Горна Рибница
- Вижте пояснителната страница за други значения на Рибница.
| Горна Рибница | |
  Горна Рибница  Горна Рибница | |
| Общи данни | |
|---|---|
| Население | 2 души[1] (15 март 2024 г.) 0,127 души/km² |
| Землище | 17,345 km² |
| Надм. височина | 835 m |
| Пощ. код | 2836 |
| Тел. код | 074347 |
| МПС код | Е |
| ЕКАТТЕ | 16362 |
| Администрация | |
| Държава | България |
| Област | Благоевград |
| Община – кмет | Струмяни Емил Илиев (Обединени земеделци; 2011) |
| Горна Рибница в Общомедия | |
Го̀рна Рѝбница е село в Югозападна България, община Струмяни, област Благоевград. Селото е в България от 1912 година[2] в резултат от Балканската война.
Население
[редактиране | редактиране на кода]Етнически състав
[редактиране | редактиране на кода]- Преброяване на населението през 2011 г.
Численост и дял на етническите групи според преброяването на населението през 2011 г.:[3]
| Численост | |
| Общо | 6 |
| Българи | 6 |
| Турци | 0 |
| Цигани | 0 |
| Други | - |
| Не се самоопределят | - |
| Неотговорили | - |
География
[редактиране | редактиране на кода]Село Горна Рибница се намира в историко-географската област Каршияка[4]. Разположено е в източните склонове на Малешевска планина, на надморска височина между 990 m в северозападния му край и около 930 m – в източния и южния. Климатът е преходносредиземноморски с планинско влияние, зимен максимум и летен минимум на валежите (средногодишна валежна сума около 800 mm). Почвите са предимно светли кафяви горски.
Общински път без настилка води на юг до връзка с третокласния републикански път III-1008.
Землището на село Горна Рибница граничи със землищата на: село Гореме на север и изток; село Цапарево на югоизток и юг; село Раздол на юг и югозапад; село Клепало на запад.
Населението на село Горна Рибница, наброявало 503 души при преброяването към 1934 г. и 54 към 1975 г., намалява до 3 (по текущата демографска статистика за населението) към 2020 г.[5]
При преброяването на населението към 1 февруари 2011 г., от обща численост 6 лица, за 6 лица е посочена принадлежност към „българска“ етническа група.[6]
История
[редактиране | редактиране на кода]Васил Миков свързва името на селото с месторазположението му и смята, че първоначално се е наричало Ридница. Горна Рибница възниква в началото на 18 век като колибарско селище. По предание първи заселници са братята Ангел, Иван и Христо Бугаринови от Дупнишко. По-късно идват Панковци от Горноджумайско, Конарци от Струмишко и други. През XIX век населението се занимава с животновъдство (овце, кози, свине) и земеделие (царевица, ръж, ечемик). През 1830-те в частна къща е открито килийно училище с учител Атанас от Дебърско, което в средата на века става новобългарско[7].[8] През 1846 – 1849 е построена църквата „Свети Атанасий“.
През Възраждането Горна Рибница е неголямо селище с чисто българско население, числящо се първоначално към Мелнишката каза, а след 1878 към Петричката каза на Серския санджак. В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на населението от 1873 година, Горна Рибница (Ribnitsa) е посочено като село с 42 домакинства със 130 жители българи.[9]
По време на Кресненско-Разложкото въстание 1878 – 1879 е образувана местна чета с войвода местния поп Димитър Г. Икономов. 7 души от селото подписват петицията на бежанци от Македония до генералния консул на Великобритания в София с молба да бъдат освободени от османско владичество (5 декември 1878). Рибничани подписват и писмото протест на селата от Мелнишко и Петричко до турския каймакамин в град Петрич – Хюсни бей (11 декември 1878). Около 1897 е създаден комитет на ТМОРО. През 1901 – 1903 Гоце Делчев 2 пъти посещава селото. По време на подготовката на Илинденско-Преображенското въстание 1903 турската войска извършва насилия над населението – опожарени са около 20 къщи.
Съгласно известната статистика на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) към 1900 година в селото живеят 460 души българи християни.[10]. Според статистиката на секретаря на Българската екзархия Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година населението на селото се състои от 624 българи екзархисти. В селото има едно начално българско училище с един учител и 28 ученици.[11]
Горна Рибница е освободено от османско владичество през октомври 1912 г. При избухването на Балканската война трима души от селото са доброволци в Македоно-одринското опълчение.[12]
След войните от 1912 – 1918 г. поминък на населението остават земеделието и животновъдството. Населението намалява поради масови изселвания, най-значителни през 1959 – 1970 главно за градовете Разград, Сандански, Благоевград и Дупница.
Личности
[редактиране | редактиране на кода]- Родени в Горна Рибница
Поп Димитър Екатерински, деец на ВМОК, войвода на горнорибнишката чета в Горноджумайското въстание в 1902 година.[13]- Васил Попдимитров, български революционер, деец на ВМРО и политик
- Васил Серафимов Попдимитров (8 септември 1916 – ?), завършил в 1942 година медицина в Софийския университет[14]
- Станоя Плашилски (1820-те – 1881), български хайдутин и революционер
- Давитко Вангелов Панков, награден със знак на военния орден „За храброст", IV степен и войнишки кръст „За храброст", ІV степен, за отличие във войната със сърби, англичани и французи през 1915 година; убит на 20 март 1923 година от дейци на ВМРО заедно с Петър Чочков от Серменин и Христо Стоименов Железнички[15]
- Починали в Горна Рибница
- Константин Попгеоргиев (Костадин) (ок. 1840 – ?), български революционер
- Христо Бабамов (1874 - 1902), български учител и революционер
- Свързани с Горна Рибница
- Атанас Дебърски, дългогодишен учител в Горна Рибница през първата половина на XIX век
- Димитър Икономов (1828 – 1912), български свещеник, просветен деец и революционер
Литература
[редактиране | редактиране на кода]Бележки
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ www.grao.bg
- ↑ Мичев, Николай. Речник на имената и статута на населените места в България 1878 – 2004. София, ИК „Петър Берон: Изток-Запад“, 2005. ISBN 954-321-071-3. с. 79.
- ↑ Ethnic composition, all places: 2011 census // pop-stat.mashke.org. Посетен на 9 юни 2019.
- ↑ Кършияк, карши-яка или каршиака означава отсрещната страна или отсрещния край. Така османците (турците) наричали тази част от Мелнишката околия (Мелнишка каза), която се намира в Малешевията. Този топоним на района се налага като се отнася за селищата в източния дял на Малешевска планина (Малешевския балкан).
- ↑ Справка за населението на с. Горна Рибница, общ. Струмяни, обл. Благоевград // Архивиран от оригинала на 2022-05-07. Посетен на 2022-05-07.
- ↑ Етнически състав на населението на България – 2011 г., село Горна Рибница
- ↑ Речник на българския език НОВОБЪ̀ЛГАРСКИ, -а, -о, мн. -и, прил. Книж. 1. Който се отнася до езика, писмеността и книжнината на българите след средата на 18 век.
- ↑ Тасев, Христо. Борба за национална просвета в Мелнишкия край. София, Народна просвета, 1987. с. 26.
- ↑ Македония и Одринско: Статистика на населението от 1873 г. София, Македонски научен институт – София, Македонска библиотека № 33, 1995. ISBN 954-8187-21-3. с. 142 – 143.
- ↑ Кѫнчовъ, Василъ. Македония. Етнография и статистика. София, Българското книжовно дружество, 1900. ISBN 954430424X. с. 188.
- ↑ Brancoff, D. M. La Macédoine et sa Population Chrétienne : Avec deux cartes etnographiques. Paris, Librarie Plon, Plon-Nourrit et Cie, Imprimeurs-Éditeurs, 1905. p. 186 – 187. (на френски)
- ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 838.
- ↑ Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация: Войводи и ръководители (1893-1934): Биографично-библиографски справочник. София, Издателство „Звезди“, 2001. ISBN 954-9514-28-5. с. 131.
- ↑ Списъкъ на завършилитѣ образованието си въ Университета презъ учебната 1941/42 год. // Годишникъ на Софийския университетъ (Официаленъ отдѣлъ) 1941 – 1942. София, Университетска печатница, 1943. с. 183.[неработеща препратка]
- ↑ Динев, Ангел. Политичките убиства во Бугарија. Скопје, Култура-Скопје, 1983. ISBN 323 285 497 3. с. 331. (на македонска литературна норма)
| |||||||||||
