Фалшифициране на историята
Фалшифициране или пренаписване на исто́рията е съзнателно изкривяване на историческите събития.
Авторите на исторически фалшификати могат изобщо да не се позоват на каквито и да е източници, или да се позоват на несъществуващи такива, или да изкривят тяхната информация до пълна неузнаваемост. В такива случаи може да се говори не просто до фалшифициране на историята, но и за създаване на неверни представи и фалшиви исторически митове.
На практика национализмът, расизмът, тоталитаризмът, религиозният фундаментализъм и/или военновременната пропаганда и фалшифицирането на историята са неразривно свързани, като така се създават исторически митове, които най-често се отнасят до следното: изключителната древност на определен етнос, неговите цялостна автохтонност и чистота на кръвта, неговото великото имперско минало, да подхранват определени териториални претенции, да премълчават известни чужди влияния, които са изиграли съществена роля върху неговото развитие и др.
Примери
[редактиране | редактиране на кода] | Този раздел се нуждае от подобрение. Необходимо е: пренаписване (подобрения по синтаксиса, форматиране). Ако желаете да помогнете на Уикипедия, просто щракнете на редактиране и нанесете нужните корекции. |
Примери за фалшифициране на историята са:
- тълкуванията на Македонският въпрос в историографиите на Гърция, Кралство Югославия, Титова Югославия и Северна Македония – като в този случай става въпрос за създаване на паралелна история на основа откъсването от и противопоставянето на българското етническо пространство, към което славянските жители на областта са принадлежали с хилядолетия, преди да бъдат откъснати от него с терор и пропаганда, а в по-малка степен – и тълкуванията на съвременна Сърбия, представящи "македонската нация" като създадена с цел "десърбизация" на областта.[1];
- Сходните с македонистките гръцка и сръбска тези за съществуването на "помашка", оформена от Българомохамеданите в Родопите[2] и "шопска" нации от българите в Западните Български земи съответно.[3]
- средновековната историография на Румъния, отричаща значителните български следи в Румънските история, генофонд, език и култура, и присвояваща Второто българско царство като „Влахо-Българска държава“, а Добруджанското деспотство – като средновековно „румънско“ княжество[4];
- обявяването от страна на гръцките националистически историци за „древни гърци“ на траките, пеласгите, троянците, лидийците, ликийците, карийците, дарданите, пеоните и илирите,[5] и обявяването на тази идеологическа основа на българите и албанците за „гърци“[6];
- Обявяването от страна на Великосръбските шовинисти за "сръбски" на редица Български обекти и събития в Западните Български земи като Рилския манастир[7], Нишкото въстание от 1841-ва, избухналото близо 160 години преди него Карпошово въстание и други.
- представянето от страна на путинистката пропаганда в Русия на войната на СССР с Хитлеристка Германия и съюзниците й (като България не води военни действия срещу СССР независимо от съветските бомбардировки над територията й, Унгария се включва във войната, след като на 26 юни 1941 г. съветската авиация бомбардира Кошице, Финландия и Румъния участват с цел Освобождението на своите територии, откъснати от СССР през 1939 и 1940 г. – Карелия и Бесарабия съответно, а Словакия – за да се отплати за предоставената й през 1939 година от Хитлер независимост) като "общоевропейска агресия" срещу Русия, независимо че традиционно русофобската Полша е държавата, дала през Втората световна най-голям процент жертви – близо една трета от населението, Британската империя единствена в антихитлеристката коалиция е воювала от първия до последния ден на войната, и други[8];
- отричането, занижаването на мащаба и/или оправдаването от страна на путинистите и комунистите на масовите репресии и концлагерите в Съветския съюз, отнели десетки милиони човешки животи.[9]
- Набеждаването на Хитлеристка Германия за масовото изтребление на пленени полски офицери и други представители на полския елит, извършено в действителност от НКВД през 1940 година, от страна на СССР и путинова Русия, независимо че примерно едно от селищата, край които са извършени масовите убийства - Медно, никога не е било под немска окупация.[10].
- Отричането от страна на Турция и съюзниците й Азербайджан и Пакистан на Арменския геноцид и насрещните обвинения към арменците в осъществяването от тяхна страна на "геноцид" над турците и азерите, както и на негативните последици от завоеванието на Балканите от Османската империя, максималното занижаване на жестокостите, извършени над Балканските християнски народи заедно с обвиняването им в "по-масови" "зверства" от тяхна страна над мюсюлманското население на териториите, отнети от тях постоянно или временно от Османската империя през 19 - 20 век.[11]
- Присвояването от страна на Азерската историография на арменското културно-историческо наследство и отричането на автохонността на арменците в Закавказието, представяйки ги като "заселили се на азерски земи" след последната Руско-персийска война, приключила през 1828 г. и довела до присъединяването към Руската империя на териториите на днешна Армения.[12][13]
- Представянето от страна на комунистите и мнозинството от русофилите на предкомунистическа България за "примитивна страна от Третия свят", пренебрегвайки нейните стопански, културни и технологични успехи, някой от които са били от първите по рода си в света, а част от тях са пряко унищожени след идването на комунистите на власт - като самолетостроителните Държавна аеропланна работилница и Ловешката държавна самолетна фабрика,[14] а на наследилата я НРБ - за "една от трийсетте най-развити страни в света", имаща в това число и "по-висока свобода на словото" от днешна България, независимо че за разлика от нея е била еднопартийна тоталитарна диктатура, без възможности за създаване не само на частни медии, но и какъвто и да е законен частен бизнес,[15] а през 1989 г. пропастта в БВП на глава от Населението между България и Западна Европа е по-висока, отколкото през 1939 г., независимо че почти всички от Западните страни търпят по-тежки разрушения през Втората световна, а неутрална Испания - в гражданската си война в навечерието й от България, и дори Титова Югославия заради по-мекия си от българския социализъм я превъзхожда, въпреки че Царство България през 1941 г. е с по-висок БВП на глава от населението от Кралство Югославия, а последната е несравнимо по-силно икономически пострадала през войната от България.
Литература
[редактиране | редактиране на кода]- Константинов, Георги. Анти история славянобългарска. София, Шрапнел, 1986, 1991. с. 288.
Бележки
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ Първи конгрес на Българското историческо дружество: 27-30 январи 1970 година, Димитър Константинов Косев, Българска академия на науките, 1972, стр. 585
- ↑ Съратничка на Николай Хайтов развенчава "помакологията" в книга
- ↑ Д-р Валентин Янев в „оПозиция“: Белград претопля тезата за "шопска" нация, а София мълчи (видео)
- ↑ Румънски фалшификации на българската история
- ↑ исторически митове и парадокси на Балканите
- ↑ ΚΑΤΑΓΩΓΗ ΤΩΝ ΕΛΛΗΝΩΝΟΙ ΡΙΖΕΣ, ΟΙ ΣΥΓΓΕΝΕΙΣ, ΟΙ ΓΕΙΤΟΝΕΣ ΔΗΜΟΠΟΥΛΟΣ Π. ΔΗΜΗΤΡΙΟΣ[неработеща препратка]
- ↑ Проф. Матанов: Сръбските претенции към Рилския манастир са неоснователни, той е българска светиня
- ↑ Великата отечествена безпаметност
- ↑ Мне говорят, что репрессий в СССР не было. Как с этим спорить?
- ↑ Синяя земля // Новая газета, 2019-04-24. Архивиран от оригинала на 2019-05-03. Посетен на 2019-05-03. (на руски)
- ↑ НЕВЪОБРАЗИМ СКАНДАЛ ИЛИ НЕВЪОБРАЗИМА ИСТИНА?
- ↑ Шаблон:Книга:A Brief History of the Aghuank Region
In 1988, following the demands of the Karabagh Armenians to secede from Azerbaijan and join Armenia, a number of Azeri academics, led by Zia Bunyatov, in order to justify their government’s claims regarding the Armenian populated region of Nagorno-Karabakh, rushed to prove that the Armenian population of Karabagh had only arrived there after 1828 and thus had no historical claims to the region. Lacking any sources written in Azeri-since the Azeri alphabet was created in the twentieth century, and refusing, for obvious reasons, to cite Armenian sources, they had to rely on sources written in Persian, Arabic, and Russian, among others.
Therefore, in order to substantiate their political claims, Bunyatov and his fellow academics chose to set aside all scholarly integrity and print large numbers of re-edited versions of these not easily accessible primary sources on Karabagh, while deleting or altering references to the Armenians. - ↑ Шаблон:Книга:Шнирельман: Войны памяти
Другим способом преуменьшить присутствие армян в древнем и средневековом Закавказье и умалить их роль является переиздание античных и средневековых источников с купюрами, с заменой термина «Армянское государство» на «Албанское государство» или с иными искажениями оригинальных текстов. В 1960—1990-х годах в Баку вышло немало таких переизданий первоисточников, чем активно занимался академик 3. М. Буниятов. В самые последние годы, описывая этнические процессы и их роль в истории Азербайджана, азербайджанские авторы порой вообще избегают обсуждать вопрос о появлении там азербайджанского языка и азербайджанцев, тем самым давая читателю понять, что они существовали там испокон веков.
Вряд ли азербайджанские историки делали все это исключительно по своей воле; над ними довлел заказ партийно-правительственных структур Азербайджана.
<…>
Здесь-то на помощь политикам и приходят историки, археологи, этнографы и лингвисты, которые всеми силами стремятся, во-первых, укоренить азербайджанцев на территории Азербайджана, а во-вторых, очистить последнюю от армянского наследия. Эта деятельность не просто встречает благожелательный приём у местных властей, но, как мы видели, санкционируется президентом республики.
- ↑ Част II: Каква щеше да бъде България без комунизма: Митовете за Царството
- ↑ Митовете за социализма: НРБ сред първите в света по технологии и свобода на словото?