Натанаил Охридски
Натанаил Охридски | |
български духовник, писател и революционер | |
Роден |
26 октомври 1820 г.
|
---|---|
Починал | 18 септември 1906 г.
|
Погребан | „Успение Богородично“, Пловдив, Република България |
Религия | православие |
Учил в | Херсонска духовна семинария |
Семейство | |
Братя/сестри | Златан Бойкикев |
Подпис | |
Натанаил Охридски в Общомедия |
Натанаил е висш български духовник, виден деец на Българското възраждане в Македония през XIX век, охридски (1872 – 1880) и пловдивски митрополит (1891 – 1906) на Българската екзархия, писател, обществен деец и революционер, организатор на Кресненско-Разложкото въстание и Охридското съзаклятие.[1]
Биография
[редактиране | редактиране на кода]Образование и дейност в Русия
[редактиране | редактиране на кода]Значителна част от сведенията за Натанаил черпим от неговата „Автобиография“, публикувана в 1909 година.[2] Роден е като Нешо (Недялко) Стоянов (Станков) Бойкикев в село Кучевище, Скопска Църна гора. Негов брат е революционерът Златан Бойкикев. Учи в прицърковното училище на Кучевищкия манастир, а в 1835 година отива да учи в Самоков при учителя Никола Тонджоров, при когото живее.[3] След това продължава образованието си в Прилеп, където заедно с учителя си Георги Самуркашев от Велес превежда
„ | во простый и краткый ѧзыкъ болгарскїй къ разумѣниїю простому народу | “ |
антисемитския трактат „Служение еврейско и все злотворение нихно“ на монаха Неофит Кавсокалвициу, отпечетан в Солун в 1839 година от Теодосий Синаитски.
През 1837 година Бойкикев се подстригва за монах в Зографския манастир с името Натанаил. В Зограф Анатолий Зографски е впечатлен от дарбите и патриотизма на Натанаил и подпомага изпращането му в Русия.[4] След една година заминава да учи в духовното училище в Кишинев, а по-късно в Одеската семинария, Русия. В 1840 – 1841 година заедно със Захарий Княжески Натанаил превежда „Зерцало или огледало християнское“, отпечатано в Москва в 1847 година, в което се казва:
„ | Ніе говоримъ нѣколько человѣцы посвятихме живота си за общенародно то оразованіе, и по ясно отъ прочій те виждаме скудость та за необходими те книги на Бѫлгарскія народъ: за това начнахме неосыпно да са стараимъ да превождаме и составляваме различни и най-необходими Книги не только полезни за юношество то, но необходими за всякаго мозрастнаго Бѫлгарина. Ако и сами дасме премного заняти за свое то си усовершенствованіе въ науки те. Желаимъ да покажимъ примѣръ безъ користный за обогащеніе то и приведеніето на Бѫлгарска та писменность въ перво то и состояніе.
Сердечно желая Бѫлгарско то просвѣщеніе, ніе изискахме времи при прочій те свои трудове, та преведохме тія три книги отъ славяно-Россійская на болгарскій языкъ… |
“ |
През 1843 година участва на събор на 40 български студенти и ученици в Одеса, които се обявяват за създаване на автономна българска църква[5] и се задължават всички да станат владици, ако народът поиска това от тях. През 1846 година чрез Захарий Княжески в Санкт Петербург иска от руското правителство църковни книги, утвар и парична помощ за откриване на българско богословско училище в Цариград, както и дипломатическа подкрепа за създаване на българска църква. Натанаил изпраща на канцлера граф Блудов и на синодалния прокурор граф Протасов списък от 33 българи, подготвени за владици.[6]
След завършването на семинарията Натанаил се записва през 1847 година в Киевската духовна академия. Поддържа писмена връзка със свои сънародници от Македония, като подкрепя църковното движение, а писмата му са четени публично в Скопие, Велес, Прилеп и други. Натанаил е сред първите дейци в българската църковна борба, които правят научна историческа обосновка на необходимостта от самостоятелна българска църква. Академията завършва в 1851 година като кандидат на богословието с работата: „О том, что Болгарский Архиепископ в древния времена не зависил ни от Римскаго, ни от Константинопольского Патриарха“ (За това, че Българският архиепископ в древни времена не е зависил нито от Римския, нито от Константинополския патриарх), която по-късно е преведена на български и разпространявана в България в разгара на църковната борба.[6] Дисертацията му завършва по повод закриването на Охридската архиепископия така:
„ | Ах, кое славяно-българско сърце? Коя славяно-българска душа може без скръб да вспомене 1767 година 16 ден януария, когито мы Славяно-българе останахме яко овци без Пастиря-отца?...[6] О, колко би била щастлива България, ако би се удостоила и сега да ѝ се возвратат законните църковни права от нашаго и общаго отца, предобраго султана, за да си има и она едного върховнаго своего уравителя на Църковната си иерархия внетре в отечеството си.[7] | “ |
Натанаил обикаля Русия, Чехия и Сърбия и вижда каква роля играе просветата за повдигане на националното съзнание. В 1851 година Натанаил заедно с Константин Петкович, с когото стават близки приятели подава в Азиатския департамент и на руския министър на просвещението записка за тежкото положение на македонските българи и за нуждата от парична помощ за българските училища в Македония.[8] На следната 1852 година двамата правят проект за създаване на Българска матица, като към идеята им се присъединява и Партений Зографски. Идеята не се осъществява, но скоро в Браила със съдействието на Натанаил се създава Българското книжовно дружество.[7]
Ръкоположен е за йеромонах в Киев. Натанаил е става личен приятел на Георги Раковски, Васил Априлов, Николай Палаузов и много други видни български и руски обществени и духовни дейци. Пътува из Русия, Австрия, Сърбия, Влашко, Молдова и Османската империя. В 1853 година издава на черковнославянски в Прага книгата „Приятелское писмо от българина к гръку“, в която описва причините за българо-гръцката църковна разпра и поставя умерени искания. В 1863 година заедно с Иван Селимински архимандрит Натанаил е български делегат в Моравия на честването на 1000 години от делото на Св. св. Кирил и Методий.
От 1854 до 1869 година като представител на Зографския манастир е игумен е на Добровецкия манастир в Молдова. В 1864 година „побългарява“ „Кратко изяснение на Божественна Литургия“, в чийто предговор пише:
„ | Любезніи съотечественици
Коги-то казахме въ заглавныятъ листъ на тая книжка, чи мы я печатими въ полза на общо-то въ Скопіе училище, друго нѣмахме въ видъ, освѣнъ отъ една страна училище-то да восползуваме матеріално, а отъ друга страна религіозно, сирѣчъ, отъ продажба-та ѝ да има училище-то и отъ насъ една помощь, а отъ введеніето ѝ в училище-то като учебникъ да изучаваъ малолѣтнытѣ дѣчица значеніе-то и сила-та на Божественно-то Тайнство Литургии и отъ млады годины да бъдатъ благоговѣйни къмъ това голѣмо Тайнство Христіане. Мы ще ся почитаме щастливы и вседушевно утешены ако наши любородніи учители пріемнатъ тая книжка за учебникъ и въ занимаемы-тѣ отъ нихъ учебны мѣста. Българинъ: Архимандритъ Наθанаилъ Аθонско-Зографский |
“ |
На следната 1865 година Натанаил издава в Букурещ „Буквар славено-българскій“, предназначен за училището в родното му село Кучевища. В същата 1865 година излиза в Браила и „Произшествіе въ Скопска епархия“, в което разказва за противогръцкото движение на българите в епархията от 1860 до 1865 г.:
„ | Но това е было мало за българско сьрце и душа. Ревность-та на сички-тѣ бѣлокапцы кои-то ся нарицатъ скопски черногорцы, искала е да види друго поголѣмо дѣло народно. Они сознавали себеси за чисты Българе, гдѣ-то и до днесь непроникло грьчко слово, това искали са да видятъ и въ всички Епархіалны села и градища Български. Това они желали, това и постигли. Въ нѣколко дни возбудили они ревность за това нѣщо въ всички селяны и гражданы Българы.[9] | “ |
В 1868 година Натанаил „побългарява“ и „Кратко християнское Наставление“, което излиза в Котел, и което Натанаил подписва
„ | Сѫщій Славѧно-Българинъ вашь свѧщенноиннокъ Натанаилъ Стоѧновъ | “ |
На 24 септември 1872 година архимандрит Натанаил е ръкоположен от екзарх Антим I за пръв митрополит на Българската екзархия в Охрид,[10] но получава берат през 1874 година. В 1873 година издава в Цариград „За Юстинианови права на Охридска архиепископия или за църковна независимост и самостоятелност на Охридско-Българско священоначалие“. Заедно със секретаря си Стоян Костов изготвят подробно изложение, относно злоупотребите на османската власт. Документът е подписан и подпечатан от представители на Охридската кааза и изпратен до Цариградската конференция от 1876 – 1877 година.[11] При избухването на Руско-турската война в 1877 година заминава за Цариград.
Взима участие в организирането на Кресненско-Разложкото въстание през 1878 – 1879 година. Пристига в Кюстендил, държи пламенна реч в двора на църквата „Свети Мина“, в която заявява, че е готов да оглави въоръжено въстание за обединие на българския народ, създава и ръководи Кюстендилския комитет „Единство“. Заедно с Ильо войвода и Димитър Попгеоргиев[12] организира въоръжаването и изпращането на чети в Македония.[13]
В адрес от 15 юли 1878 година съобщава на княз Александър Дондуков-Корсаков за опожарени села, убийства, насилия, изнасилвания на девойки и жени в Битолско, Охридско и Прилепско. В писмо от 24 юли 1878 година до Иван Аксаков описва политическата ситуация в Македония, положението на
„ | македонските българи, които ежедневно, ежеминутно в продължение на пет века са претърпели повече от всички убийства, насилия, тъмници, насилствени смърти, грабежи, отнемане на собствеността и съвършено поробване.[14] | “ |
Натанаил се оплаква на Аксаков, че в Берлинския договор няма и помен за македонските българи, които са участвали равностойно в борбата срещу поробителя. Преследвано от турците, клеветени от гръцките пропагандисти, македонските българи са принудени да бягат към България.[15]
Натанаил Охридски е сред 16-те видни българи, на които руският императорски комисар княз Дондуков изпраща въпросник за мнението им по бъдещата конституция на България. Натанаил отговаря, че е за двустепенни избори, но е против назначени депутати в парламента. Според него министрите трябва да се избират от парламента и да се утвърждават от княза:[16]
„ | Щом има министерски съвет начело с княз и народна камара, няма нужда от сенат или държавен съвет. Защо без нужда се правят разноски и са се узаконява противоречието между сената и народната камара подобно указанието на Мидхадпашовата конституция?[16] | “ |
Установява се в София, а по-късно във Враца и Ловеч. В 1880 година е освободен от Охридската митрополитска катедра, тъй като връщането му в Османската империя става невъзможно поради участието му в Кресненското въстание. От 1880 до 1891 година управлява Ловчанската епархия от името на титуляра екзарх Йосиф I Български, а от 1891 година до смъртта си през 1906 година е Пловдивски митрополит. Погребан е в двора на пловдивската църква Успение Богородично.
Натанаил Охридски е действителен член на Българското книжовно дружество. Използва псевдонимите Н. Богдан, Един Задунаец, Богомолец, Богдан.[17]
Неговата внучка А. П. Бойкикева е председател на женското македонско дружество „Милосърдие“ в 1899 година.[18]
Литература
[редактиране | редактиране на кода]- За Юстинiановы права на Охридска архиепископiя или за цьрковна независимость и самостоятелность на охридско-българско священноначалiе, Цариград, 1873.
- Жизнеописание митрополита охридско-пловдивскаго Натанаила (автобиографични бѣлѣжки) – Сборникъ за народни умотворения, наука и книжнина, Дѣлъ историко-филологиченъ, кн. VII. (XXV.). София, 1909. с. 1 – 77.
- Кирил, патриарх български. Натанаил, митрополит Охридски и Пловдивски (1820 – 1906). София, 1952.
- Кратко изяснение на Божественна литература; побългарил е архимандрит Натанаил Атонско-Зографски", Браила, 1864 година
- Краткое Сказание за Преподобнаго Отца нашего Димитриiя Бесарбовскаго, коего мощи почивать въ Унгро-Влахiйскѫ, въ Букурещъ, Митрополитскѫ Цьрквѫ, Цариградъ, 1858.;
- Кратко Христiанско Наставѥниѥ, Прага, 1853.
- Натанаил Охридски. Борба за България. София, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2004. ISBN 954071432X.
- Пасков, Илия. Натанаил митрополит Охридски и Пловдивски. Жизнеописание. Македонски научен институт. София, 2016. с. 248
- Прiѧтелскоѥ писмо отъ Блъгарина къ Грьку, Прага, 1852 година
- „Буквар Славено-Български, заради училище на Скопско Черногорско село Кучевиста“, Букурещ, 1865 година
- "Произшествiе в Скопска Епархiа; от 1860 до 1865 г.", Браила, 1865 година
- Свѧтительское поученïе къ новопоставленнагѡ свѧщенника, Москва, 1847 година
- Цацов, Борис. Архиереите на Българската православна църква. София, 2003.
- Чолов, П. Български историци. Биографично-библиографски справочник. София, 2010. с. 157.
Външни препратки
[редактиране | редактиране на кода]- Натанаил Охридски. Съчинения в promacedonia.org
- Илия Пасков. Натанаил митрополит Охридски и Пловдивски. Жизнеописание. (Откъс).
Родословие
[редактиране | редактиране на кода]Стоян Станков Бойкикев | |||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
Георги Манджуков | Бойкикева (1826 – ?) | Натанаил Охридски (1820 – 1906) | Златан Бойкикев (1822 – ?) | Петко Бойкикев | Владимир Бойкикев | ||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
Фон Хенделберг | Спас Манджуков (1869 – ?) | Петър Манджуков (1878 – 1966) | Иван Бойкикев (около 1860 – след 1907) | Никола Бойкикев | Никола Бойкикев (1863 – 1928 | ||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
Елеонора Коканова | Богдан Коканов | Недялко Бойкикев (1894 – ?) | Светослав Бойкикев (1901 – 1985) | Владимир Бойкикев (1897 – 1966) | |||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
Невена Коканова (1938 – 2000) | Димитър Коканов (р. 1943) | Любомир Иванов | Мария Бойкикева (р. 1932) | ||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
Христо Иванов (р. 1974) | |||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||||
Бележки
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ Пловдивски Кирил. Натанаил – митрополит Охридски и Пловдивски 1820 – 1906. София, Дечо Стефанов, 1952.
- ↑ Жизнеописание митрополита Охридско-Пловдивскаго Натанаила (Автобиографични бележки) // Сборник за народни умотворения наука и книжнина XXV. София, 1909.
- ↑ Галчев, Илия. Българското самосъзнание на населението в Македония през Възраждането. София, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2000. ISBN 9540722462. с. 97.
- ↑ Радев, Симеон. Македония и Българското възраждане, Том І и ІІ. София, Издателство „Захарий Стоянов“, Фондация ВМРО, 2013. с. 67.
- ↑ Кирил патриарх Български. Българското население в Македония в борбата за създаване на Екзархията. София, Синодално издателство, 1971. с. 13.
- ↑ а б в Кирил патриарх Български. Българското население в Македония в борбата за създаване на Екзархията. София, Синодално издателство, 1971. с. 14.
- ↑ а б Кирил патриарх Български. Българското население в Македония в борбата за създаване на Екзархията. София, Синодално издателство, 1971. с. 15.
- ↑ Кирил патриарх Български. Българското население в Македония в борбата за създаване на Екзархията. София, Синодално издателство, 1971. с. 14 – 15.
- ↑ Произшествіе въ Скопска епархия отъ 1860 до 1865, Браила, 1865, стр.4.
- ↑ Български екзарх Йосиф I. Дневник. София, Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1992. ISBN 954-509-042-1. с. 55.
- ↑ Шапкарев, Кузман. За възраждането на българщината в Македония : Неиздадени записки и писма. София, Български писател, 1984. с. 278 - 279.
- ↑ Енциклопедичен речник Кюстендил (А-Я). София, Общински народен съвет, Регионален център по култура. Издателство на Българската академия на науките, 1988. ISBN 954-90993-1-8. с. 437.
- ↑ Енциклопедичен речник Кюстендил (А-Я). София, Общински народен съвет, Регионален център по култура. Издателство на Българската академия на науките, 1988. ISBN 954-90993-1-8. с. 438.
- ↑ Кирил патриарх Български. Българската екзархия в Одринско и Македония след Освободителната война 1877 – 1878. Том първи, книга втора, стр. 305.
- ↑ Кирил патриарх Български. Българската екзархия в Одринско и Македония след Освободителната война 1877 – 1878. Том първи, книга първа, стр. 305 – 306.
- ↑ а б Владикин, Любомир. История на Търновската конституция. София, Народна култура, 1994. ISBN 954-04-0085-6. с. 70.
- ↑ Енциклопедия. Българската възрожденска интелигенция. Учители, свещеници, монаси, висши духовници, художници, лекари, аптекари, писатели, издатели, книжари, търговци, военни.... София, ДИ „Д-р Петър Берон“, 1988. с. 446-447.
- ↑ Георгиев, Георги. Македоно-одринското движение в Кюстендилски окръг (1895 – 1903). София, Македонски научен институт, 2008. ISBN 9789548187756. с. 83.
пръв | → | охридски и преспански екзархийски митрополит (септември 1872 – 1880) |
→ | Синесий |
Йосиф (митрополит) |
→ | управляващ Ловчанската епархия (1880 – 24 март 1891) |
→ | Партений Велички (управляващ) |
Панарет | → | пловдивски екзархийски митрополит (24 март 1891 – 18 септември 1906) |
→ | Максим |