Топлишко въстание

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Паметник на загиналите въстаници в Прокупле

Топлишкото или Моравското въстание (на сръбски: Топлички устанак или Toplički ustanak) е организиран от сръбски офицери опит за метеж, продължил от 21 февруари до 25 март 1917 година в завоюваното от България Поморавие по време на Първата световна война с цел да се създадат въоръжени сблъсъци и дори фронт в тила на българската войска, разположена на Югозападния фронт в Македония.

История[редактиране | edit source]

След намесата на България в Първата световна война, през есента на 1915 година сръбската армия е разбита в Косовската операция и оцелелите части са евакуирани през Албания на о-в Корфу. Поморавието, чиято бъдеща анексия е гарантирана от Тайната българо-германска спогодба, е окупирано от България и е създадена Моравската военноинспекционна област.

На 21 февруари 1917 година в района на река Топлица избухва бунт. Условията са създадени от това, че българската войска фактически не взима в плен предаващите се през 1915 година сръбски офицери и войници. Поводът е мобилизирането на войници в областта. След разгрома на сръбските войски, българската армия не прочиства изцяло района. Затова част от сръбските противници се укриват в планинските райони и образуват чети, които саботират българското и австроунгарско управление. Към началото на март сръбските чети, преминаващи от австрийската окупационна зона, контролират областта между Расина, Копаоник, Южна Морава и Джунис. Един от най-видните сръбски четници е Коста Войнович – подпоручик от сръбската армия, който върлува в планината Копаоник. През септември 1916 г. в разгара на офанзивата срещу Румъния, съглашенското командване успява да докара в Топлишко със самолет Коста Пекянец – стар деец на Сръбската четническа организация. Целта е да се вдигне голямо антибългарско въстание, като по този начин да се дестабилизира България и да се помогне на Румъния. Там Пекянец се свързва с Войнович, чиято база е село Гъргур.

Сръбски войводи капитулират пред Тане Николов

През март 1917 г. се взема решение за въоръжено въстание. Четата на Войнович действа в района на Копаоник и Куршумлия, Пекянац - в Прокуплийско, а Милинко Влахович се насочва към Враня. Пекянац прави опит да привлече и албанците на своя страна. На 28 февруари той започва преговори с албанските водачи, но не постига успех. Албанците се нахвърлят върху сръбските чети. Четата на Коста Пекянац се насочва към Лесковац, но при село Петровац е разбита от българските части. През март 1917 година успява да завладее Куршумлия. На 15 май Пекянац успява да премине българската граница и нахлува в Босилеградско. Запалва селата Горна Лисина, Ръжана и самия Босилеград. Изгаря почти целият град, убити са 32 българи, а две деца са живи изгорени.[1] След това се оттегля към Косово и действа в районите, контролирани от австроунгарците – Печ, Метохия и Санджак.

Австроунгарски войници разстрелват заловени въстаници

На 12 март започва българска контрачетническа операция, ръководена от Александър Протогеров и полковник Петър Дървингов, в която участват и сили на ВМОРО начело с Тане Николов. Българските и австроунгарските власти действат съвместно. След няколкодневни сражения българската армия влиза в Прокупле на 14 март, а австроунгарците – в Куршумлия. Към 25 март редът е напълно възстановен.

През октомври 1917 година австроунгарското командване създава изцяло албански части за излавянето на сръбските четници. През декември 1917 година Войнович е убит, но Пекянац успява да се измъкне.

Сръбската и югославска историография говорят за 20 000 убити при потушаването на въстанието. Кръстьо Манчев твърди, че въстанието избухнало, защото българското управление „налагало българско съзнание на моравското сръбско население”.[2]

Източници[редактиране | edit source]

  • Иширков, Атанас. „Моравската военно-инспекционна област“. 18 стр., 1918 година.
  • Минчев, Димитър. „Революционната дейност на Петър Дървингов 1898-1918“., София, 1990 година.
  • Дървингов, Петър, „Моето време. Спомени“, „Свети Георги Победоносец“, София, 1996 година, 307 стр.

Бележки[редактиране | edit source]

  1. Димитров, Т. Босилеградският край в Сръбската експанзия към Българските земи до 1920 г. Кюстендил. 1996 г., стр. 45-46.
  2. Манчев, Кръстьо. История на Сърбия. София, 1999 г., стр. 264-269.