Откровение на Йоан

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Йоан получава своите видения на о-в Патмос (картина на олтар) от Ханс Мемлинг

Откровението на Йоан, Откровение на свети Йоан Богослов (синодален превод) или още Апокалипсис (от гръцки: αποκάλυψις, apokalypsis - „откриване“, „разбулване“, „разкриване“, „откровение“) е заглавието на последната книга от Библията. Книгата е разделена през Средновековието на 22 глави и е единствената пророческа книга на Новия завет.

Автор[редактиране | редактиране на кода]

Авторът нарича себе си Йоан [1] и докладва в първата глава на книгата, че е "слуга" на Иисус Христос и заточеник на о-в Патмос, където получава първото си видение [2]. Ранната църква (в това число Юстин Мъченик, Тертулиан, Ириней Лионски, Иполит Римски и Климент Александрийски) приема с изключение на източната църква, че това е апостол Йоан. Понастоящем мненията за личността на автора са разделени.

Датировка[редактиране | редактиране на кода]

Според свидетелството на ранните християнски писатели, Откровението е написано по времето на царуването на римския император Домициан (81-96 г.). Викторинус (починал 303 г.) казва, че Йоан е получил своето Откровение, когато е бил заточен от Домициан на о-в Патмос, осъден на работа в мините. Евсевий Кесарийски (починал 340 г.) докладва също за заточението на Йоан от Домициан, но също и за освобождението на затворниците от Нерва (96-98 г.), вследствие на което Йоан се завръща в Ефес. Затова може да се приеме, че книгата е написана около 96 г.

Структура и съдържание[редактиране | редактиране на кода]

Паралелна структура на книгата „Откровение“ според Кенет Странд [3]:

  • Пролог (Гл. 1:1-10а)
  • I-во видение (Гл. 1:10б-3:22 - „борещата се църква“) - седемте църкви (църквата на земята)
    • II-ро видение (Гл. 4:1-8:1 - Божието дело на спасение) - седемте печата
      • III-то видение (Гл. 8:2-11:18 - седемте тръби) и IV-то видение (Гл. 11:19-14:20 - сатанински сили се борят срещу Бог и неговите светии) - Мотив „Изход“/„Падането на Вавилон“
      • V-то видение (Гл. 15:1-16:17 - седемте последни язви) и VI-то видение (Гл. 16:18-18:24 - Бог съди сатанинските сили) - Мотив „Изход“/„Падането на Вавилон“
    • VII-мо видение (Гл. 19:1-21:4) - Божия последен съд (Второто идване на Исус Христос, 1000 години, Съдът на белия престол)
  • VIII-мо видение (Гл. 21:5-22:5) - „победоносната църква“ (Новото небе и новата земя, светия град Ерусалим)
  • Епилог (Гл. 22:6-21)

Тълкувание[редактиране | редактиране на кода]

Това тълкувание е базирано на паралели между случилото се, както е описано в Стария завет и онова, което предстои, според видяното от Йоан. По такъв начин Господ Исус Христос „от начало изявява края и от древните времена нестаналите още неща“ (виж Исая 46:10; ср. Откр.22:13).

Разпъвайки за основно платно една картина приготвена от древността, Откровението явява пред широко отворените ни от изумление очи „онова, което има да стане скоро“ (Откр.1:1) в идещия Господен Ден (Откр.1:10); [новата пророческа картина е взаимствана от опитността на старозаветния Израил (виж Псалм 105; Неемия 9гл.)].

В писмата до 7-те (т.е. до всички) църкви Верният Свидетел насочил погледа на членовете им към ключови старозаветни моменти от начало до края на целия Стар завет. Езикът на Рая е очевиден през вестта на цялото писмо до църквата в град Ефес. Христос обявява Себе си за Създателя, Този, Който държи седемте звезди; Този, Който върви между светилниците, за да ги съди, както Бог вървял през градината в Съд (ср. Бит.3:8). На „ангела“ на Ефес е заповядано да пази църквата с/у нейните врагове, както на Адам било заповядано да пази градината от врага (виж Бит.2:15). Христос заплашва да дойде в съд и да премахне светилника от мястото му, така както изгонил Адам, и Ева от градината (виж Бит.3:24). Все пак, вратата на Едем е отворена за онези, които спечелят победа над изкусителя: „На този, който победи, ще дам да яде от дървото на живота, което е всред Божия рай.“ Положението на Смирненците на привидна бедност и действително духовно богатство е аналогично на преживяването на всички патриарси, които живеели „като чужденци в земята на обещанието“ (Евр.11:8). И наистина - състоянието на патриарсите (Авраам, Исак, Яков и Йосиф) и на Израилевите потомци в Египет, изглежда се отразява в думите на това послание. Христос описва Себе си като Този, „Който стана мъртъв и оживя“ - изкупително действие, загатнато в живота на Исаак (виж Бит.22:1-14; Евр.11:17-19). Образността в цялото писмо до църквата в град Пергам е взета от странстването на Израил в пустинята, обиталище на бесовете (виж Лев.16:10; 17:7; Втор.8:15; Мат.4:1; 12:43); християните в Пергам също трябвало да живеят там „където е престолът на Сатана… където живее Сатана“. Враговете на църквата са описани като „Валаам“ и „Валак“ - лъжепророкът и злият езически цар, които се опитали да унищожат израилтяните, като ги изкушавали да идолопоклонстват и блудстват (ср. Числ.25:1-3; 31:16; виж Откр.13-та гл.) пред божеството на Ваалфегор. Христос предупредил църквата в Пергам относно гибелната ерес на николаитите (и валаамитите) довеждаща до смесване на езичеството с истинската религия. Като Господният Ангел и свещеникът Финеес, Христос заплашва да воюва с/у валаамитите и непокаялите се николаити с меча (виж Числа 22:31; 24:7-8; Откр.2:16). Писмото към църквата в град Тиатир се обръща изцяло към образи от периода на Израилевата монархия и на завета с Давидовия дом. Христос се обявява за „Божия Син“, по-великия Давид (виж Пс.2:7; 89:19-37; Ерем.30:9; Езек.34:23,24; 37:24-28; Осия 3:5; Деян.2:24-36; 13:22,23). Той смъмря ангела на Тиатир, чиято търпимост към „жената Езавел“ води към отстъпничество и идолопоклонство на/сред Божия народ (ср. 3Царе 16:29-34; 21:25,26). Тя и тези, които извършвали прелюбодейство с нея (виж 4Царе 9:22) са заплашени с „голяма скръб“, като скръбта от три години и половина, нанесена в/у Израил по времето на царица Езавел (виж 3Царе 17:1; Яков 5:17); тя и нейното потомство ще бъдат убити (ср. 4Царе 9:22-37). Но на този, който победи, ще му бъде дадено, като на Давид „власт над народите“ (виж 2Царе 7:19; 8:1-14; Пс.18:37-50; 89:27-29). Заключителното обещание напомня за Давидовия месиански псалм за господството: „и той ще ги управлява с желязна тояга; те ще се строшат като грънчарски съдове, както и аз получих от Моя Отец“ (Пс.2:9). Образният език на писмото към църквата в град Сардис я насочил към написаното в Стария завет относно събитията през късния пророчески период до края на Израилевата монархия, когато непокорният заветен народ бил победен и взет в плен, първо от Асирийците, а след това и от Вавилонците. Описанието на известността на църквата като „жива“, когато тя всъщност е „мъртва“; увещаванията да се „събуди“ и да „закрепи останалото“, признанието, че има „малцина“, които са останали верни, всичко това напомня на пророческия език за верния остатък по времето на отстъпничеството (виж Исая 1:5-23; 6:9-13; 65:8-16; Ерем.7:1-7; 8:11-12; Езек.37:1-14), както и напомнянето за непосредствения съд над Израил (виж Исая 1:24-31; 2:12-21; 26:20,21; Ерем.4:5-31; 7:12-15; 11:9-13; Мих.1:2-7; Софония 1-ва гл.). Завръщането от вавилонският плен при Ездра и Неемия се отразява в писмото до църквата в град Филаделфия, което говори, чрез образите на синагогата и на възстановяването на Ерусалим и храма (книгите Агей, Захария и Малахия). Филаделфийците, подобно на завърналите се от плена юдеи, имат „малко сила”. Сведението за „онези, които са от сатанинската синагога, които наричат себе си юдеи, а не са“, напомня за конфликтите с „лъжливите юдеи“ (ср. Ездра 4-та гл.; Неемия 4-та, 6-та и 13-та гл.). Предупреждението за идването на „времето на изпитанието, което ще дойде върху цялата вселена, за да изпита ония, които живеят по земята“, напомня за понесените страдания от юдеите под властта на Селевкиди, Птолемеи и Римляни (виж Дан.11-та гл.). Образността в писмото към 7-та църква – в град Лаодикия, е свързана с последните години на Стария Завет, описани в 4-те Евангелия. Използваните изразни средства насочват към периода на поколението свидетел на Исус Христос. „Хладката“ църква, хвалеща се със своето богатство и себедостатъчност, въпреки че е в неведение за своята духовна слепота и голота, всъщност е подходящ образ взет от фарисейския юдаизъм в първи век (виж Йоан 9:39-41; Лука 18:9-14; Откр.18:7). Безсърдечието и жестокостта на юдейското свещенство, подобно както на жителите на Содом и Гомор, се дължало на тяхното твърде голямо богатство. Предупреждавана, че ще бъде изплюта (избълвана) от Земята (Заветното проклятие - виж Лев.18:24-28; Лука 21:24), Юда била увещавана от Бога да се покае и да приеме Новия Завет в Христос, предложен й в яденето на Господната вечеря. В образността на Завета физическия акт на ядене бил израз на сътворение; символ на копнежа за окончателното съединяване с Бога. 

Със следващите движения на четката (през поредицата със 7-те печати), художникът реставрира пред погледа ни образа на коварния враг нахлул в битието на Авраамовия дом (виж Откр.6:1,2) и подбудил стрелеца Исмаил (виж Бит.21:20) (по подобие на 1 ездач) да хвърля стрели по, да угнетява и да се присмива на истинския наследник на Завета, - Исаак (виж Бит.15:13; 21:9). Картината продължава с нечестивия Исав, човекът, който живеел, чрез ножа (меча) си (виж Бит.27:40) (по подобие на 2 ездач); който презрял и продал първородството си на брат си Яков, но след това съжалил и се зарекъл, че ще го убие (виж Битие.27:41; ср. Откр.6:3,4). Художникът продължава да рисува историята с продажбата на Йосиф от собствените му братя; с утеснението на Йосиф в тъмницата в Египет; идването на 7-те гладни години, в които жито (пшеница) нямало да има; и с избавлението на Йосиф, чрез свидетелството на служителя на виното и елея, който не бил повреден (виж Бит.39-та ÷ 41-ва гл.; ср. Откр.6:5,6) (по подобие на 3 ездач). Ръката с четката замахва с виртуозно майсторство и извежда пред погледа ни ужасяващата обстановка и състоянието на израилтяните - роби в Египет – една смразяваща картина на четворното проклятие (виж Езек.14:21) на Робството и Смъртта (виж Изх.1-ва гл.; Втор.4:20; ср. Откр.6:7,8) (по подобие на 4 ездач). Тук са изкривените от агония лица на умиращите под Египетското тегло израилтяни; пъшканията и виковете на смазаните роби, издигащи въпроса си към Яхве: - „Докога?“ (виж Изх.2:23-25; ср. Откр.6:9-11). Преминаването на Ангелът на Смъртта, пред който трепери и се разпада тъканта на цялата Вселена, също се вижда ясно (виж Изх.12-та гл.; ср. Откр.6:12-15). Отново ехтят писъците на египтяните по цялата Египетска земя, призовавайки със сърцераздирателни клетви собствената си смърт, поради непоносимата загуба на всички първородни синове на Египет (виж Изх.12:30; 11:6; ср. Откр.6:15-17). Четката не пропуска запечатването, за избавление от смъртта, върху домовете на 12-те племена на Израилтяните при Пасхата, чрез поставянето на белега с кръвта на Пасхалното Агне (виж Изх.12-та гл.; ср. Откр.7-ма гл.). Картината отразява и края на 430-те години угнетяване, когато „дори в същия ден, всичките войнства Господни, излязоха от Египетската земя“ (Изх.12:41), строени като полковете на непобедимата армия на Възлюбения, „страшна, като войска със знамена“ (виж П.Песн.6:10), завладяваща всички народи по Земята, ни е представена в Откр.7-ма гл. Дори страховитата тишина в нощта на Изхода е отразена, чрез един единствен важен щрих в картината (виж Изх.11:7; ср. Откр.8:1)!

Небесният художник продължава умело (през серията със 7-те тръби) по пътя на напредващата старозаветна опитност, довеждайки ни до алюзия с някогашните преживявания на евреите – язвите и смъртта на Египетските мъжки първородни (виж Откр.8:7), хвърлянето на славата на Египет във водите на Червеното море (виж Изх.14-та гл.; ср. Откр.8:8,9), горчивината при водите на Мера (виж Изх.15-та гл.; ср. Откр.8:10,11); помрачаването на стария Израил, чиито водачи нееднократно разгневявали Бога и поради чиито бунтове труповете им останали в пустинята – храна за кръжащите в небето хищни птици (виж Числа 14-та гл.; ср. Откр.8:12,13). На платното отново излизат нападенията на неприятелските, уподобени на излизащи от бездната ята скакалци, народи, чиито набези са сравнени с жилещи и причиняващи мъчителни болки скорпиони, изпълзели от дълбините на пустинята-бездна, царството на Сатана (виж Откр.9:1-12). Тук е тъжната картина на фаталното срастване и греховете на онова поколение израилтяни, поради привързаността им към бездушните идоли; една зависимост и грях, поради който изведените от Египет евреи обикаляли до оня „час и ден, и месец, и година“ - определените 40 години, докато онова непокаяно поколение, което разгневило Господа, не измряло в пустинята (виж Откр.9:13-21; ср. 1Кор.10:5). Светата ръка отново рисува водителството на Израил, чрез Огнения и Облачния Стълб (ср. Изх.13:21) – Свидетелят на Завета, предал на Израил сладката вест на освобождение и горчивата вест, че поради коравовратността им, онова извратено поколение няма да влезе в Обещаната Земя (виж Числа 32-ра гл.; 2Лет.30:8; Пс.95:8; Евр.3:8,15; ср. Откр.10-та гл.). Тук е и сцената на изпита и измерването на стария Израил, чрез свидетелството на Исус Навин и Халев - Двамата Свидетели на Яхве, в които бил Духът (виж Числа 13-та и 14-та гл.; 14:24; ср. Откр.11-та гл.).

Четката с небесен финес възкресява пред очите ни гневът на Червения Змей – оная „старовременна Змия, която се нарича Дявол и Сатана“ (виж Откр.12:9), борещ се с/у обещания Заветен народ на Жената Сара, скрит в потомъка - Исаак (Исаак бил образ на Христос); неуспехът на Левиатан (чудовището, крокодила) да изяде бебето Мойсей (символ на победата на Христос над дявола); безуспешният опит на Бездната, чрез водите на Червеното море, да погълне израилтяните; преследването на Жената в пустинята (виж Откр.12-та гл.); успехът на Змея над родените в Египет израилтяни, измрели след 40-годишно скитане из пустинята, но не и над „останалите от нейното потомство“ – децата на Израил, които понесли, напред - към Обещаната Земя, ковчега на Завета с 10-те Слова [Сътворението било осъществено с 10 Слова на Бога; даването на 10-те Слова на Завета (виж Изх.34:28) - 10-те Божии Заповеди, на Синай било ново Сътворение] в/у плочите на Свидетелството, напред, по пътя към Обещаната Земя. Щрих след щрих умело извеждат пред погледа ни заговора м/у двата Звяра - езическия цар Валак и лъжливия пророк Валаам, подмамили Израил към поклонение пред направения идол-образ при Ваалфегор (виж Числа 25-та  гл.; ср. Откр.13-та гл.). В картината отново се появяват верните мъже-левити, които не се осквернили с жените моавки при Ваалфегор; остатъкът от Израил събран около Исус Навин, готов да навлезе в святата земя (виж Ис.Нав.3-та гл.; ср. Откр.14-та гл.).

Тук е потомството на Яков/Израил, застанало победоносно оттатък (от запад на) р. Йордан, в Обещаната Земя (в Рая), водено от Ангела на Завета, пеещо песента на победата – Песента на Мойсей и на Агнето (виж Ис.Нав.4-та гл.; ср. Откр.15-та гл.). И тук идва картината на Откр.16-та гл. - 7-те язви. Виждайки голямата старозаветна картина в кн. Апокалипсис, описаното в Откр.16-та глава би трябвало да е отражение на старозаветната история с падането на посветения, като обречен за всеизгаряне с огън от Бога, езически град Ерихон (виж Ис.Нав.6-та гл.). Художникът на Откровението ще продължи с едно вмъкване-напомняне за историята с хубавата вавилонска дреха и смущението на Израилевите племена поради греха на Ахан (виж Ис.Нав.7-ма гл.), - когото израилтяните по-късно убили и изгорили тялото му в огън (ср. Откр.17:16.). В следващата глава ще ни бъде припомнено за съдбовния жребий и съд, който Исус Навин направил сред Израил, за да бъдел очистен стана преди решителната битка (виж Ис.Нав.7-ма гл.; ср. Откр.18:20). Историята за поражението на коалицията от неприятелски езически войски пред Израил, в решителната битка за Обещаната земя – ще бъде пред очите ни в победата на воюващия „Цар на царете и Господ на господарите“ (виж Ис.Нав.8-ма÷13-та гл.; ср. Откр.19-та гл.). Образността - как противникът е „уловен, вързан и хвърлен“ за дълго в Бездната, а Израил безопасно владее Земята и как Бог от Своя Престол съди племената ще е темата на Откр.20-та гл. (асоциация с описаното в кн. Съдии). Картината продължава с описанието на Божия Град – Новия Ерусалим, поставен сред народите (виж Езек.5:5; ср. Откр.21:24-27). Накрая, всичко ще приключи с картината-идилия на Божието Царство Едем – Обещаната Земя, където Бог и Човек са отново заедно, изпълнявайки пророчествата за заветното събиране на всичките народи на планината Сион в Храма на Яхве - в едно „ново Небе и нова Земя“ (виж Откр.21:1)...

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Откровение 1:1, 4, 9; 22:8
  2. Откровение 1:9; 4:1–2
  3. Kenneth A. Strand, Andrews University, Chiastic Structure and some Motifs in the Book of Revelation, вж още Frank B. Holbrook [Hrsg.], Symposium über die Offenbarung: Einführende und exegetische Studien. Bd. 1. Silver Spring: Biblisches Forschungsinstitut der Generalkonferenz der Siebenten-Tags-Adventisten, 1992, S. 31-32

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  • Агоп Тахмисян, Библейски Апокалипсис: Съдба на земята. Изд. Мария Тахмисян М7, София, 2004 г. - ISBN 954-915-191-3
  • Красимир Карев, Лично тълкувание на книгата "Откровение". (публикувано на karev.blog.bg)

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]