Направо към съдържанието

Електроенергетика на България

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Електроенергетиката на България е отрасъл в икономиката на България, включващ производството, преноса и разпределението на електрическа енергия.

Производство на електроенергия

[редактиране | редактиране на кода]
Карта на България с електроцентралите с инсталирана мощност над 20 MW

Българската енергийна система се основава предимно на невъзобновяеми енергийни източници, като въглища (ТЕЦ) и ядрено гориво (АЕЦ) от една страна, и от друга страна на възобновяеми енергийни източници, като вода, вятър и слънце. Всеки вид електроцентрала играе различна роля в общата енергийна система. АЕЦ дава най-евтината електроенергия, но пускането и спирането ѝ отнема дни. Ето защо тя работи на пълна мощност и покрива най-долната част от годишния товаров график, т.е. работи непрекъснато. Пускането на ТЕЦ отнема часове, затова те поемат следващата част от графика – пускат се и се спират при големи и продължителни увеличения или намаления на потреблението. Най-горният и най-нестабилният слой на товаровия график се поема от ВЕЦ-овете, чието въвеждане в експлоатация става за броени минути.

По данни за 2018 г. в България са произведени общо 47 тераватчаса електрическа енергия, а структурата на производството ѝ е следното:[1]

  • ТЕЦ – 40% (с въглища)
  • АЕЦ – 35% (атомна електроцентрала)
  • ТФЕЦ – 5% (топлофикационна електроцентрала)
  • ЗТЕЦ – 2% (заводска ТЕЦ)
  • ВЕИ – 16 % (възобновяеми източници, включително ВЕЦ)
  • ПАВЕЦ – 2% (помпено-акумулираща ВЕЦ)

Производството и потреблението на електроенергия в България имат значителни сезонни флуктуации, като са най-високи през ноември-февруари и най-ниски през май-август. Абсолютния максимален товар през най-натоварения месец януари е с 51% по-висок от този в най-ненатоварения месец юли (2008).[2]

Пренос на електроенергия

[редактиране | редактиране на кода]
Подстанция „Горна Оряховица“

Преносът на електроенергия в България се извършва от държавното предприятие Електроенергиен системен оператор (ЕСО). Електропреносната мрежа е съставена от три свързани една с друга системи на различни напрежения – 110 kV, 220 kV и 400 kV.[3] Към 2022 година ЕСО оперира далекопроводи на високо напрежение с обща дължина 15 384 km (65% с напрежение 110 kV, 18% на 220 kV и 17% на 400 kV), включително междусистемните връзки към съседни страни, както и 297 подстанции (включително 261 преходни към средно напрежение).[4] Освен това в страната има няколко десетки подстанции на други оператори, главно на предприятия за производство или разпределение на електроенергия и някои големи консуматори, свързани пряко към мрежата на високо напрежение.

Подстанции със системно значение (2022)[5][6]
Наименование Селище Област Напрежение,
MW
Мощност,
MVA
Построена Местоположение
Балкан Габрово Габрово 220/110/10 180 1961 42°51′00″ с. ш. 25°19′19.2″ и. д. / 42.85° с. ш. 25.322° и. д.
Благоевград Церово Благоевград 400/110 41°57′52.55″ с. ш. 23°06′08.28″ и. д. / 41.9646° с. ш. 23.1023° и. д.
Бойчиновци Бойчиновци Монтана 220/110/20 43°27′56.52″ с. ш. 23°20′21.48″ и. д. / 43.4657° с. ш. 23.3393° и. д.
Бургас Българово Бургас 400/110 500 1980 42°37′00.84″ с. ш. 27°21′23.76″ и. д. / 42.6169° с. ш. 27.3566° и. д.
Варна Неофит Рилски Варна 400/220 630 1987 43°18′53.28″ с. ш. 27°30′25.56″ и. д. / 43.3148° с. ш. 27.5071° и. д.
Ветрен Сестримо Пазарджик 400 1990 42°14′39.48″ с. ш. 23°56′06″ и. д. / 42.2443° с. ш. 23.935° и. д.
Горна Оряховица Първомайци Велико Търново 220/110/20 480 1953 43°08′35.15″ с. ш. 25°39′49.32″ и. д. / 43.1431° с. ш. 25.6637° и. д.
Девин Пловдив Пловдив 400/220/110 900 1983 42°06′47.48″ с. ш. 24°46′13.04″ и. д. / 42.11319° с. ш. 24.77029° и. д.
Добруджа Суворово Варна 400/220/110 650 1958 43°20′03.12″ с. ш. 27°34′33.6″ и. д. / 43.3342° с. ш. 27.576° и. д.
Златица Златица Софийска 400/110/20 464 1992 42°42′15.12″ с. ш. 24°09′01.44″ и. д. / 42.7042° с. ш. 24.1504° и. д.
Казичене Казичене София 220/110 600 1955 42°38′56.75″ с. ш. 23°28′15.6″ и. д. / 42.6491° с. ш. 23.471° и. д.
Карнобат Карнобат Бургас 220/110/20 250 1957 42°39′24.44″ с. ш. 26°59′24.79″ и. д. / 42.65679° с. ш. 26.99022° и. д.
Мадара Шумен Шумен 220/110 1974 43°17′04.2″ с. ш. 27°01′24.24″ и. д. / 43.2845° с. ш. 27.0234° и. д.
Марица-изток Гълъбово Стара Загора 400/220/110 1958 42°07′26.76″ с. ш. 25°51′48.6″ и. д. / 42.1241° с. ш. 25.8635° и. д.
Металургична София София 400/110/38,5 500 1989 42°46′42.6″ с. ш. 23°31′31.8″ и. д. / 42.7785° с. ш. 23.5255° и. д.
Мизия Радомирци Плевен 400/220/110 1210 1971 43°15′48.6″ с. ш. 24°09′53.64″ и. д. / 43.2635° с. ш. 24.1649° и. д.
Образцов чифлик Русе Русе 220/110 400 1966 43°47′21.47″ с. ш. 26°01′39.72″ и. д. / 43.7893° с. ш. 26.0277° и. д.
ОРУ ТЕЦ „Бобов дол“ Големо село Кюстендил 220/110 42°17′09.24″ с. ш. 23°01′48″ и. д. / 42.2859° с. ш. 23.03° и. д.
ОРУ ТЕЦ „Варна“ Езерово Варна 220/110 1968 43°11′52.43″ с. ш. 27°45′45.36″ и. д. / 43.1979° с. ш. 27.7626° и. д.
ОРУ ТЕЦ „Марица-изток 2“ Ковачево Стара Загора 400/220/110 1989 42°15′23.76″ с. ш. 26°08′11.4″ и. д. / 42.2566° с. ш. 26.1365° и. д.
ОРУ ТЕЦ „Марица-изток 3“ Медникарово Стара Загора 400/220 1978 42°08′28.32″ с. ш. 26°00′13.68″ и. д. / 42.1412° с. ш. 26.0038° и. д.
Плевен-1 Радомирци Плевен 220/110/20 492 1951 43°26′02.97″ с. ш. 24°34′40.58″ и. д. / 43.43416° с. ш. 24.57794° и. д.
Пловдив Пловдив Пловдив 400/220/110 900 1983 42°06′47.48″ с. ш. 24°46′13.04″ и. д. / 42.11319° с. ш. 24.77029° и. д.
София-запад Костинброд Софийска 400/110 500 1982 42°50′55.32″ с. ш. 23°11′22.55″ и. д. / 42.8487° с. ш. 23.1896° и. д.
София-юг София София 220/110 580 1975 42°37′54.84″ с. ш. 23°19′50.16″ и. д. / 42.6319° с. ш. 23.3306° и. д.
Стара Загора Стара Загора Стара Загора 220/110/20 250 1986 42°26′22.2″ с. ш. 25°39′58.68″ и. д. / 42.4395° с. ш. 25.6663° и. д.
Столник Столник Софийска 400/220/110 1080 1975 42°43′17.04″ с. ш. 23°37′09.84″ и. д. / 42.7214° с. ш. 23.6194° и. д.
Твърдица Твърдица Сливен 220/110/20 250 1961 42°41′28.53″ с. ш. 25°54′28.47″ и. д. / 42.69126° с. ш. 25.90791° и. д.
Узунджово Узунджово Хасково 220/110 400 1986 41°56′32.28″ с. ш. 25°37′12.36″ и. д. / 41.9423° с. ш. 25.6201° и. д.
Царевец Леденик Велико Търново 400/110 500 1994 43°05′11.04″ с. ш. 25°32′08.52″ и. д. / 43.0864° с. ш. 25.5357° и. д.
Червена могила Червена могила Перник 400/110 500 1986 42°31′42.6″ с. ш. 23°00′16.56″ и. д. / 42.5285° с. ш. 23.0046° и. д.
Чудомир Казанлък Стара Загора 220/110/10 250 1975 42°36′36.75″ с. ш. 25°22′29.85″ и. д. / 42.61021° с. ш. 25.37496° и. д.
Междусистемни връзки (2022)[7]
Електропровод Подстанция
в България
Подстанция
извън България
Напрежение
kV
Пресичане
на границата
Беласица Петрич Сушица 110 41°24′16.56″ с. ш. 22°57′42.48″ и. д. / 41.4046° с. ш. 22.9618° и. д.
Връшка чука Кула Зайчар 110 43°54′10.44″ с. ш. 22°23′31.2″ и. д. / 43.9029° с. ш. 22.392° и. д.
Дружба Добруджа Рахман 400 44°00′25.2″ с. ш. 27°55′05.16″ и. д. / 44.007° с. ш. 27.9181° и. д.
Ерма Брезник Върла 110 42°47′39.84″ с. ш. 22°27′13.68″ и. д. / 42.7944° с. ш. 22.4538° и. д.
Нишава София-запад Ниш 400 43°03′11.16″ с. ш. 22°54′18.21″ и. д. / 43.0531° с. ш. 22.90506° и. д.
Одрин ТЕЦ „Марица-изток 3“ Хамитабат 400 41°44′08.16″ с. ш. 26°19′46.92″ и. д. / 41.7356° с. ш. 26.3297° и. д.
Пирин Благоевград Солун 400 41°23′57.47″ с. ш. 23°18′35.64″ и. д. / 41.3993° с. ш. 23.3099° и. д.
Руен Червена могила Щип 400 42°13′34.32″ с. ш. 22°27′24.12″ и. д. / 42.2262° с. ш. 22.4567° и. д.
Сакар ТЕЦ „Марица-изток 3“ Хамитабат 400 41°44′08.16″ с. ш. 26°19′46.92″ и. д. / 41.7356° с. ш. 26.3297° и. д.
Страцин Скакавица Крива паланка 110 42°13′34.32″ с. ш. 22°27′24.12″ и. д. / 42.2262° с. ш. 22.4567° и. д.
Съединение Варна Ступина 400 44°00′25.2″ с. ш. 27°55′05.16″ и. д. / 44.007° с. ш. 27.9181° и. д.
Цънцарени 1 АЕЦ „Козлодуй“ Цънцарени 400 43°47′43.44″ с. ш. 23°38′52.44″ и. д. / 43.7954° с. ш. 23.6479° и. д.
Цънцарени 2 АЕЦ „Козлодуй“ Цънцарени 400 43°47′43.44″ с. ш. 23°38′52.44″ и. д. / 43.7954° с. ш. 23.6479° и. д.

Разпределение на електроенергия

[редактиране | редактиране на кода]

Търговия с електроенергия

[редактиране | редактиране на кода]

Търговията с електроенергия в България е регулирана от Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР). Тя се извършва в два обособени сегмента – с регулирани и със свободни цени, организирани на различен принцип: на пазара с регулирани цени търговията се извършва по цени, предварително определени от КЕВР за общ микс от източници на енергия, и страните нямат задължение за балансиране на производство и потребление, докато на пазара със свободни цени те се договарят свободно между доставчици и потребители, като производство и потребление трябва да се балансират.

Към 2018 година 38% от потреблението преминава през сегмента с регулирани цени.[8] От 2021 година всички стопански потребители са длъжни да използват пазара със свободни цени, докато домакинствата могат да избират пазарен сегмент, като повечето от тях използват пазара с регулирани цени.[9]

КЕВР има регулационни функции и в двата пазарни сегмента, в които определя цените на услугите по пренос и разпределение на електроенергия, както и допълнителни такси (зелена енергия, кафява енергия, невъзстановяеми разходи). Комисията определя и технически показатели за качество, които трябва да спазват доставчиците на различни услуги – енергия за собствени нужди в електроцентралите, загуби при преноса и трансформацията на енергия, качеството на обслужване на клиентите.

На пазара с регулирани цени централна роля играе обществения доставчик (Националната електрическа компания), който има задължение да поддържа доставките при определените от КЕВР условия, включително балансирайки потреблението и производството.[10] КЕВР определя квотите за производство и цените на производителите към обществения доставчик, както и цените на обществения доставчик към крайните снабдители.

Важна роля на пазара играе и Електроенергийният системен оператор, който осигурява връзката между регулирания и либерализирания сектори. Той администрира пазара на едро и балансира потреблението и потреблението, включително при отклонения в прогнозните графици на свободния пазар.

Електроцентралата на Хаджиберов в Габрово, построена през 1906 година

Производството на електроенергия в България датира от края на XIX век. За начало на електрификацията на България се смята 1 юли (стар стил) 1879 година, когато по повод посрещането на новоизбрания княз Александър I Български е поставено електрическо осветление на Княжеския дворец и Градската градина в София.[11]

Първата постоянна електроцентрала в страната е парна, инсталирана през 1888 година за осветление на гайтанджийската фабрика „Успех“ в Габрово, последвана през 1889 година от подобна инсталация в тъкачната фабрика „Розова долина“ в Казанлък. Първата водноелектрическа централа е генератор с мощност 35 конски сили, внесен през 1891 година от Германия и инсталиран в Габрово от местния индустриалец Иван Хаджиберов, който също го използва за осветление на своята тъкачна фабрика. През 1892 година осветление с парен генератор е монтирано на първото Земеделско-промишлено изложение в Пловдив, а през 1893 година са инсталирани парни електроцентрали за двореца „Евксиноград“ (50 kW) при Варна и за Бирената фабрика в Шумен.[12]

ВЕЦ „Панчарево“

Проучванията за публично улично осветление в София започват през 1884 година, но се забавят, заради технически и организационни неуредици. Започнатото през 1892 година строителство на ВЕЦ „Бояна“ е спряно, заради недостатъчни водни количества. През 1893 – 1895 година са електрифицирани няколко обществени сгради с използването на парни генератори, най-големият от които, с мощност 160 kW, е на Княжеския дворец. През 1900 година градското осветление е захранено от ВЕЦ „Панчарево“ (344 kW), първата електроцентрала за обществено електроснабдяване в страната. Свои парни централи изграждат телеграфната служба (30 kW) и трамвайната мрежа (след няколко разширения към 1917 година мощността достига 3000 kW).[13]

Машинната зала на ВЕЦ „Енина“, най-старата действаща електроцентрала в България, в наши дни

Първата топлоелектрическа централа с мощност 50 kW е пусната в експлоатация през 1899 година в Перник.[14][15]

През следващите години редица градове изграждат електрическо улично осветление, използвайки местни електроцентрали – през 1912 година в Лом и Голинци, първото електрифицирано село в България (200 kW от дизелова централа), през 1914 година Варна (780 kW от дизелова централа) и Казанлък (480 kW от ВЕЦ „Енина“), през 1917 година Русе (780 kW от дизелова централа) и Габрово (от изградени по-рано водни централи за частно ползване).[16]

Годишното производство на електроенергия през 1913 година е 20 GWh или 2,2 kWh на глава от населението (70 пъти по-малко отколкото в Съединените щати). Инсталираните мощности към 1918 година са 16 MW в 10 парни, 5 водни и 4 дизелови електроцентрали.[17]

Междувоенен период

[редактиране | редактиране на кода]
ВЕЦ „Въча“

В Междувоенния период продължава изграждането на нови производствени мощности, като някои от тях са предназначени за захранване на по-далечни обекти, поради което се изграждат и първите електропреносни трасета. За първи път това става във връзка с изграждането от „Гранитоид“ на Каскада „Рила“, която трябва да захранва циментовия им завод в Батановци, но също и градовете Дупница, Перник и София. За тази цел през 1926 година край София е пусната в действие първата подстанция в България – „Орион“, преобразуваща високото напрежение на далекопровода – първоначално 35 kV, малко по-късно увеличено на 60 kV – до използваните от разпределителната мрежа 15 kV.[18]

През 1927 година е пусната още една подстанция в София – „Мария Луиза“ – свързана с новопостроения ТЕЦ „Курило“ (15 MW), най-мощната електроцентрала в Междувоенния период. През следващите години в страната са изградени още 13 подстанции на 60 kV или 35 kV, обикновено във връзка с пускането на нови електроцентрали с регионална консумация, като ВЕЦ „Въча“ (7 MW, най-голямата ВЕЦ за периода), ТЕЦ „Пловдив“ и ТЕЦ „Марица“. През 1944 година е завършен електропровод на 60 kV, пресичащ Стара планина и свързващ производствата в Южна България с Габрово и Горна Оряховица.[19]

В средата на XX век мощността на електроцентралите им достига 111 MW.[15] Тези електроцентрали снабдяват 13% от населените места в страната, в които живеят 40% от населението. Годишното производство през 1939 година е 266 MWh или 42 kWh/жител.[15] За сравнение, по това време средното производство в света е средно 230 kWh/човек, а в най-развитите европейски държави 500 – 800 kWh/човек.[20] Към 1944 година дължината на преносната мрежа е около 650 km (74% на 60 kW, а останалите на 35 kV).[21]

Следвоенна индустриализация

[редактиране | редактиране на кода]

През 1940 – 1941 година правителството разработва и утвърждава идеен план за изграждане на национална електрификационна система за периода до 1960 година. В него са определени унифицирани напрежения, основни трасета на електропроводи и местоположения на подстанции – електропреносна мрежа на 110 kV, включваща затворен пръстен, и разпределителни мрежи на 20 и 0,4 kV. Установилият се през 40-те години тоталитарен комунистически режим има за свой приоритет индустриализацията на страната, в частност електрификацията, като планът от 1941 година е изпълнен малко по-бързо и през 1955 година е утвърден нов план за развитие на електроенергетиката.[22]

За този период е характерна концентрацията на производствени мощности в Южна България, което затруднява снабдяването на Северна България. По тази причина през 1949 година е изградена първата международна връзка на електропреносната мрежа – на 60 kV между Гюргево и Русе, която трябва да подобри електроснабдяването в района на Русе.[23]

ТЕЦ София се строи през 1949 г., за да снабдява столицата с електроенергия; през 1955 г., той започва да снабдява и топлинна енергия.

С развиването на национална система се унифицират използваните в различни части от мрежата напрежения. До края на 60-те години всички разпределителни мрежи са реорганизирани, така че да използват еднакво средно напрежение – 20 kV. Електропреносните мрежи постепенно се преоборудват за по-високи напрежения – до края на 70-те години линиите на 35 kV и 60 kV са изцяло заменени с линни на 110 kV. За някои трасета се въвеждат и по-високи напрежения – 220 kV и 400 kV. Към 1985 година преносната мрежа има дължина над 11 хиляди km (67% на 110 kV, 20% на 220 kV и 13% на 400 kV).[24]

Активното увеличаване на обхвата на елекроразпределителната мрежа завършва в края на 70-те години, когато електрифицирани са 97,9% от селищата, в които живеят 99,9% от населението. Към 1975 година мрежите на средно напрежение са с дължина 57 хиляди km, а на ниско – 63 хиляди km с около 32 хиляди трафопоста.[25]

През 1982 г. в страната има в изправност 234 електроцентрали с общ капацитет 9499 МВт и общо годишно производство 40 135 000 МВтч (152 пъти повече отколкото през 1939 г.[20]). От тези, 140 са ТЕЦ-ове (с общ капацитет 5844 МВт и годишно производство 26 660 000 МВтч), 87 – ВЕЦ-ове (1895 МВт – 3 049 000 МВтч) и един АЕЦ – Козлодуй (1700 МВт – 18 746 000 МВтч). Общото производство се равнява на 4.5 МВтч на глава от населението. От общата произведена електроенергия, 2 711 000 МВтч се изнасят общо през 1982 г. за Турция, Югославия и Гърция.

Преструктуриране от края на XX век

[редактиране | редактиране на кода]

След началото на Дълговата криза в средата на 80-те години и последвалия срив на комунистическия режим икономиката на страната и електроенергетиката преминават през дълбоко преструктуриране. До 2005 година потреблението на електроенергия намалява, след което започва отново да нараства, като намалялата енергоемкост на промишлеността се компенсира от нарастващото битово потребление.[26]

През този период продължава развитието на електропреносната мрежа, като се увеличават и дължините, и напреженията на линиите. Към 2005 година дължината на мрежата на високо напрежение е 14 610 km (с 21% повече от 1990 година).[27]

Към 2010 година действат 591 електроцентрали – 1 АЕЦ, 47 ТЕЦ, 211 ВЕЦ, 237 вятърни и 95 фотоволтаични централи – като производството на електроенергия е 46,3 млн. MWh (2,4 пъти повече, отколкото през 1970 година).[15]

  1. Министерство на Енергетиката България. Бюлетин за състоянието и развитието на енергетиката на Република България // Посетен на 4 декември 2020.
  2. Набатов 2011, с. 268.
  3. Набатов 2011, с. 228.
  4. ESO.BG – Електроенергиен Системен Оператор // www.eso.bg. Посетен на 2022-12-30.
  5. Home Page // webapps.eso.bg. Посетен на 2022-12-31.
  6. Набатов 2011, с. 381 – 390.
  7. ESO.BG – Електроенергиен Системен Оператор // www.eso.bg. Посетен на 2022-12-30.
  8. https://projects2014-2020.interregeurope.eu/fileadmin/user_upload/tx_tevprojects/library/file_1593070537.pdf
  9. АТЕБ – Асоциация на търговците на енергия в БългарияАТЕБ – Асоциация на търговците на електроенергия в България » Пазар // Посетен на 2022-12-31.
  10. Набатов 2011, с. 284.
  11. Набатов 2011, с. 215.
  12. Набатов 2011, с. 217.
  13. Набатов 2011, с. 215 – 217.
  14. История на град Перник // Посетен на 22 май 2013.
  15. а б в г Набатов 2011, с. 11.
  16. Набатов 2011, с. 217 – 218.
  17. Набатов 2011, с. 218.
  18. Набатов 2011, с. 219 – 220.
  19. Набатов 2011, с. 220 – 221.
  20. а б Information Bulgaria, Bulgarian Academy of Science, Pergamon Press, Oxford, 1985. (p.365 – 6)
  21. Набатов 2011, с. 222.
  22. Набатов 2011, с. 218 – 219.
  23. Набатов 2011, с. 255.
  24. Набатов 2011, с. 223 – 225.
  25. Набатов 2011, с. 225 – 227.
  26. Набатов 2011, с. 268 – 269.
  27. Набатов 2011, с. 226.
Цитирани източници
  • Набатов, Никита и др. Електроенергетиката на България. София, Тангра ТанНакРа, 2011. ISBN 978-954-378-081-5.
  • Карта на електропреносната мрежа на високо напрежение