Стоицизъм

от Уикипедия, свободната енциклопедия
(пренасочване от Стоик)
Бюст на Зенон от Китион, смятан за основател на стоицизма.

Стоицизъм (от гръцки: Στωικισμός) е школа на елинистическата философия, основана в Атинската агора от Зенон от Китион през IV – III век пр.н.е. Това учение е широко разпространено в Древна Гърция и Древен Рим, и се смята за едно от най-значимите в историята на западната цивилизация.[1]

Стоиците твърдят, че честото и продължително прилагане на морланите добродетели (смелост, мъдрост, умереност, благоразумие и т.н.) води до постигането на евдаймония – състояние на пълноценен живот изпълнен със смисъл.

Наред с Аристотеловата етика, стоическата традиция формира един от основните подходи към етиката на добродетелта.[2] Стоиците изтъкват, че "добротеделта е единственото добро" за човека и че външните проявления като здраве, богатство, удоволствия и т.н., не са добри или лоши сами по себе си (концепцията за адиафора; на гръцки: ἀδιάφορον), но притежават потенциал за прилагането и упражняването на добродетелта. Много стоици (като Епиктет и Сенека) подчертават, че тъй като "добродетелта е достатъчна за щастието", стоикът би следвало да бъде емоционално устойчив на нещастието. Стоиците също смятат, че определени деструктивни емоции са резултат от грешки в преценката и вярват, че хората трябва да се стремят да поддържат воля (концепцията за проаиресис; на гръцки: προαίρεσις) която е "в съответствие с природата". Поради това стоиците твърдят, че най-добрата индикация за философията на индивида не се състои в това, което той казва, а в това, което върши.[3] За да живее добър живот, човек трябва да разбира природните закони, понеже всичко се корени в природата.

Стоическата философия се дели отчетливо на три части: логика, физика и етика. Запазените текстове на късни римски автори наблягат само на етическата страна, пренебрегвайки логиката и физиката, и така в по-късни времена под „стоицизъм“ най-често се разбира определение за нравствени качества.

Етимология[редактиране | редактиране на кода]

Името произлиза от Стоа Пойкиле (на гръцки: στοὰ ποικίλη – „пъстра стоа“) – портик с колонада (обществена галерия) на Агората, главния площад на Атина, където Зенон от Китион през 300 пр.н.е. започва да преподава тази доктрина. Философската школа, която той основава там, взема названието си от името на сградата.

История и представители[редактиране | редактиране на кода]

Основател на стоическата школа е Зенон от Китион (335 – 263 пр.н.е.), финикиец, който пристига от Кипър в Атина, където започва да излага своите възгледи около 300 пр.н.е. Зенон е автор на понятията дълг и дължимо.

Диоген Лаерций[4] посочва петима негови съмишленици, но днешните изследователи изброяват около стотина автори, свързвани с такива разбирания. При това се разграничават три периода: ранен, среден и късен, с главни представители:

Неодобрението на стоическата философия от страна на по-късните християнски автори и предпочитанието към Платон и Аристотел води до изличаването на нейните оригинални идеи. Фрагменти от ранните стоици са компилирани и издадени от Арним.[5]

Възгледи[редактиране | редактиране на кода]

Стоическата философия се поделя отчетливо на три части: логика, физика и етика. Диоген Лаерций привежда няколко популярни сравнения за това разчленяване:[6]

Те уподобяват философията на живо същество и сравняват логиката с костите, етиката с мускулите и физиката с душата

  • Физика. Стоическата философия е строго монистка: тя приема, че съществуващото е производно от една-единствена субстанция, която във всяка своя част, колкото и малка да е тя, е едновременно активна и пасивна.[7] Този централен възглед опонентите ѝ са го окарикатурявали по различни начини, определяйки го като хилозоизъм или като пантеизъм. По-близко е съвременното физическо разбиране за взаимообратимост на материя и енергия. За форми на тази активна субстанция се сочат четирите стихии, чиито превръщания не са безразборни, а подлежат на законосъобразност, т.е. самата активност е и „Логос“. „Него Зенон определя като създател, който е оформил всичко в правилен порядък и го назовава и съдба, и бог, и зевсов дух, и необходимост“.[8] Стоиците смятат, че съществува и едно глобално превръщане, като с течение на времето влагата се изпарява все повече, докато цялата Земя изсъхва и се възпламенява – възниква всемирен пожар (т.н. „екпирозис“), следва потоп и всичко започва наново (палингенезис и апокатастазис). Те смятат, че и цялата събитийна история в един такъв цикъл се повтаря „и отново ще има Сократ, Платон и всички техни привърженици и приятели, и съграждани. И отново те ще говорят същите неща и ще се залавят за следващите ги дела. И отново всичко ще се възстанови по същия начин...“[9]

Монистичният възглед на стоиците изключва трансцендентност, която да направлява действителността като външен от нея агент: субстанцията не се нуждае нито от творец, нито от демиург или първодвигател; казано в съвременни термини „тя се самоорганизира“. Макар съществуващото да е изцяло телесно, в отнасянето му към самото себе си стоиците признават наличието на т.нар. нетелесности: време, място, изказуемост и празнота.[10]

  • Стоическата логика предполага най-общото деление на нищо или нещо (outina/tina), а именно нещата биват телесни и нетелесни. Като строг номинализъм, стоицизмът отрича съществуването на общи видове. Така логическата проблематика е ориентирана към изказванията, а не към термините – разграничение, което в съвременната логика се описва като отделянето на пропозиционалната логика от предикатната. Интерес за нея представляват модалностите на условност и възможност, т.е. анализ на изказвания от типа „ако утре вали, то...“ и „утре може да вали, но може и да не вали“. Подобни разглеждания са отчетливо различни от аристотеловата силогистика, обсебила за дълго европейските логици.[11]
  • Стоическата етика също контрастира с множество възприети от античността идеи. Приемайки принципното еднообразие на света, тя смята всички хора за принципно равноправни и не приписва собствена реалност на социалните йерархии. Съответно, добродетелта не е нещо, което да бъде „възнаграждавано“, а е адекватно на съществуващите неща поведение. Както Диоген Лаерций предава:

„Едно и също е да се живее според добродетелта и да се живее според опита на съответните на природата неща, както казва Хризип в първата книга за целите. Понеже нашите вродени качества са част от цялото, за това цел е животът в съответствие с природата, което означава живеене според собствената природа и според природата като цяло, т.е. на същностите, действията на всяка от които са зависими от общия закон – правилния логос, преминаващ през всичко“.[12]

Исторически продължения[редактиране | редактиране на кода]

В Рим стоицизмът бива сведен до етическа доктрина при минимум интерес към собствено метафизическите ѝ основания. С установяването на християнството дори от това стеснено разбиране остава съвсем малко. Едва с развитието на схоластиката и преоткриването на Аристотел биват възродени някои от логическите идеи на стоиците, доколкото те често са били именно алтернатива на аристотеловата трактовка на логическата проблематика.[13] Към края на Ренесанса, в XVI в., се появява първото по-обстойно представяне на стоицизма, дело на Юстус Липсиус.[14] В следващия век философията на Спиноза обаче предлага едно впечатляващо превъплъщение на принципно стоическата мисъл. Малко по-късно с осъдителен тон Лайбниц пише за „новите стоици“,[15] визирайки Декарт и Cпиноза, ала самият той несъмнено също се е запознал внимателно с идеите на античната школа.

Във връзка с развитието на математическата логика към края на XIX в. се появява нов интерес към стоиците.[16] В XX век Жил Дельоз по забележителен начин се обръща към стоическото наследство за изграждане на своята късномодерна философия.[17]

Марк АврелийЕпиктетСенекаЦицеронПосидонийПанетий РодоскиАнтипатър от ТарсДиоген ВавилонскиХризипКлеантЗенон от Китион

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. ↑ Saunders, Jason Lewis. Stoicism // Britannica.
  2. ↑ Sharpe, Matthew. Stoic Virtue Ethics // Handbook of Virtue Ethics. 2013. с. 28 - 41.
  3. ↑ Sellars, John. Stoicism. 2006. с. 32.
  4. ↑ Диоген Лаерций, Животът на философите, София: Народна Култура, 1985, кн.7
  5. ↑ Stoicorum veterum fragmenta, vol. I-III, col. Arnim Н., Lipsiae, 1903 – 5; стандартно се цитират като SVF том.номер
  6. ↑ Диоген Лаерций, op. cit., c.187
  7. ↑ вж. за подробности Hahm. D., The origins of stoic cosmology, Ohio State University Press, 1977.
  8. ↑ Lactancius, Divinarum Institutionum, lib.IV.9; Фрагменти, с.71
  9. ↑ Nemesius, De Natura Hominem, 38; Фрагменти, c.60)
  10. ↑ Секст Емпирук (Sextus Empiricus), Adversus Mathematicos, 10.218 (= SVF 2:31: 117) „lekton kai kenon kai topon kai chronon“
  11. ↑ Les Stoiciens et leur logique. Ed. by Brunschwig J. Paris: Vrin, 2006.
  12. ↑ Диоген Лаерций, op. cit. 7.87.
  13. ↑ Ebesen S., Where were the Stoics in the Late Middle Age?, in Stoicism: transitions and transformations, ed. Steven Strange, Cambridge: Cambridge Univ. Press, 2004, p108-130
  14. ↑ Justus Lipsius, De Constantia (libri duo), 1584; Manuductionis ad Stoicam Philosophiam (libri tres), 1694
  15. ↑ Leibniz G., Sentiments de Socrate opposes aux nouveaux stoiciens et epicureens, Philos. Schr. / Gerhardt 7:333 – 6.(=Ak VI.4:1384 – 8)
  16. ↑ отбелязвано е известно сходство между идеите на Готлоб Фреге и стоицизма, като дори е предположена и по-пряка връзка, вж. Gabriel G., et al., Zur Miete bei Frege – Rudolf Hirzel und die Rezeption der stoischen Logik und Semantik in Jena, J. for History and Philosophy of Logic, Vol.30, (Nov. 2009), p 369 – 88
  17. ↑ вж. най-вече Deleuze G., Logique du Sens, Paris: Minuit, 1969

Литература[редактиране | редактиране на кода]

  • Стоици – фрагменти, София: Лик, 1995, ISBN 954-607-025-4 (студия и преводи от Зенон и Хризип)
  • Радев Р., Антична философия, Стара загора: Тракия, 1994, с. 590 – 617
  • Sellars, John. Stoicism (Berkeley: University of California Press), 2006 ISBN 1844650537

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Стоицизъм&oldid=12060233“.