Южнославянски езици

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
  Държави с национални Южнославянски езици

Южнославянските езици представляват обособена група сред славянските езици. Те произлизат от предполагаем южен праславянски макродиалект, оформил се по време на второто разчленяване на праславянския език.

Обща характеристика[редактиране | edit source]

Южнославянските езици представляват най-нехомогенната група славянски езици, поради вътрешното си делене на две подгрупи: западна и източна. Отличителна черта на източната подгрупа е запазването на различното звучене на еровите гласни, а западната подгрупа се характеризира с окончание -ga в родителен падеж единствено число мъжки и среден род на прилагателните имена и окончание –mo при глаголите в първо лице множествено число.

Южнославянските езици имат и няколко общи стари фонетични черти от късния период на развитие на праславянския език, част от които са общи и за източнославянските езици:

  • опростяване на консонантните групи *dl > l и *tl > l: *radlo > ralo, pletlъ > plelъ;
  • промяна на консонантните групи *kv > cv и *gv > dzv пред ě2: cvětъ, dzvězda;
  • промяна *ch > s’ вследствие втора и трета палатализация: vьchь > vьsь, mouchě > mousě.

Отделни общи особености свързват южнославянските езици и с някои западнославянски (чешки и словашки): промяната на праславянските групи *CorC и *ColC в CraC и ClaC: *gordъ > gradъ; *golva > glava.

Освен споменатите черти, които са общи и за езици от другите две групи славянски езици, съществуват и такива, които са типични само за южнославянските езици:

  • окончание –omъ/-emъ в дателен падеж множествено число на съществителните имена: rabomъ, krajemъ (понастоящем живо само в словенски);
  • окончание -ę в родителен падеж единствено число при съществителни имена от ja-основи: doušę, и във винителен падеж множествено число при съществителни от ja- и jo-основи: kon’ę (в източнославянски е ě3);
  • окончание -y (=ы) в именителен падеж единствено число мъжки род на сегашните деятелни причастия (в западнославянски и източнославянски е -a): nesy, vědy (в съвременните южнославянски езици тази форма не съществува).

Исторически развой[редактиране | edit source]

Общите черти, характерни за южнославянските езици, са много малко, за да се направи заключение за съществуване на южнославянски праезик през периода 5-7 век, когато южнославянските племена се заселват на Балканския полуостров. Архаичната топонимия по тези земи свидетелства за точно обратното: през този период вече съществува езиково обособяване сред южните славяни. То се дължи както на разпространението им на големи територии и на прекъсване връзките между отделни племена, така и на различната езикова среда в новите поселища.

През 9 век със създаването и развитието на българославянската писменост, глаголица и кирилица, и превода на църковните книги от гръцки, възниква и първият унифициран славянски писмен език – старобългарският, който достига разцвет през 10 век и чрез различните си редакции става основа на много други славянски книжовни езици.

През 11 век южнославянските езици се обособяват в две подгрупи: западна и източна.

За българския език, който е от източната подгрупа, до 12 век е характерен широк изговор на ě, който остава и до днес в източнобългарските диалекти. В останалите южнославянски диалекти ě има различни рефлекси: e, ije, je, i.

Друг признак за обособяването на двете подгрупи сред южнославянските езици е възникване на корелация палаталност/непалаталност при всички съгласни в български, докато в западната подгрупа тази корелация е ограничена само до няколко съгласни: l : l’ и n : n’ (и исторически — d : d’ > đ и t : t > ć).

Но фонетичните особености не са толкова показателни, още повече, че западнобългарските диалекти по тези признаци могат да се причислят към западната подгрупа.

Най-съществени различия между двете подгрупи настъпват в областта на морфологията и синтаксиса. През средновековието южнославянските езици претърпяват сериозни промени, но те са най-силно изразени в български:

  • изчезване на падежната система;
  • възникване на постпозитивен определителен член при съществителните имена;
  • поява на аналитични форми за степенуване при прилагателните;
  • изчезване на инфинитива и супина при глаголите и замяната им с да-конструкции (в литературния словенски все още се прави разлика между инфинитив и супин).

В западната подгрупа пък се опростява глаголната система, която в източната се запазва и развива. В западната подгрупа постепенно изчезват аорист и имперфект.

Южнославянски езици[редактиране | edit source]

Бележки[редактиране | edit source]

  1. Официален език в Словения
  2. Официален език в Сърбия, Черна гора и Босна и Херцеговина
  3. Официален език в Хърватия, Босна и Херцеговина и Автономна област Войводина
  4. Официален език в Босна и Херцеговина
  5. Официален език в Черна гора
  6. Официален език в България
  7. Официален език в Република Македония, смятан от официалната българска наука за регионален книжовен език, базиран на български диалекти, а от други за отделен южнославянски език

Вижте също[редактиране | edit source]

Използвана литература[редактиране | edit source]

  • Иван Куцаров, Сравнителна граматика на славянските езици (лекции в СУ, 1978–1979)
  • Увод в изучаване на южнославянските езици, БАН, С. 1986

Външни препратки[редактиране | edit source]