Правителство на Богдан Филов 2

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Jump to navigation Jump to search
Правителство на Богдан Филов 2
Flag of Bulgaria.svg 59-о правителство на България
Период
Сформирано 11 април 1942
Разпуснато 14 септември 1943
Личности и партии
Председател Богдан Филов
Държавен глава Борис III
Първоначален състав
Министри 10
~ мъже 10
~ жени 0
Хронология
Fleche-defaut-gauche-bord.svg
правителство
Филов 1
Fleche-defaut-droite-bord.svg
правителство
Божилов

Второто правителство на Богдан Филов е петдесет и девето правителство на Царство България, назначено с Указ № 8 от 11 април 1942 г.[1] на цар Борис III. Управлява страната до 14 септември 1943 г., след което е наследено от правителството на Добри Божилов.

Политика[редактиране | редактиране на кода]

Второто правителство на Богдан Филов идва на власт в периода на бързи промени на международната обстановка и засилващата се вътрешнополитическа криза. След първоначалните главозамайващи успехи германците претърпяват поражение в битката за Москва. Развенчан е митът за непобедимостта на Третия райх. Огромните загуби при настъплението, кошмарната руска зима и включването на САЩ в антифашистката коалиция понижават бойния дух на германската армия и нейните съюзници. Създават се реални военни и икономически предпоставки Оста да загуби войната[2].

1942–1943[редактиране | редактиране на кода]

Опасността от нова национална катастрофа води до засилване на съпротивителното движение в България. Нараства броят на бойните групи и партизанските отряди. На 17 юли 1942 г. нелегалната радиостанция „Христо Ботев“ оповестява от Москва програмата на съпротивителното движение – въоръжена борба срещу правителството и германските войски, изтегляне на Окупационния корпус от Гърция и Сърбия, спиране на икономическата помощ и прекъсване на съюза с Нацистка Германия, недопускане българските войски да участват във военните действия, разпускане на профашистките организации и сътрудничество с антифашисткия блок. Програмата е изготвена от Георги Димитров и има за цел обединяване на опозицията под ръководството на Комунистическата партия. Въпреки усилията на комунистите, по-голямата част от враждебно настроените към режима политически партии и групировки продължават да водят борба срещу него с легални средства. Национален комитет на ОФ е образуван едва през август 1943 г., когато след разгрома на Германия при Сталинград и Курск (вж. Битка за Сталинград и Битка при Курск) става ясно, че Тройният съюз ще загуби войната. В комитета на БРП (к.) влизат представители на БЗНС „Падне“, политическият кръг „Звено“, БРСДП и независими интелектуалци[2].

От началото на 1942 г. българската икономика изпитва огромни затруднения. Липсват суровини и резервни части, големи са разходите за издръжката на разположените в България германски войски. Увеличава се броят на саботажните действия. Кабинетът е принуден да ограничи потреблението на населението и да предприеме решителни мерки срещу въоръжената съпротива. На 26 юли с.г. е екзекутирано част от ръководството на ЦК на БРП (к.). Между разстреляните е и поетът Никола Вапцаров. В германски концентрационни лагери са изпратени 11 343 евреи от Западна Тракия и Македония[2].

Евреите от „старите предели на България“ (50 хиляди души) са въдворени в провинцията. Под претекст, че са необходими на българската държава за работа в трудови части, прокарващи нови пътища и железопътна линия, цар Борис III отхвърля искането на Хитлер те да бъдат депортирани и убити в концентрационни лагери. Царството е единственият сателит на фашистите, в който обществеността (включително и част от управляващите среди) се застъпва и успява да запази от унищожение по-голямата част от евреите си[2].

1943–1944[редактиране | редактиране на кода]

През лятото на 1943 г. натискът на Германия върху България за включването на армията ѝ във военните действия на Източния фронт се засилва. В средата на август царят заминава за Берлин за поредната си среща с фюрера. Няколко дни след завръщането си в България монархът се разболява тежко и на 28 август 1943 г. умира. Официалното становище на лекарите е естествена смърт, но бързата му кончина създава и съмнения, че може би царят е отровен. От смъртта му могат да извлекат полза както германците (монархът до последно поддържа позицията за неутралитет по руско-немския конфликт), така и руснаците. Това е единствената политическа фигура на България, имаща необходимия международен авторитет да се противопостави на евентуална съветска агресия срещу България. След смъртта на княза Англия, САЩ и Франция предоставят съдбата на отечеството на България в ръцете на руснаците (чрез решение, взето на конференции на водачите на Антифашистката коалиция от 1943–1945 г.). На 9 септември през същата година за регенти на Царство България Народното събрание избира брата на починалия монарх принц Кирил, генерал Никола Михов и професор Богдан Филов, а за възкачване на малолетния български цар Симеон II на престола е определена датата 16 юни 1944 г.[2]

Съставяне[редактиране | редактиране на кода]

Кабинет, оглавен от Богдан Филов, е образуван от политически дейци, произлизащи от дворцовите среди и провеждащи политиката на царя.

Кабинет[редактиране | редактиране на кода]

Сформира се от следните 10 министри.[2].

министерство име партия
председател на Министерския съвет Богдан Филов безпартиен  
вътрешни работи и народно здраве Петър Габровски безпартиен  
външни работи и изповедания Богдан Филов безпартиен  
народно просвещение Борис Йоцов безпартиен  
финанси Добри Божилов безпартиен  
правосъдие Константин Партов безпартиен  
война Никола Михов военен  
търговия, промишленост и труд Никола Захариев безпартиен  
земеделие и държавни имоти Христо Петров безпартиен  
обществени сгради, пътища и благоустройство Димитър Василев безпартиен  
железници, пощи и телеграфи Васил Радославов безпартиен  

В краткия си период на водене не са правени промени.

Литература[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. ДВ. Указ № 8 от 11 април 1942 г. Обнародван в „Държавен вестник“, бр. 76 от 11 април 1942 г.
  2. а б в г д е Цураков, Ангел. Енциклопедия на правителствата, народните събрания и атентатите в България. София, Изд. на „Труд“, 2008. ISBN 954-528-790-X. с. 209-213.