Направо към съдържанието

Георги Караискаки

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Тази статия е за българския революционер. За участника в Гръцката революция вижте Георгиос Караискакис. За гръцкия андартски капитан вижте Георги Богданцалията.

Георги Караискаки
Γεώργιος Καραϊσκάκης
български революционер
Роден
1818 г.
Починал
8 март 1894 г. (76 г.)

Георги Караискаки (на гръцки: Γεώργιος Καραϊσκάκης, Георгиос Караискакис) е грък, участник в българското националноосвободително движение, опълченец-поборник, войвода от Кресненско-Разложкото въстание.[1]

Роден е в 1818 година в село Керасово, Одринско, тогава в Османската империя, днес в Гърция. Израства в Атина. Участва в Гръцко-турската война в 1829 година, за проявен героизъм е награден с гръцко бойно отличие – възпоменателен медал „За войната за независимост 1843 г.“ Участва и в Критското въстание от 1866 година, по време на което е организатор и ръководител на чета.[2]

След Критското въстание заживява в Сърбия. Следи Априлското въстание на българите в 1876 година и същата година се включва като доброволец в четата на Панайот Хитов, участваща в Сръбско-турската война. Според някои сведения спасява Панайот Хитов от пленяване в сражение. Награден е в сръбския позлатен медал „За участие във войната 1876-1877-1878 г.“ [2]

След войната отива в Галац, Румъния.[2] На 1 май 1877 година постъпва в Българското опълчение, в IV рота на III дружина. По време на Руско-турската война участва в битката при Стара Загора, където е ранен (19 юли). За проявена лична храброст в битката при Шейново (28 декември) е награден със Знака за отличие на Военния орден „Свети Георги“. Уволнява се като унтерофицер.[2]

През октомври 1878 година при избухването на Кресненско-Разложкото въстание е войвода на чета в състав от 126 души.[3] Въстаническото ръководство го изпраща с четата си към Олимп, където е трябвало да установи контакт и да получи съдействието на местните гръцки чети и на тези, които преминавали от Гърция на север.[4] През пролетта на 1879 година действа с чета в Битолско заедно със Стефан Николов.

След въстанието се оттегля в Свободна България.[9] Установява се в Русе, където умира на 8 март 1894 година.[2]

Надгробната му плоча се съхранява в русенския музей „Баба Тонка“.[2]

  1. Енциклопедия „Пирински край“, том I. Благоевград, Редакция „Енциклопедия“, 1995. ISBN 954-90006-1-3. с. 420.
  2. а б в г д е Българско опълчение 1877 - 1878. Т. 1, I, II и III дружина. Национален парк-музей Шипка - Бузлуджа (колектив). Изд. Казанлъшка Искра-ЕООД, [1997]. с. 428, № III.409.11.
  3. Енциклопедичен речник Кюстендил (А-Я). София, Общински народен съвет, Регионален център по култура. Издателство на Българската академия на науките, 1988. ISBN 954-90993-1-8. с. 284.
  4. Дойнов, Дойно. „Кресненско-Разложкото въстание, 1878-1879“, София, 1979, с.272.
  5. Вероятно Тепавци.
  6. Кирил, патриарх Български. Съпротивата срещу Берлинския договор. Кресненското въстание, БАН, София, 1955, стр. 286.
  7. Може би Попадия, Леринско.
  8. Кирил, патриарх Български. Съпротивата срещу Берлинския договор. Кресненското въстание, БАН, София, 1955, стр. 287.
  9. Пелтеков, Александър Г. Революционни дейци от Македония и Одринско. Второ допълнено издание. София, Орбел, 2014. ISBN 9789544961022. с. 207.