Направо към съдържанието

Христо Татарчев

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Христо Татарчев
български революционер
Портрет от 1903 г., дело на Димитър Карастоянов
Портрет от 1903 г., дело на Димитър Карастоянов
Роден
Починал
5 януари 1952 г. (82 г.)
ПогребанЦентрални софийски гробища, София, Република България
Учил вХумболтов университет на Берлин
Цюрихски университет
НаградиЗа военна заслуга
Семейство
Братя/сестриМихаил Татарчев
Виктор Татарчев
Други родниниАндрей Татарчев (чичо)
Божирад Татарчев (братовчед)
Асен Татарчев (племенник)
Подпис
Христо Татарчев в Общомедия

Христо Николов Татарчев с псевдоними Докторът[1] и А. Светомиров[2] е български лекар и революционер, деец на Българския таен централен революционен комитет, основател на Вътрешната македоно-одринска революционна организация и офицер от Българската армия във войните за национално обединение.[3][4]

Биография

[редактиране | редактиране на кода]

Ранни години

[редактиране | редактиране на кода]
Препис на кръщелното на Христо Татарчев, 1895 година
В 1903 година

Христо Татарчев е роден на 15 декември 1869 година в град Ресен, тогава в Османската империя, в богато банкерско и търговско семейство. Негов брат е Михаил Татарчев, а братовчед Божирад Татарчев, също революционери от ВМОРО.

Първоначално учи в Ресен, а от 1882 до 1887 година в Брацигово и в Пловдив. През 1885 година като гимназист в Пловдив участва в подготовката на Съединението, организирано от Българския таен централен революционен комитет.[5] По препоръка на началника на тайната полиция на БТЦРК Спиро Костов за агенти и куриери на комитета са приети Христо Татарчев, Пере Тошев, Андрей Ляпчев и Петър Кушев.[6]

Включва се като доброволец и в последвалата Сръбско-българска война с Македонския батальон.[7] Завършва гимназия в Пловдив в 1887 година и заминава да учи медицина в Цюрих. От 1890 година учи в Университета „Фридрих Вилхелм“ в Берлин, където се дипломира като лекар на 18 юни 1892 година с дипломна работа на тема „Професионални неврози", която по-късно отпечатва. От средата на септември 1892 година Христо Татарчев е назначен за лекар в българска мъжка гимназия в Солун.

През лятната ваканция на 1893 година Татарчев обикаля големите градове на Македония Гевгели, Дойран, Струмица, Радовиш, Щип, Кочани, Кратово, Куманово, Скопие и Велес за да проучи политическото и икономическото състояние на българското население и „положението на страната и главно на българщината“.[8] През август в Солун се запознава с Даме Груев, с когото има четири срещи,[9] на които разговарят за „дейността, която им предстои като българи, за да се подобри политическото състояние на народа ни“.[10] На 23 октомври 1893 година в квартирата на книжаря Иван Хаджиниколов се събират Христо Татарчев, Дамян Груев, Иван Хаджиниколов, Антон Димитров, Петър Попарсов и Христо Батанджиев и създават Вътрешната македоно-одринска революционна организация. За образец на устава и наредбата на организацията те използват „Записки по българските въстания" на Захари Стоянов.

Дейност във ВМОРО

[редактиране | редактиране на кода]
Христо Татарчев на работното си място.

На 27 август 1894 Христо Татарчев председателства Ресенския конгрес. Решава да участва в изборите за църковно-училищен околийски общински съвет в Солун и получава 90% от гласовете, но след манипулация от страна на екзархийската партия не взима поста.[11]

Христо Татарчев е избран за председател и на Солунския конгрес от лятото на 1896 година. От този конгрес организацията започнала да се нарича БМОРК, като към нея се присъединява и Одринският революционен окръг и се изпраща задгранично представителство в София, за да поддържа тесни връзки с ВМОК, българското правителство и партиите. За първи представители са изпратени Гоце Делчев и Гьорче Петров.

Христо Татарчев е заточен в Подрум кале, заедно с другите ръководители на ВМОРО след аферите от 1901 година. Заедно с Христо Матов и Пере Тошев е помилван на 19 август 1902 година, по случай рождения ден на султана. На 30 август в Гърция е затворен по скроено обвинение за участие в убийството на гръцки лекар. Освободен е под натиска на България, където и отива, за да стане член на задграничното представителство на ВМОРО.

Между 2 и 4 януари 1903 година в Солун се провел втория Солунски конгрес на организацията, който взел решението за вдигане на Илинденско-Преображенското въстание. Задграничните представители приели решенията и заработили за подготовката му. Христо Татарчев и Христо Матов оглавили създалото се в началото на 1903 година благодетелно братство за подпомагане на пострадалите в Македония и Одринско. След въстанието те връчват „Мемоар на Вътрешната организация" на българската и световната общественост, в който е описан хода на въстанието, участниците в него и жертвите от страна на мирното население. Турското правителство се свързва с Христо Татарчев, като иска от него проект за реформи в Македония и Одринско, който той своевременно съставя и праща чрез посредник. Влиза в конфликт с поддръжниците на Яне Сандански и не участва в дейността на ВМОРО до Кюстендилския конгрес от март 1908 година, където е избран за съветник на задграничното представителство, заедно с Тодор Лазаров, Пейо Яворов и Христо Силянов. След Младотурската революция открито подкрепя Съюза на българските конституционни клубове, но не участва в дейността му. В 1910 година е избран за запасен член на Централния комитет на ВМОРО.[12]

Обществена дейност

[редактиране | редактиране на кода]
Христо Татарчев като лекар по време на войните за национално обединение
I. Въ Македония и Одринско: Спомени на Михаилъ Герджиковъ. II. Първиятъ Централенъ комитетъ на ВМРО.: Спомени на д-ръ Христо Татарчевъ. Съобщава Л. Милетичъ. София, Материяли за историята на македонското освободително движение, Издава Македонскиятъ Наученъ Институтъ, Книга IX, Печатница П. Глушковъ, 1927.

Христо Татарчев е лекар, санитарен подпоручик в българската армия през Балканската война, Междусъюзническата война и Първата световна война. Носител е на народен орден „За военна заслуга“.[13] За 15-годишнината от Илинденско-Преображенското въстание изнася реч в Крушево.

След двете национални катастрофи на България Христо Татарчев продължава да се занимава с революционна дейност. През есента на 1920 година участва в създаването на Македонската федеративна организация.

Участва като делегат от Пловдивското македонско братство в обединителния конгрес на Македонската федеративна организация и Съюза на македонските емигрантски организации от януари 1923 година.[14]

Неразбирателството му с Тодор Александров е причина да напусне България и да се засели със семейството си в Торино. Пише мемоарите си, а през цялото време до Втората световна война пише статии за вестниците „Македония“, „Заря“, „Вардар“. Става близък приятел на Иван Михайлов. Заселва се временно в родния си Ресен след анексията на Македония през април 1941 година от България. По-късно се връща в София, но през 1943 след бомбардировките се мести в Нова Загора. През 1944 г. германците му предлагат поста на президент на Независима република Македония, но той отказва.[15] След войната в резултат на започналата комунистическа политика на репресии и македонизация заминава за Торино и там умира в изгнание на 5 януари 1952 година.[16][17]

На д-р Христо Татарчев са наречени улици в Благоевград[18] и в Скопие.[19]

В София е издигнат е паметник-мавзолей на д-р Христо Татарчев в алеята на опълченците в Централните софийски гробища и на 23 октомври 2010 година костите му са положени в него с официална церемония.[20][21]

Спомените му за първия централен комитет на Вътрешната организация са публикувани (1927) от Любомир Милетич в книга IX от поредицата „Материали за историята на македонското освободително движение“.

Мисли на Христо Татарчев

[редактиране | редактиране на кода]

Македонци

[редактиране | редактиране на кода]
„ Идеята за свободата на Македония се появи у македоно-българския народ по силата на оня неотменим в живота на народите универсален закон за развитие и конкретизация на мисълта и волята като народностно самопознание и историческа реалност. Македоно-българският народ, след като се освободи от духовно-културния гнет, за което той е дал най-светли фигури, като бр[атя] Миладинови, Жинзифов и пр. не можеше да остане вече индеферентен спрямо господствуващите на родната му земя политико-социални условия. Затова идеята за свобода за него бе една насъщна необходимост за проява на неговия дух и воля безпрепятствено в живота. Тая необходимост, именно, го застави да напусне вековната си пасивност и да прибегне до ония методи и действия, които бяха санкционирани от световната история за свобода и от самия живот. Тоя негов блян се обективизира най-сетне в началото на 1893 г. във форма на конспиративна организация – ВМОРО. Солун стана пак не само родно нейно място, а още и център на революционната ѝ дейност.[22] “

Основаване на ВМОРО

[редактиране | редактиране на кода]
Паметник-мавзолей на д-р Христо Татарчев[23] в парцела на Македоно-одринското опълчение в София
„ Разисква се надълго върху целта на тая организация и по-сетне се спряхме върху автономията на Македония с предимство на българския елемент. Не можехме да възприемем гледището „прямо присъединение на Македония с България“, защото виждахме, че туй ще срещне големи мъчнотии поради противодействието на Великите сили и аспирациите на съседните малки държави и Турция. Минаваше ни през ума, че една автономна Македония сетне би магла по-лесно да се присъедини към България, а в краен случай, ако това не се постигне, ще може да послужи за обединително звено на една федерация на балканските народи... Като се установихме върху целта на нашата организация, в същото време се заловихме да изработим и устава на организацията. Имахме на ръка един том „Записките“ на Захари Стоянов и от тях взехме за образец устава на Българския революционен комитет. Натоварихме Попарсов въз основа на тоя устав да изработи проект на нашия устав... “

Илинденско-Преображенско въстание

[редактиране | редактиране на кода]
„ Илинденското въстание, на което македонският българин ще празнува тридесетгодишнината, бе всеобщ всенароден блян, под чийто импулс и вяра Македония се готви ред години и даде всички възможни морални и материални жертви за този велик момент. То трябваше да дойде след една дълга годишна революционна дейност... Борбите понесени от македонския български народ преди и през време на въстанието за свободата на Македония, го възмъжиха и разшириха неговия мироглед по разбирането на живота и създадоха една неразривна връзка между него и делото, – актив, който не може да бъде никога заличен. Магическият ефект, въобще, на Илинденското въстание и очарователния му блясък ще се засилва с течене на времето и ще бъде светилник – пьтеводна звезда на македонските борци пред стръмната Голгота в борбата им; динамизъм, – който ще стимулира винаги техния и ще укрепва волята и енергията им за творене на нови легендарни подвизи в освободителната македонска история.[24] “

Формирането на българската народност

[редактиране | редактиране на кода]
„ Единството на българския народ се изкова, като историческа същност и неразрушима действителност в непрестанните войни с Византия. Младата държава, току-що се създаде в Северна България чрез войни на Аспаруха, водач на угро-финската орда, 679 г. с Византия, трябваше да продължи също войните при Крума 803 г., Омуртага 814 г. и следующите царе за затвърдяването ѝ, като самостоятелна политическа държава. В този многовековен исторически двубой се развиваше българският народ и се издигна до общо национално самочувствие и понятие за родно племе и земя, така щото превратностите на съдбата не можеха да го разколебаят...

Между завоевателите и завладените народи липсваха обаче елементите за самостойно народностно-историческо развитие всред културни народи. Тази празнота биде попълнена чрез братя Кирил и Методий от Солун-Югоизточна Македония, които пренесоха в Северна България християнството и съвременната религиозно-научна книжнина на старобългарски език, запазен и днеска в околността на Солун, както и в с. Сухо и пр. Това постави националното единство на българския народ на здрави основи на културно-просветително развитие и напредък. Богоугодното дело на братята беше продължено от техния ученик Св. Климент Охридски – 916, чието име носи нашата Алма матер – българския университет, както и от неговите ученици Наум и други, които образуваха цяла школа на лъчезарното Охридско езеро. Морално-просветителното дело на братята Кирил и Методий и техните ученици, циментираха крепко българската народност в границите на Симеоновата държава и даде всички предпоставки за независим народностен и културен живот; тъй че през многовековното турско владичество и гръцкия духовно-религиозен гнет, остана запазен българският дух да тлее в недостъпните, по планините, манастирски килии на Рилския манастир в Североизточна България, Хилендарския манастир; Зограф в Югоизточна Македония, Дебърския манастир, Пречистански в Югозападна Македония, Св. Пантелеймон в Северозападна Македония и до късно в Охридската архиепископия – 1767 г.[25]

“

Източници

[редактиране | редактиране на кода]
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за
Христо Татарчев.

Родословие

[редактиране | редактиране на кода]
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Димитър Татарчев
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Никола Татарчев
 
Костадина Татарчева
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Андрей Татарчев
(1845 – 1925)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Димитър
Татарчев
 
Михаил Татарчев
(1864 – 1917)
 
Виктор Татарчев
(? – 1937)
 
Христо Татарчев
(1869 – 1952)
 
Екатерина Стрезова
 
Божирад Татарчев
(1870 – 1940)
 
Георги Татарчев
(1868 – ?)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Светла Татарчева
 
Никола Татарчев
(1898 – 1978)
 
Царева Татарчева
 
Асен Татарчев
(1893 – 1970)
 
 
 
Михаил Татарчев
 
Христо Татарчев
 
 
 
 
 
Симеон Татарчев
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Иван Татарчев
(1930 – 2008)
 
 
 
Михаил Татарчев
(1921 – 2007)
 
Филип Татарчев
(1924 – 1998)
 
 

Бележки

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ Узунови, Ангел и Христо. Псевдонимите на ВМРО. Скопје, ДАРМ, 2015. с. 88.
  2. ↑ Николов, Борис Й. ВМОРО: Псевдоними и шифри 1893-1934. София, Издателство „Звезди“, 1999. ISBN 954-9514-17. с. 5.
  3. ↑ Енциклопедия „Пирински край“, том II. Благоевград, Редакция „Енциклопедия“, 1999. ISBN 954-90006-2-1. с. 314.
  4. ↑ Алманах на българските национални движения след 1878, Академично издателство „Марин Дринов“, София 2005, с. 358.
  5. ↑ Андонов, Иван. Съединението, Пловдив, 1929, с. 36, 50.
  6. ↑ Съединението 1885. Спомени, София, 1985, стр. 50.
  7. ↑ Македонска чета // saedinenieto.bg. Посетен на 9 май 2023.
  8. ↑ Материали за историята на македонското освободително движение, книга ІХ, Първият централен комитет на ВМРО. Спомени на д-р Христо Татарчев, София, 1928, стр. 95.
  9. ↑ Татарчев, Христо. Д-р Христо Татарчев : Спомени, документи, материали. София, Наука и изкуство, 1989. с. 6.
  10. ↑ Материали за историята на македонското освободително движение, книга ІХ, Първият централен комитет на ВМРО. Спомени на д-р Христо Татарчев, София, 1928, стр. 101.
  11. ↑ „ВМОРО през погледа на нейните основатели“, Военно издателство, София, 2002 г., стр.109. (спомени на Иван Хаджиниколов)
  12. ↑ Гоцев, Димитър. Национално-освободителната борба в Македония 1912 – 1915, Издателство на БАН, София, 1981, стр. 15.
  13. ↑ ДВИА, ф. 1, оп. 4, а.е. 2, л. 158 – 159; ф. 1, оп. 4, а.е. 2, л. 275
  14. ↑ НБКМ-БИА C VIII 38
  15. ↑ Македонската кървава Коледа. Създаване и утвърждаване на Вардарска Македония като Република в Югославска Федерация (1943 – 1946) Автор: Веселин Ангелов, Издател: ИК „Галик“, ISBN 954-8008-77-7, стр. 113 – 115.
  16. ↑ Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация: Войводи и ръководители (1893-1934): Биографично-библиографски справочник. София, Издателство „Звезди“, 2001. ISBN 954-9514-28-5. с. 164.
  17. ↑ Пелтеков, Александър Г. Революционни дейци от Македония и Одринско. Второ допълнено издание. София, Орбел, 2014. ISBN 9789544961022. с. 459-460.
  18. ↑ ул. Д-р Христо Татарчев в Благоевград
  19. ↑ ул. Христо Татарчев в Скопие
  20. ↑ Тленните останки на първия председател и съосновател на ВМОРО д-р Христо Татарчев бяха положени в София Архив на оригинала от 2012-01-11 в Wayback Machine.
  21. ↑ Погребаха първия войвода на родна земя
  22. ↑ Илинденски лист. Издание на Ръководното тяло на Илинденската организация, Христо Татарчев, С., 2 август 1940 г., стр.3 – 4[неработеща препратка]
  23. ↑ Паметник мавзолей на д-р Татарчев, автор – арх. Миломир Богданов, скулптор Стефан Ташев, строител каменоделец Димитър Антов в-к „Арх и Арт Форум“, бр. 43, 28.10.2010 г.[неработеща препратка]
  24. ↑ Вестник Македония, Христо Татарчев, г. VII, бр. 202, София, 18 юли 1933 г., стр.3
  25. ↑ Татарчев, Христо. Д-р Христо Татарчев. Македонския въпрос, България, Балканите и Общността на Народите. Глава „Увод“. Унив. Изд. „Св. Климент Охридски", 1996.
Нормативен контролРедактиране в Уикиданни
     Портал „Военна история на България“         Портал „Военна история на България“          Портал „Македония“         Портал „Македония“    
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Христо_Татарчев&oldid=12407997“.