възниква упорит слух, според който истинският Виктор Емануил е загинал като дете при пожар във Флоренция през 1822 г., а на негово място бил подменен със син на местен месар. Съществуват различни версии на тази мълва. Една от тях свързва предполагаемия баща с месаря Танака, който по същото време съобщава за изчезването на своя син и впоследствие внезапно забогатява. Друга версия посочва като баща касапин от Порта Романа на име Мацука; според някои разкази дори Масимо д’Адзельо твърди, че Виктор Емануил е „син на месар от Порта Романа“ и дори уточнява името му.

Историците последователно разглеждат този слух като напълно неоснователен и го определят като обикновена клюка. Въпреки това той продължава да циркулира и намира място в неакадемични публикации, които поставят под съмнение официалния доклад за пожара, изготвен от ефрейтор Галуцо. Авторите на тези текстове смятат за малко вероятно гувернантката, намираща се в стаята, да е била обхваната от пламъците, докато детето остава невредимо, и използват това като аргумент в подкрепа на мълвата.

Твърдението за „подмяната“ на Виктор Емануил II противоречи на два добре установени исторически факта, които правят легендата недостоверна:

• Родителите на Виктор Емануил II са млади през 1822 г. и нямат никаква причина да рискуват репутацията на династията чрез подобна измама. Само две години след пожара се ражда вторият им син – Фердинанд, бъдещият херцог на Генуа. Това показва, че Савойската династия е била напълно способна да осигури наследник без да прибягва до подмяна, което прави мълвата излишна и нелогична.
• Майката на Виктор Емануил, Мария Тереза, пише на съпруга си писмо, в което описва жизнеността и характера на малкия принц, като отбелязва, че „не прилича на никого от нас“ и че поведението му я изненадва. Според Индро Монтанели подобно признание би било немислимо, ако детето не беше нейно – тя би избягвала всякакви намеци, които биха породили съмнения относно произхода му.

И двата аргумента – династичната ситуация и автентичното писмо на кралицата – ясно показват, че легендата няма историческа основа и остава част от популярния фолклор, а не от реалната история.

Личен живот

Един ден с краля

Виктор Емануил II, 1861 г.

Виктор Емануил II става много рано през цялата година – около четири часа сутринта. Облича се напълно в характерния си стил и изпушва първата си хаванска пура, като винаги носи със себе си голяма табакера от руска кожа. След това излиза на разходка, грижи се за конете и кучетата си, а понякога, придружен от един‑двама камериери, отива да ловува дребен дивеч в околностите.

Всяка сутрин отделя час или два за частни аудиенции. В четвъртък и неделя в 8:00 часа приема министрите, които му представят указите за подпис. След това последователно приема Първия адютант, Министъра на домакинството, Началника на кабинета или ръководителите на ордените „Св. Маврикий“ и „Корона на Италия“. Между 10:00 и 11:30 часа следват официални приеми на чуждестранни принцове, посланици и други високопоставени гости.

Малко преди обяд кралят прави кратко хранене и си почива за час‑два. В три часа приема началника на частния кабинет, който му носи неотворената кореспонденция, поверителните писма, телеграмите, молбите, подаръците и пресния преглед на вестниците, тъй като Виктор Емануил II държи да следи политическите и ежедневните новини.

Следобед той се разхожда с файтон в града или извън него, придружен от Великия щитоносец, Първия адютант или маркиз Коконито, и се връща в двореца привечер. Вечерта приема членове на семейството, близки приятели и понякога министри за лични разговори. Често провежда и допълнителни частни аудиенции.

Два или три пъти седмично, когато има музикални и танцови представления, Виктор Емануил II посещава театъра около 21:30 часа – точно когато започват танците, тъй като не обича музиката. Въпреки това присъства на премиерите и обикновено прочита изцяло либретата на новите опери и балети, чийто стил често намира за неумел или неразбираем, което го забавлява. Рядко остава до края на спектакъла и обикновено се прибира между 23:00 и 23:30 часа.

Малко преди полунощ вечеря съвсем леко – често единственото му хранене за деня, тъй като по време на ранните ловни излети не обядва, когато е извън дома.

Вечерите, в които не посещава театър, прекарва или в двореца, или във Вила Мирафиоре, когато Роза Верчелана е там, или заминава към близките ловни терени, където желае да бъде на разсъмване. Във Вила Мирафиоре почти всяка вечер се събира малък кръг от адютанти, офицери, членове на домакинството и семейни приятели, сред които доктор Грифа и доктор Адами. Кралят рядко остава дълго в компанията и обикновено се оттегля в покоите си след вечеря. Ляга си около полунощ.

Характер и интереси

Виктор Емануил ок. 1859 г.

Кралят избягва строгия дворцов етикет и предпочита простите занимания като лов и билярд. За своята дългогодишна спътница, а по‑късно и морганатична съпруга Роза Верчелана, той придобива земи край Торино – днешния парк „Мандрия“ във Венария Реале, и възлага построяването на резиденцията, позната като Кралските апартаменти на Борго Кастело. Роза се установява там през 1863 г. Тъй като имотът е лична собственост на Виктор Емануил II, а не официална кралска резиденция, той се превръща в предпочитано убежище за двамата. Кралят често се оттегля там, за да ловува и да избяга от формалностите на двореца, ценейки домашната атмосфера и вниманието на Роза. Въпреки това тя остава изолирана и недолюбвана от аристокрацията, независимо от усилията ѝ да бъде приета в обществото.

По-късно Виктор Емануил II възлага построяването на Вила Мирафиори в Рим като резиденция на Роза. За техните деца – Витория и Емануеле Алберто са изградени и две ферми в рамките на парка, наречени „Витория“ и „Емануела“ (днес Рубианета), предназначени за отглеждане на коне. В ежедневието си Роза се грижи за краля по начин, характерен за пиемонтската провинциална традиция: приготвя му местни ястия, поддържа го и му оказва внимание, подобно на буржоазните съпруги от епохата. На официални вечери Виктор Емануил II почти не яде, което поставя гостите в неудобно положение, тъй като той не понася строгия дворцов етикет и се възприема повече като земевладелец, отколкото като монарх. Роза допринася за това усещане, макар самата тя да остава изолирана и недолюбвана от аристокрацията.

Кралят не обича разговори в група и приема посетителите поотделно. Когато желае срещата да бъде кратка, стои прав; ако иска разговорът да продължи по-дълго, сяда в кабинета си зад бюрото и кани посетителя да седне срещу него.

Когато е в добро настроение, Виктор Емануил II става разговорлив и дори се забавлява, когато другите говорят много, поради което всички около него ежедневно му разказват за големите и малките събития от деня.

Той чете редовно и с интерес, особено книги за пътешествия, лов, надбягвания и коневъдство. Пише много, тъй като обръща внимание на всичко и стриктно записва дори най-дребните разходи.

Вечер, след като се прибере, често преглежда писмата, изпратени до него в последния момент – препоръчани, поверителни или такива, които хората хвърлят в каретата му, когато пристига или напуска двореца, или по улиците, по които минава.

Брак и потомство

Виктор Емануил II се жени два пъти:

Кралица Мария Аделхайд с принцеса Мария Пия

∞ 1. 12 април 1842 в Ловен павилион „Ступиниджи“ до Торино за братовчедка си, ерцхерцогиня Мария Аделхайд Хабсбург-Лотаринска (* 3 юни 1822, Милано; † 20 януари 1855, Торино), племенница на австрийския император Франц II, дъщеря на ерцхерцог Райнер Йосиф Хабсбург-Лотарингски, вицекрал на Ломбардия-Венеция, и на Мария Елизабета Савойска-Каринян, сестра на краля на Сардиния Карл Алберт, от която има шест сина и две дъщери:

• Лудовика Тереза Мария Клотилда Савойска (* 2 март 1843, Торино; † 25 юни 1911, Монкалиери), ∞ 30 януари 1859 в Торино за принц Наполеон Жозеф Шарл Пол Бонапарт (наречен „Жером“ или „Плон-Плон“), двоутробен брат на Наполеон III, от когото има двама сина и една дъщеря.
• Умберто Райнер Карл Емануил Йоан Мария Фердинанд Евгений Савойски (* 14 март 1844, Торино; † 29 юли 1900, Монца), като Умберто I крал на Италия (1878 – 1900), ∞ 21 април 1868 в Торино за Маргарита Савойска, от която има един син – последният крал на Италия Умберто II
• Амадей Фердинанд Мария I Савойски (* 30 май 1845, Торино; † 18 януари 1890, Торино), крал на Испания (1870 – 1873), херцог на Аоста (1845 – 1890), ∞ 1. 30 май 1867 в Торино за Мария Витория дал Поцо дела Чистерна (* 9 август 1847, † 8 ноември 1876), от която има трима сина 2. 11 септември 1888 в Торино за племенницата си Мария Летиция Бонапарт (* 20 декември 1866, † 25 октомври 1926), от която има един син
• Отон Евгений Мария Савойски (* 11 юли 1846, Ракониджи; † 22 януари 1866, Генуа), принц на Савоя и херцог на Монферат, инвалид
• Мария Пия Савойска (* 16 октомври 1847, Торино; † 5 юли 1911, Ступиниджи), чрез брак кралица на Португалия; ∞ 6 октомври 1862 в Лисабон за Луиш I, крал на Португалия (* 31 октомври 1838, † 19 октомври 1889), от когото има четирима сина
• Карл Алберт Савойски (* 2 юни 1851, Торино; † 28 юни 1854, Ступиниджи), херцог на Шабле
• Виктор Емануил Савойски (*/ † 7 юли 1852)
• Виктор Емануил Леополд Савойски (* 8 януари 1855, Торино; † 17 май 1855, Торино), граф на Генуа

• Децата на Виктор Емануил II
• 
  принцеса Мария Клотилда
• 
  крал Умберто I
• 
  крал Амадей I
• 
  принц Отон Евгений
• 
  кралица Мария Пия

Кралят с Роза Верчелана и двете им деца

∞ 2. 18 декември 1869 морганатично в имението Кашине Векие в Сан Росоре до Пиза и 7 октомври 1877 в Рим граждански за Роза Верчелана (* 11 юни 1833, Монкалво или Ница Маритима; † 26 декември 1885, Пиза), от която има син и дъщеря:

• Витория Гуериери ди Мирафиори (* 1850, † 1919); ∞ 1. 14 април 1868 за маркиз Джакомо Филипо Спинола (* 1 май 1828, Генуа; † 4 януари 1872, Флоренция), 1-ви адютант на краля, от когото има от когото има двама сина и една дъщеря 2. 1 септември 1875 за маркиз Луиджи Доменико Спинола (* 22 юли 1825, Генуа; † 16 декември 1899, Флоренция), брат на предходния, от когото има една дъщеря 3. 1900 за Паоло Де Симоне (* 1859, † юни 1906, Рим), син на Фердинандо Де Симоне (градинар на Кралския дом в Пиза), агроном, кмет на Чита дел Пиеве, колекционер на местна и екзотична фауна и флора
• Емануеле Алберто Гуериери ди Мирафиори (* 4 октомври 1851, Монкалиери; † 24 декември 1894, замъка „Мирафиори“ в Сомарива Перно), граф на Мирафиори и на Фонтанафреда, пионер във винопроизводството; ∞ 10 ноември 1872 за Бианка Енрикета де Лардерел, дъщеря на Франсоа Жак дьо Лардерел, инженер и предприемач, от която има двама сина.

Лаура Бон, метреса

Има множество извънбрачни деца от редица метреси, така че е наречен „Баща на италианците“.

От актрисата Лаура Бон (* 24 октомври 1825, Торино; † 24 юли 1904, Венеция) има син и дъщеря:

• Мъртвороден син (*/† 1852)
• Емануела Мария Алберта Витория Гуериери ди Ровербела (* 6 септември 1853, † 1890), графиня на Ровербела, ∞ за Винченцо Пиетрафорте;

Донато Етна, генерал и политик, син

От баронеса Витория Дуплезис има една дъщеря:

• Савоярда Савойска (* 1856, † 1885)

От неизвестна жена от Мондови има един син:

• Донато Етна (* 15 юни 1858, Мондови; † 11 декември 1938, Торино), генерал и политик, сенатор на Кралство Италия (1933), известен планински командир от превземането на Монте Неро, комуто се дължи въвеждането във войската на сиво-зелената униформа.

От Вирджиния ди Ро от Торино има син и дъщеря:

• Виторио ди Ро (* 1861; † 10 октомври 1913, Торино), известен фотограф
• Мария Пия Аделаида ди Ро-Гуериери (* 25 февруари 1866, Торино; † 19 април 1947, Виена), ∞ за Алесандро Монтекуколи-Ладерки (* 1861, † 1933), граф на Гуиля и Марано, от когото има един син.

От Розалинда „Линда“ Инкороната де Доменичис (* 1846, Термоли; † 1916, Рим), придворна дама, има една дъщеря:

• Витория Де Доменичис (* 1869, † 1935), ∞ 6 януари 1899 в Рим за Алберто Бенедети (* 1870, † 1920), офталмолог, от когото има три дъщери

От Анджела Роза Де Филипо (* 5 май 1858, Неапол), има един син:

• Доменико Скарпета (* 1876, † 1952), актьор; ∞ 1. за Анна Мичо (* 1880; † 1919) 2. Елвира д'Урсо

Кралят има много други извънбрачни връзки, особено след смъртта на съпругата си, и около още 20 извънбрачни деца с неизвестно име, на които е дадено фамилното име „Гуериери“ или „Гуериеро“ (Guerrieri / Guerriero).

Източници

• ((it)) Vittorio Emanuele II: vita e pensiero politico, на Studenti.it
• ((it)) Vittòrio Emanuèle II ultimo re di Sardegna, primo re d'Italia, на Treccani.it – Enciclopedie on line
• ((it)) Vittorio Emanuele II, в Dizionario di storia, Istituto dell'Enciclopedia Italiana, 2010
• ((it)) Vittòrio Emanuèle II, на sapere.it, De Agostini
• ((it)) Vittorio Emanuele II re d'Italia, в L'Unificazione, Istituto dell'Enciclopedia Italiana, 2011
• ((it)) Vittorio Emanuele II di Savoia, на BeWeb, Conferenza Episcopale Italiana
• ((en)) Vittorio Emanuele II di Savoia, в Enciclopedia Britannica

Литература

• ((it)) Del Boca, Lorenzo. Maledetti Savoia. Casale Monferrato, Piemme, 1998.
• ((it)) Gasparetto, Pier Francesco. Vittorio Emanuele II. Milano, Rusconi, 1984.
• ((en)) Godkin, G. S. Life of Victor Emmanuel II. Macmillan, 1880.
• Vittorio Emanuele, Cavour e Garibaldi: (cinque lettere inedite del sovrano), in «Bollettino storico bibliografico subalpino», a. LX, fasc. III – IV, luglio-dicembre 1962
• ((it)) Giovanni Artieri, Cronaca del Regno d'Italia, vol. I, Milano, Mondadori, 1977
• ((it)) Francesco Cognasso, I Savoia, Torino, Paravia, 1971
• ((it)) Piero Operti, Storia d'Italia, vol. II, Roma, Gherardo Casini, 1963
• ((it)) Denis Mack Smith, Storia d'Italia, Roma-Bari, Editori Laterza, 2000
• ((it)) Denis Mack Smith, Vittorio Emanuele II, Milano, Mondadori, 1995. с. XIII-329
• ((it)) Guido Vincenzoni, Vittorio Emanuele II, Milano, Casa editrice Moderna
• ((it)) Gioacchino Volpe, Scritti su Casa Savoia, Roma, Giovanni Volpe editore, 1983
• ((it)) Silvio Bertoldi, Il re che fece l'Italia: vita di Vittorio Emanuele II di Savoia, Milano, Rizzoli, 2002
• ((it)) Pier Francesco Gasparetto, Vittorio Emanuele II, Milano, Rusconi, 1984
• ((it)) Paolo Pinto, Vittorio Emanuele II: il re avventuriero, Milano, Mondadori, 1997
• ((it)) Gianni Rocca, Avanti, Savoia!: miti e disfatte che fecero l'Italia, 1848-1866, Milano, Mondadori, 1993
• ((it)) Aldo A. Mola. Storia della Monarchia in Italia, Milano, Bompiani, 2002
• ((it)) Adriano Viarengo, Vittorio Emanuele II, Roma, Salerno, 2011
• ((it)) Pierangelo Gentile, L'ombra del re. Vittorio Emanuele II e le politiche di corte, Roma, Carocci, 2011
• ((it)) Walter Maturi, VITTORIO EMANUELE II, ultimo re di Sardegna, primo re d'Italia, в Enciclopedia Italiana, Istituto dell'Enciclopedia Italiana, 1937
• ((it)) Sergio Parmentola, Vittorio Emanuele II, re d'Italia, в Enciclopedia dei ragazzi, Istituto dell'Enciclopedia Italiana, 2004 – 2006
• ((it)) Paolo Colombo, VITTORIO EMANUELE II di Savoia, re d’Italia, в Dizionario biografico degli italiani, vol. 100, Istituto dell'Enciclopedia Italiana, 2020

Външни препратки

• Genealogy of recent members of the House of Savoy
• View of Venezia Square Victor Emanuel II monument

Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Vittorio Emanuele II di Savoia в Уикипедия на италиански. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​ ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​