Петър Увалиев

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Петър Увалиев
български изкуствовед и публицист
Роден: 12 януари 1915
София, България
Починал: 11 декември 1998 г. (на 83 г.)
Челси, Лондон, Великобритания

Петър Христов Увалиев (псевдоним Pierre Rouve) е български дипломат, филмов продуцент, сценарист и режисьор, театрален режисьор, теоретик на изкуството, семиотик, университетски преподавател, писател, преводач, радиожурналист и критик.

Биография[редактиране | edit source]

Семейство[редактиране | edit source]

Петър Увалиев е роден на 12 януари 1915 г. в София. Неговият баща Христо Увалиев е от калоферски род. Следва в Швейцария и Германия, преподава френски език във Висшия Педагогически Институт, София. Автор е на „Обучението по френски език“, Пловдив, 1915 г. Неговата майка Гина Здравкова е възпитаничка на Екатерина Каравелова. Специализира френски език в Гренобъл, работи като начална учителка, а през 1937 г. става директор на училище „Иван Денкоглу“ в София.

Образование[редактиране | edit source]

Учи в италианското училище „Алесандро Манцони“ в София от 1922 до 1928 г., след това - в колежа „Свети Августин“ в Пловдив (до 1932 г.). Завършва право и държавни науки в Софийски университет „Св. Климент Охридски“ през 1936 г. Същата година постъпва на работа в Дирекцията по печата към Министерството на външните работи. През 30-те години на 20 век са първите му опити да публикува свои стихове в ученически издания. Учи европейски езици (владее английски, испански, италиански, френски, немски, старогръцки, латински и някои балкански езици). Сътрудничи на „Златорогъ“, „Балкан“, „Театър“, „Изкуство и критика“, „Свободен народ“, „La parole Bulgare“, „Слово“, „Мир“, „Днес“ и др.

Дипломатическа кариера[редактиране | edit source]

През 1942 г. заминава за Рим като секретар на българската легация. След отстраняването на Бенито Мусолини от власт през 1943 г. е въдворен във Венеция, заедно с други дипломати. През 1945 г. се връща в България и отново е на работа в МВнР. Назначен е за втори секретар на българската легация в Лондон през 1947 г. Със заповед от 6 декември 1948 г. е назначен за първи секретар в посолството в Прага. Увалиев отказва назначението и на 9 декември подава молба до британските власти да остане в Англия. Молбата му е удовлетворена.

Творчество[редактиране | edit source]

От юни 1949 г. публикува критика за изкуство и кино в английски („Arts News and Review”) и италиански периодични издания. От същата година е нещатен сътрудник на българската секция на радио Би Би Си Лондон, където близо 50 години ежеседмично чете в ефир свои беседи. Дебютира в киното като втори режисьор на „Невинни в Париж“ (1953). Работи съвместно с изтъкнати драматурзи и кинотворци като Марсел Паньол, Джордж Бърнард Шоу, Антъни Аскуит, Микеланджело Антониони и Тонино Гуера. Заедно с Карло Понти създава филмовата компания „Бридж филмс“ и е съпродуцент на „Милионерката“ (1960), с участието на София Лорен и Питър Селърс. Изпълнителен продуцент е на „Фотоувеличение“ (1966), заснет от Антониони по разказа на Хулио Кортасар „Лигите на дявола“. Продуцент е на още четири филма, между които „Дилемата на лекаря“ (1958) с Лесли Карон и Дърк Богард и „Диаманти за закуска“ (1968) с Рита Тъшингъм и Марчело Мастрояни. Сценарист е на „Съдебна грешка“ (1962) с Питър Селърс и Ричард Атънбъроу; режисьор - на „Непознат вкъщи“ (1967) с Джералдин Чаплин и Джеймс Мейсън, по роман на Жорж Сименон.

През 1962 г. сключва брак със Соня Джойс. През 1968 г. получава британско гражданство. Проявите му като театрален и филмов режисьор и продуцент, теоретик на изкуството, критик и публицист намират признание в чужбина. През същата година е избран за вицепрезидент на Международната асоциация на изкуствоведите (AICA) и за председател на Международното жури на Биеналето в Риека. В България той е познат главно от предаванията си по радио Би Би Си и от публикуваните у нас след смъртта му негови студии и сборници. Автор е на над 4500 емисии на културни теми на български език и предавания на френски език за France Culture.

Превежда на френски и италиански език произведения от Пенчо Славейков, Теодор Траянов, Елисавета Багряна, Николай Марангозов, Иван Мирчев, Иван Хаджихристов, Стоян Загорчинов и др.

Гостува като лектор на университети в САЩ, Франция, Италия и Мексико.

Признание и награди[редактиране | edit source]

Роман Якобсон, на чиито лингвистични открития Увалиев се основава, е възхитен от монографията му Turner: étude de structures (1980), на български - „Търнър. Структурен разрез“ (2006).

През 1994 г. е възстановено българското му гражданство. Удостоен е със „Златно перо“ от Съюза на българските журналисти. Почетен доктор е на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ (1992) и на Шуменския университет „Епископ Константин Преславски“ (1999). Първи носител на наградата „Оборище“ (1999) за принос към българската култура и национално наследство.

Библиография[редактиране | edit source]

Съчинения

  • Pierre Rouve.Turner: étude de structures. Paris: Éditions Siloé,1980
    • Петър Увалиев. Търнър. Структурен разрез. Превела от френски Мария Георгиева. София: К&М, 2006
  • Петър Увалиев. Граматика на зрителното. Превела от английски Рада Цонева. София: Анубис, 2000
  • Петър Увалиев. Филмови трохи. Статии в българския периодичен печат (1936-1947). Съставител Костадин Костов. Пловдив: Вѣда Словѣна, 2001
  • Петър Увалиев. Беседи за български художници. София: Анубис, 2003
  • Филмът като технологическа съдействителност (1985, САЩ, на английски)
  • Европа, намерена и загубена. Есета (1988, на английски)
  • Багряна и целомъдрените. Митоанализ на „Козият рог“. Българският облик на Шекспир (1992, на английски)

Източници[редактиране | edit source]

  • „Спомени за Петър Увалиев“ (сб.). София: Издателство „Български писател“, 2005
  • Sonia Rouve. Petar Ouvaliev aka Pierre Rouve: A Life. London: Mailer Press, 2008
    • Соня Рув. „Петър Увалиев или Пиер Рув: Един живот“. София: Сиела, 2010
  • П. Синкова. „Петър Увалиев - писател, изкуствовед, публицист,„ерудит-енциклопедист“. Био-библиографска справка“. Стара Загора: Регионална библиотека „Захари Княжески“, 2010
  • Бригита Йосифова. Обещах да запомня. Разговори с Петър Увалиев. Пловдив: Жанет 45, 2012
  • Васил Балевски, „Петър Увалиев“. - В: Речник по нова българска литература, София: Хемус, 1994, с.385.

Външни препратки[редактиране | edit source]