Димитър Папрадишки

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Димитър Андонов
български художник
Dimitar Papradiški.jpg
Роден
Починал
Семейство
Баща Андон Китанов
Димитър Андонов в Общомедия

Димитър Андонов Папрадишки е един от последните професионални български зографи, а също така един от първите български нерелигиозни художници.[2][3]

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Димитър Папрадишки е роден през 1859 година в мияшкото село Папрадище. Произхожда от тресонския род Ангелкови.[2] В своето родно село, а после и във Велес, той се сдобива с образование, което по това време е достъпно и успешно – четвърто класно училище. Учи зографство при баща си, който обаче не е добър иконописец и затова Димитър се обучава сам. Димитър е родственик с представители на рода Рензови, от които усвоява някои познания по занаята си.[4] До 25-годишна възраст придружава баща си в местата, в които работи.[4]

В 1870 година изписва иконите в църквата „Свети Илия“ в Сеяце заедно с Теофан Буджароски, Петър Николов и Ангелко Дидон.[5]

През 1882/83 година посещава Художествено-иконографската школа в Киев, в класа на професор А. Вишневски. В 1887 година участва с една икона в конкурс на Духовната академия в Москва и печели 1000 рубли и сребърен медал и е приет за редовно обучение със стипендия. Въпреки че печели наградата за иконата си във византийски стил, се връща в родния си край, след като семейството му е ограбено от арнаути разбойници. Престоят му в Киев и Москва обаче има голямо влияние върху творчеството на Димитър Папрадишки, което е видимо от афинитета му към нови теми.[6]

В 1883 – 1884 година Папрадишки участва в изписването на иконостасните икони в фрама „Свети Атанасий“ в Богомила, за който изработва четири престолни икони – „Исус Христос“, (81 х 54, 5 х 2, 5 см), със сигнатура „6 юли 1883 отъ руки зуграфъ Димо Андоновъ от Папрадища“, „Свети Йоан Предтеча“, 1883, (79 х 54, 5 х 3 cm) без сигнатура, „Богородица с Христос“, 1883, (82 х 55 х 2,5 cm), без сигнатура, „Св. св. Петър и Павел“, 1884, (80 х 54,5 х 3 cm), със сигнатура „1884 февруари 17“. В същата църква Папрадишки е автор и на една отделна икона с изображение на Тайната вечеря – 1938, (96 х 82,7 х 0,5), със сигнатура: „Прилаже Сава Ђокић, лекар са супругом Вером 1938 год. 21 априла“.[7]

Във Велешко рисува в „Свети Атанасий“ в Теово (1883), „Света Троица“ в Ращани (1883), „Свети Илия“ в Бусилци, „Свети Никола“ в Раковец (1884) и „Свети Никола“ в Лисиче (1885).[7]

Една от първите самостоятелни работи на Папрадишки е изрисуването на северозападния купол на нартекса на Осоговския манастир, където има дата „1884. Х. 18“.[4] В 1885 година започва композиция на западната фасада на нартиката в черквата, озаглавена „Духовни зрак“.[8] В същата година изрисува третия, датиран „1885. VI. 10“, и четвъртия купол, в който са представени сцени от Апокалипсиса. В 1886 - 1887 работи по стените и куполите на манастира. На западната стена е Притчата за свинете, Разслабления, Томино осезание, Самарянката. В големите куполи са Богородичен Акатист, Христов Акатист и Божествена служба, която е алафреско. Над входните врати има надпис „... 1887 година юлия 15 дне рукою зограф Димитър Ан. от Велес“. Тогава изписва и иконостасните икони, заменили по-старите и стенописите в малката църква „Рождество Богородично“.[4]

Икона на „Св. св. Кирил и Методий“ от Димитър Папрадишки

В 1887 година Димитър Андонов рисува четири олтарни икони в църквата „Свето Възнесение Христово“ в Голозинци.[4] После изрисува всички икони и стенописи в новата манастирска църква „Свети Пантелеймон“ на Кочанския манастир.[4][9] В същата 1887 година заедно с Петър Николов допълват иконостаса и изписват стенописите на църквата „Свети Илия“ в Левосое.[10]В 1889 година работи в Кочанско - изписва иконите за църквата „Свети Дух“ в Нивичани, иконостасните икони за „Свети Георги“ в Кочани,[4] в „Света Богородица“ в Конче[11][4] и довършва иконописта в някои църкви из Велешко.[4]

Рисува олтарните икони в църквата „Свети Никола“ в Щип.[12] След това заминава за Скопие и рисува голямата иконостасна икона на Св. св. Петър и Павел в „Света Богородица“, която обаче изгаря при пожара в църквата в 1944 година.[12]

В 1890 година работи в София. Рисува портрети на митрополит Партений Софийски,[12] на кмета Димитър Петков,[3] на Пенчо Славейков,[3] на Крапчански,[3] на секретаря на общината Кулев,[12][3] на Н. Разпопов,[12][3] на Андреев.[3] Занимава се и с иконописна работа, но скоро заминава обратно за Скопие.[12]

В Скопие изписва иконите за иконостаса, куполната живопис Божествена литургия и Христос Вседържител (темпера) в „Свети Димитър“.[12][13] До 1892 година рисува иконите и алафреско десетте купола на „Свети Никола“ в Гиляне,[12] а после и иконостасните икони за „Свети Георги“ в Станишор.[12] В същата 1892 година пак е в Осоговския манастир, където допълва някои стенописи.[12]

След това работи няколко икони в Девичкия манастир, стенописи с туткална темпера в олтара на католическата катедрала „Пресвето Сърце Исусово“ (разрушена от земетресението в 1963 година).[12]

Рисува икони из селата във Велешко и Гевгелийско, в които баща му прави църквите. В Милетково изрисува в яйчена темпера стенописи със сцени от Христовите страдания.[12]

В 1896 година е в Русия, за да се запознае с религиозната и светска живопис. В Русия носи две свои картини на жени в народни носии – „Бърсячка“ и „Миячка“. В 1898 година, подпомогнат от Густав Вайганд, заминава със същата цел за Германия, където носи картините „Скопски овчар“ и „Просяк“.[14]

През 1896 година рисува стенописа Свети Седмочисленици в „Успение Богородично“ в щипската махала Ново село.[12] В Щип негов ученик става Коста Вангелов.[12] В Щип влиза във връзка с Гоце Делчев, български учител в града от 1894 до 1896 г. и встъпва във Вътрешната македоно-одринска революционна организация.[3] По-късно за революционна дейност е затворен във Велес, а после прехвърлен в Митровишкия затвор, където остава до Балканските войни.[3]

Портрет на Езекил Лешочки, 1927 г. Платно, темпера. Размери: 77,5 Х 55,5 cm.

В 1919 година се установява в Скопие,[12][3] където на Старата чаршия отваря свое ателие. При него учат Божин Велев от Енидже, работил по-късно из Битолско, двамата му братя Ангелко и Велян (Вельо) Андонови, Петре Костов от Воден, Павел и Симо Ничеви от Гиляни.[14] Най-младите му ученици са Лазар Личеновски,[3] Никола Мартиновски,[14] Тома Владимиров,[3][14] Рисува целувателните икони за „Света Богородица“ и иконите и стенописите в темпера за „Света Петка“ в Църниче. Работи в Горно Коняри, Бардовци, Ибрахимово, Маджари, Вратница – икони и стенописи с темпера.[12]

Работи в Кратово като подновява някои икони и стенописи от „Свети Йоан Кръстител[12] и рисува иконите в „Свети Георги Кратовски“.[12] В Кратовско работи в църквите в Туралево, Кетеново, Сакулица, Мушково и Приковци. Автор е на иконите за манастира „Свети Никола“ при Матка, както и за Градищкия манастир „Свети Георги“ в Кумановско и за църквите в селата Четирци и Живине.[12] Нови икони прави за родното си Папрадище,[12] за Митровица в Косово, в Самобор в Херцеговина, за Куршумлия в Сърбия.[14] По-късно прави нови стенописи за Осоговския манастир, икони за село Капищец, за Марковия манастир и за село Црешево.[14] Изписва скопските църкви „Свети Димитър“ (1942), „Свети Спас“ и „Св. св. Константин и Елена“.[14]

Стил[редактиране | редактиране на кода]

Стилът на Димитър Андонов е разнообразен. При стенописите си и в част от иконите си се придържа към традиционните техники, като цветовете са оживени.[14] В късните си икони, под влияние на наученото в Русия и Германия, стилът му се модернизира, но при изобразяването на главите продължава да се придържа към традицията. Традиционни са и техническите му похвати.[14]

Родословие[редактиране | редактиране на кода]

Стенопис от „Света Петка“ в Църниче
 
 
 
 
 
 
 
 
Ангелко
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Петър
 
Илия
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Китан
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Андон
 
Петър
 
Никола
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Димитър
 
Ангелко
 
Велян
 
 
 
 


Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Српски биографски речник, том 1, с. 14.
  2. а б Василиев, Асен. Български възрожденски майстори: живописци, резбари, строители. София, Наука и изкуствo, 1965. с. 205.
  3. а б в г д е ж з и к л м Последниот македонски зограв. // Вечер, 23 юли 2005. Посетен на 8 април 2015.
  4. а б в г д е ж з и Василиев, Асен. Български възрожденски майстори: живописци, резбари, строители. София, Наука и изкуствo, 1965. с. 206.
  5. Храм св. пророка Илије. // Епархија Врањска. Посетен на 26 декември 2017.
  6. Паметници, реставрация, музеи, бр. 1 - 4. Архитектурно издателство „АРХ & АРТ“, 2005. с. 15.
  7. а б Николовски, Дарко. Резултати од валоризацијата на црквите во селата Богомила и Бистрица во областа Азот, Велешко. // Патримониум 6 (11). 2013. с. 188.
  8. Паметници, реставрация, музеи, бр. 1 - 4. Архитектурно издателство „АРХ & АРТ“, 2005. с. 9.
  9. Кочанско архиерејско намесништво. // Брегалничка епархија. Посетен на 5 април 2015.
  10. Храм св. пророка Илије. // Епархија Врањска. Посетен на 26 декември 2017.
  11. Ињевско-конченска парохија. // Брегалничка епархија. Посетен на 6 април 2015.
  12. а б в г д е ж з и к л м н о п р с т у ф Василиев, Асен. Български възрожденски майстори: живописци, резбари, строители. София, Наука и изкуствo, 1965. с. 207.
  13. Црковната традиција во Скопје и Скопско од IV век до денес. // Премин Портал. Посетен на 6 април 2014 г.
  14. а б в г д е ж з и Василиев, Асен. Български възрожденски майстори: живописци, резбари, строители. София, Наука и изкуствo, 1965. с. 208.
     Портал „Македония“         Портал „Македония