Вичища (община Булкиза)
- Вижте пояснителната страница за други значения на Вичища.
| Вичища Viçisht/Viçishti | |
| — село — | |
 | |
  Вичища | |
| Страна |  Албания |
|---|---|
| Област | Дебър |
| Община | Булкиза |
| Географска област | Голо бърдо |
| Надм. височина | 566 m |
Вичища (на албански: Viçisht или Viçishti) е село в Република Албания в община Булкиза, административна област Дебър.
География
[редактиране | редактиране на кода]Селото е разположено в историкогеографската област Голо бърдо.
История
[редактиране | редактиране на кода]Етимология
[редактиране | редактиране на кода]Според академик Иван Дуриданов името е от първоначален патроним на -ишти -itji от личното име Вичо, хипокористикон от Вито-мир, сравнимо със сръбското лично име Вича. Името съответства на хърватското селищно име Vičići.[1]
Станислав Роспонд извежда името от първоначално *Vl̥čišta, изменено под албанско влияние, но допуска и тълкуването от личното име Вичо, съкратено от Вито-мир.[1]
В Османската империя
[редактиране | редактиране на кода]Селото е споменато в Слепченския поменик в XVI век като Bïчища, в Трескавицкия поменик в XVII век като Вчища.[1]
В XIX век Вичища е българско село в Дебърска каза на Османската империя, което е в процес на поалбанчване. В поменика на Бигорския манастир са запазени редица български имена от Вичища - Ядро, Богдан, Волкуш, Търпко, Митре и други. Според Афанасий Селишчев в 70-80-те години на века селото е още българско.[2] В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на населението от 1873 година Вирчища (Virtchichta) е посочено като село с 15 домакинства с 19 жители българи и 22 жители албанци мюсюлмани.[3]
Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) към началото на XX век селото вече е чисто албанско – в него живеят 130 души арнаути мохамедани.[4]
| „ | Селата Вичища, Голейща и Писанки са били в началото на XIX век български, преди 30 години били наполовин български, а сега са заселени от арнаути. Само в Писанки са останали още 3 български къщи. Арнаутите идат от Горица и от други по-северни места.[5] | “ |
На Етнографската карта на Битолския вилает на Картографския институт в София от 1901 година Вичища е чисто албанско село в Дебърската каза на Дебърския санджак с 15 къщи.[6]
Вестник „Дебърски глас“ в 1909 година пише:
| „ | Вичища е било чисто българско село от 50 къщи. Сега цялото село е завзето от Мустаф Джека от село Горица (Малесия), брат на Азис Джека, за когото говорихме в 1-я брой, и от семейството Маркевци, арнаути из друго малестийско село,[7] на което името не можахме да научим. Вичищани са се изселили в Дебър и във Видин. Последният и най-смел селянин, който се борил мъжки и не искал да остави къща и имоти е бил Дуко Вичишки, който в самозащита убил един нападател арнаутин. Войска отишла да му помогне, която изгорила няколко къщи на арнаутите, взети от българите, но в края на краищата арнаутите завзели селото и Дуко се преселил в село Ърбеле (Поле).[8] | “ |
В 1909 година Серафим Сърбинов от Вичища, живеещ в Румъния, дарява 40 лева на дебърската катедрала „Успение Богородично“.[9]
В 1909 година войска напада селото и изгаря кулата на Азис Джека, като загиват 20 войници. На 3 октомври Джека е обесен.[10]
При избухването на Балканската война в 1912 година един човек от Вичища е доброволец в Македоно-одринското опълчение.[11]
В Албания
[редактиране | редактиране на кода]След Балканската война селото попада в Албания.
В 1915 година, по време на Първата световна война, селото е анексирано от Царство България. Към 1 март 1916 година Вичища е част от Горицката община на българската Дебърска околия.[12]
В 1940 година Миленко Филипович пише че Вичища, Вичишча, Вичишче (Вичишта, Вичишча, Вичишче) Горно и Долно е албанско село с около 20 къщи. Представени са фисовете Цамовци от Тополян и Джековци от Зога. В селото има християнско гробище. Някога в селото е имало църква „Свети Архангел Михаил“ обща за Вичища, Голеища и Радоеща.[13] Кръстове от гробището са използвани за направа на мост на рекичка в селото. Томо Смилянич съобщава, че в дебърската църква има икона, пренесена от вичищката, и че виден главатар от това село бил Дуко, чийто потомци се преселили в Дебър. Тръпко Ристич Мациноски на 75 години от Стеблево, жител на Скопие, работил като печалбар с християни от Вичища в Солун. От тях някой си Ставро умрял в Солун, а някой си Наум се установил в Солун. От Йован Дамянович Вичишки, предприемач от Скопие, Филипович научава следната история за настаняването на албанците в селото. Първо по кулите около селото се настаняват албанци от околните села. Един път дуко от Ърбеле преминал през селото и го ухапало куче. Затова албанците убили двама-трима християни. Тогава се намесил и дебърския Абдула паша, който разположил топове в Коняри, които стреляли по Вичища. Един изстрел отнесъл ръката на Билбо Вичишки. Затова и „сърбите“ се изселили от селото преди 75 години, а албанците от кулите заели селото. Освен Вичишки в Дебър се изселили Секуличи, Силковичи и други.[14]
До 2015 година е част от община Горица.
Личности
[редактиране | редактиране на кода]- Родени във Вичища
Глигор Стефанов (1864 – 1913), македоно-одрински опълченец, хлебар, Нестроева рота на Седма кумановска дружина, загинал в Междусъюзническата война на 24 юни 1913 година[15]
Външни препратки
[редактиране | редактиране на кода]Бележки
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ а б в Дуриданов, Иван. Значението на топонимията за етническата принадлежност на македонските говори // Лингвистични студии за Македония. София, Македонски научен институт, 1996. с. 181.
- ↑ Селищев, Афанасий. „Славянское население в Албании“, Издание Македонского Научного Института, София, 1931, стр.11.
- ↑ Македония и Одринско: Статистика на населението от 1873 г. София, Македонски научен институт – София, Македонска библиотека № 33, 1995. ISBN 954-8187-21-3. с. 172-173.
- ↑ Кѫнчовъ, Василъ. Македония. Етнография и статистика. София, Българското книжовно дружество, 1900. ISBN 954430424X. с. 262.
- ↑ Кѫнчовъ, Василъ. Македония. Етнография и статистика. София, Българското книжовно дружество, 1900. ISBN 954430424X. с. 90-91.
- ↑ Етнографска карта на Битолскиот вилает (каталози на населби, забелешки и карта во четири дела). Скопје, Каламус, 2017. ISBN 978-608-4646-23-5. с. 46. (на македонска литературна норма)
- ↑ Селото е Зогяй.
- ↑ Дебърски глас, година 1, брой 2, 12 април 1909, стр. 2.
- ↑ Дебърски глас, година 1, брой 41, 9 януари 1910, стр. 4.
- ↑ Дебърски глас, година 2, брой 25, 9 октомври 1910, стр. 2.
- ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 589, 851.
- ↑ Докладъ отъ прѣдсѣдателя на дебърската тричленна комисия Ив. К. Божиновъ // 1 мартъ 1916 год. с. III. Посетен на 9 ноември 2024 г.
- ↑ Филиповиħ, Миленко. С. Голо Брдо : Белешке о насељима, пореклу становништва, народном животу и обичаjима. Скопље, Штампариjа „Јужна Србиjа“, 1940. с. 39.
- ↑ Филиповиħ, Миленко. С. Голо Брдо : Белешке о насељима, пореклу становништва, народном животу и обичаjима. Скопље, Штампариjа „Јужна Србиjа“, 1940. с. 40.
- ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 643.
| ||||||||||||||
| ||||||||||||||||||||||||||||||||
