Направо към съдържанието

Правителство на Васил Радославов 1

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Правителство на Васил Радославов
 13-о правителство на България
Общи
ПредседателВасил Радославов
Сформиране16 август 1886
Разпускане28 юни 1887
Първоначален състав
КоалицияЛП (радослависти), КП, НЛП, НП
Министри4
~ мъже4
~ жени0

Каравелов 3
Стоилов 1

Първото правителство на Радославов е тринадесето правителство на Княжество България, назначено с прокламация „Към българския народ“ от 16 август 1886 г.[1] в резултат на контрапреврата, довел до краткотрайното завръщане на княз Александър I Батенберг.[2] Управлява до 28 юни 1887 г.,[2] след което е наследено от първото правителство на Константин Стоилов.[3]

Датите са по Юлианския календар (стар стил), освен ако не е указано иначе.

На 25 август 1886 г. князът на България обявява окончателното си решение да абдикира след отказа на Русия да одобри завръщането му в България. Правителството и тримата регенти трябва да се справят от тежкото положение на княжеството, да неутрализират войнстващата русофилска опозиция и да изберат нов княз. Обстановката в страната се усложнява от рязкото влошаване на българо-турските отношения поради грешки на руската дипломация. Пристигналият в България императорски пратеник Каулбарс се намесва грубо във вътрешните работи на Княжеството – открито призовава офицерите русофили към нов бунт. Правителството и Регентството приемат част от исканията на руския комисар, сред които отменяне военното положение и освобождаване на детронаторите. Отказана е отмяната на насрочените избори за Велико народно събрание.[3]

Русофобите побеждават в изборите. В Бургас с участието на руски офицери започва бунт срещу Регентството, а във Варненското пристанище акостират два руски военни кораби. Русия принуждава избрания от Великото народно събрание за български княз Валдемар Датски да се откаже от престола. На 6 ноември 1886 г. Каулбарс обявява скъсването на българо-руските дипломатични отношения. Опитите на Регентството и правителството на Радославов да получат реална международна подкрепа завършват без успех. Окуражена от това, опозицията организира бунтове в Силистренския и Русенския гарнизон. Водачите на българската политическа емиграци се обръщат с искане към Турция чрез сила да свали правителството и регентите. В отговор се засилва политическият терор в страната, арестуван е Петко Каравелов, а ръководителите на военните бунтове са осъдени и екзекутирани.[3]

1887, разпускане на правителството

[редактиране | редактиране на кода]

Разправата с политическите противници, както и образуваният през март 1887 г. антируски западен съюз стабилизират позициите на управляващата групировка. Създават се благоприятни условия за разрешаване на един от основните проблеми – избора на княз. Преговорите с единствения възможен кандидат за трона – принц Фердинанд Сакс-Кобургготски, завършват с успех. На 25 юни 1887 г. Великото народно събрание избира немския принц за княз на Българите. След гласуването правителството на д-р Радославов подава оставка.[4][3]

Кабинетът, оглавен от Васил Радославов, е образуван от представители на русофобски политически сили.

Сформира се от следните 4 министри и един председател.[3]

министерство име партия
председател на Министерския съвет Васил Радославов Либерална партия (радослависти)
външни работи и изповедания Григор Начович Консервативна партия
вътрешни работи Васил Радославов Либерална партия (радослависти)
финанси Григор Начович (упр.) Консервативна партия
военен Данаил Николаев военен
правосъдие Димитър Тончев Либерална партия (радослависти)
народно просвещение Георги Живков Либерална партия (стамболовисти)

Промени в кабинета

[редактиране | редактиране на кода]
министерство име партия
правосъдие Константин Стоилов Консервативна партия
народно просвещение Тодор Иванчов Либерална партия (радослависти)
финанси Иван Гешов Народна партия
министерство име партия
финанси Васил Радославов (упр.) Либерална партия (радослависти)
  1. ДВ. Прокламация „Към българския народ“ от 16 август 1886 г. Обнародвана в „Държавен вестник“, бр. 80 от 19 август 1886 г.
  2. а б Ангелова, Й. и др. Българските държавни институции 1879 – 1986 Архив на оригинала от 2015-01-18 в Wayback Machine.. Енциклопедичен справочник. София 2008 (Дигитална библиотека по архивистика и документалистика, посетен на 18 април 2015)
  3. а б в г д Цураков, Ангел. Енциклопедия на правителствата, народните събрания и атентатите в България. София, Изд. на „Труд“, 2008. ISBN 954-528-790-X. с. 47 – 49.
  4. Стателова 1999, с. 92 – 103.
  5. Стателова 1999, с. 93.
  6. Стателова 1999, с. 96.
  7. Стателова 1994, с. 110 – 112.
  8. Стателова 1994, с. 103 – 104.
  9. Стателова 1999, с. 100 – 101.
  10. Стателова 1999, с. 103.