Правителство на Драган Цанков 3
| Правителство на Драган Цанков | ||||
|---|---|---|---|---|
 9-о правителство на България |
||||
| Период | ||||
| Сформирано | 1 януари 1884 | |||
| Разпуснато | 29 юни 1884 | |||
| Личности и партии | ||||
| Председател | Драган Цанков | |||
| Партия(и) | Либерална партия | |||
| Държавен глава | Александър I | |||
| Първоначален състав | ||||
| Министри | 6 | |||
| ~ мъже | 6 | |||
| ~ жени | 0 | |||
| Хронология | ||||
|
||||
Третото правителство на Драган Цанков е девето правителство на Княжество България, назначено с Указ № 1 от 1 януари 1884 г.[1] на княз Александър I Батенберг.[2] Управлява страната до 29 юни 1884 г., след което е наследено от второто правителство на Петко Каравелов[3].
Датите са по Юлианския календар (стар стил), освен ако не е указано иначе.
Политика[редактиране | редактиране на кода]
На 31 декември 1884 г. е образувано хомогенно правителство на умерените либерали. Основната задача, която новото правителство си поставя във вътрешната политика, е утвърждаването на умерено конституционно управление. Тази политика среща съпротивата на крайните либерали, които искат пълно възстановяване на Търновската конституция. Резултатът е окончателното разцепление на Либералната партия. На 27 май 1884 г. при изборите за 4 Обикновено Народно събрание крайните либерали успяват да наложат своя кандидат Петко Каравелов за председател на парламента. Това води до подаване оставката на кабинета.
Външна политика[редактиране | редактиране на кода]
Най-важният момент във външната политика на умерените либерали е свързан с рязкото изостряне на отношенията със Сърбия. Причините са териториалните претенции на Сърбия към някои гранични български райони и даденото политическо убежище в България на сръбски опозиционери. Апогеят на кризата е на 28 май същата година, когато дипломатическият представител на Сърбия в София Джорде Симич връчва ултиматум на българското правителство. В него се изисква сръбските опозиционери емигранти да бъдат върнати в родината им в тридневен срок. Отказът на българското правителство да удовлетвори искането завършва с прекъсване на дипломатическите отношения между двете страни. Опитите чрез посредничеството на Русия, Австро-Унгария и Германия да се разреши граничният проблем завършват без успех поради различните интереси на Великите сили[3].
Друг външноикономически проблем пред правителството са преговорите по откупуване на линията Русе-Варна. Под натиск на Великобритания кабинетът започва преговори, на които компанията, собственик на железницата, се опитва да наложи неизгодни за Княжеството условия. Преговорите са преустановени[3].
По въпроса за националното обединение, правителството на д-р Цанков избира позицията на изчакване. Причините за това са партизанските борби в Източна Румелия и неблагоприятната международна обстановка.[4][3]
Съставяне[редактиране | редактиране на кода]
Кабинетът, оглавен от Драган Цанков, е образуван от умерените либерали и руски генерали, начело на военното министерство.
Кабинет[редактиране | редактиране на кода]
Сформира се от следните 7 министри[3]:
Промени в кабинета[редактиране | редактиране на кода]
от 29 януари 1884[редактиране | редактиране на кода]
- След промените на 29 януари военното министерство преминава в ръководството на:
| министерство | име | партия | |
|---|---|---|---|
| военен | Михаил Кантакузин | военен | |
Събития[редактиране | редактиране на кода]
- 27 май 1884 – Парламентарни избори, спечелени от непримиримите либерали на Петко Каравелов.[2]
- 29 май 1884 – Сръбският дипломатически агент Джордже Симич напуска София ден след като правителството на Цанков отхвърля ултиматума на Сърбия да изтегли военния си пост от спорното Бреговско землище и да екстернира сръбските политически емигранти от приграничните окръзи.[5] Дипломатическите отношения между България и Сърбия са нормализирани едва през 1886 година.
- 27 юни 1884 – Новоизбраното Четвърто обикновено народно събрание избира за свой председател Каравелов вместо предложения от Цанков Стефан Стамболов. В отговор министър-председателят и правителството излизат в оставка.[6]
Литература[редактиране | редактиране на кода]
- Ташев, Ташо. Министрите на България 1879-1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“ / Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8 / ISBN 978-954-509-191-9.
Бележки[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ ДВ. Указ № 1 от 1 януари 1883 г. Обнародван в „Държавен вестник“, бр. 1 от 5 януари 1883 г.
- ↑ а б Стателова, Елена и др. История на България. Том 3. София, Издателска къща „Анубис“, 1999. ISBN 954-426-206-7. с. 41-43.
- ↑ а б в г д Цураков, Ангел. Енциклопедия на правителствата, народните събрания и атентатите в България. София, Книгоиздателска къща „Труд“, 2008. ISBN ISBN 954-528-790-X. с. 35-37.
- ↑ Радев, Симеон. Строителите на съвременна България. Том 1. София, Български писател, 1990. с. 417-419, 425-429, 434.
- ↑ Самарџић, Момир. Извештај Ђорђа Симића о развоју Бреговског питања 1884. године, Истраживања, № 15 (2004), с. 256-262
- ↑ Радев 1990, с. 429.
| ||||||||||||||
.svg){kind=small}