Велино

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Велино
Общи данни
Население 303 (ГРАО, 2015-03-15)*
Землище 28,892 km²
Надм. височина 260 m
Пощ. код 9793
Тел. код 05344
МПС код Н
ЕКАТТЕ 10464
Администрация
Държава България
Област Шумен
Община
   - кмет
Шумен
Любомир Христов
(ГЕРБ)

Велино е село в Североизточна България. То се намира в община Шумен, област Шумен.

География[редактиране | редактиране на кода]

Село Велино е разположено на 20 km северно от град Шумен. То е едно от 25-те села в общината. Намира се на 260 m надморска височина. Населението му е 306 жители. Землището на селото е едно от най-големите и най-плодородните в областта. То обхваща 27 000 дка, от които 21 350 дка обработваема земя. Във Велино се намира една от най-старите църкви в района – „Св. Николай – летни“. Строежът е започнал през 1830 г., но е завършена едва през 1864 г. Църквата е вкопана 1 m в земята. Село Велино е богато на много селски (изворни) чешми, които до ден днешен се ползват от местното население: „Кара-Иван чешмаси“, „Дядо Тодоракиевата чешма“, „Бойчо-Ивановата чешма“, „Байрактаря“, „Бейгир чешма“ и др. Много къщи разполагат със собствени кладенци, които са голямо съкровище за стопаните. През селото минава и река, която се влива в местния микроязовир. Основният поминък на населението е животновъдството, земеделието, бъчварството.

История[редактиране | редактиране на кода]

Праистория[редактиране | редактиране на кода]

Най-ранните следи от човешко присъствие в региона на селото са при т. нар. „казъл таш“ (червена скала) – от неолита (7 хил. пр. Хр.) Тя се намира до с. Живково, висока е около 15 m и широка около 35 m. Преди около век братята Карел и Херменгилд Шкорпил разкопават могилата, изваждат счупени съдове, кости от животни, керамични отломъци и др.

В близката околност на селото се откриват и множество материали от енеолита (към село Калино), предимно фрагментирани глинени съдове.

Предполага се, че селото най-напред е било в местността „дерелика“, югоизточно от днешното село. Там на площ от 7 – 8 дек. са се личали останките от жилищата. Много от събраните камъни от градежа на жилищата са били обгорени от огън. По това се съди, че селото е било най-вероятно опожарено, както и най-вероятната причина за неговото преместване. То се е преместило в местностите „чатмата“ и „Юртлук“ на изток и североизток от днешното село, в близост до старата турска махала. Край пътя за с. Правенци е имало старо гробище. При копане на силажни ями са открити човешки скелети, от разположението им се разбира, че мъртвите са били мохамедани. В района на старото селище, намиращо се в местността „Юртлука“, са открити основи на жилища с комини от зидовете, както и керамични съдове и тухли каквито имало само на старините в Плиска. Източно от днешното село се намира старо гробище със запазени надгробни плочи и до днес. То било наречено „машатлък“, т.е. гробище на неверници. Надгробните плочи много наподобявали тези в с. Калугерица. На много от надгробните плочи са изобразени предмети и животни, които показвали с какво се е занимавал покойникът, например: ако той е бил шивач, на плочата му е издялана ножица или аршин, на овчаря е изобразено куче и гегя и т.н. Всичко това показва, че през османско иго селището неколкократно променя местоположението си. Направеният извод от археолози и учени е, че селото по произход е старобългарско. Неотдавна бяха направени и разкопки в самият център на селото; пред сградата на читалището бяха открити останки от жилища и груба тракийска керамика от римската епоха. В югозападната част на двора на училището бе цялостно проучен комплекс от жилище-полуземлянка и яма за съхраняване на зърно. В най-западната част на днешното село (на около 400 m от центъра на селото) се откри некропол на ранносредновековното селище (VІІІ -ІХв.) Проучени са общо седем гроба.

Античност[редактиране | редактиране на кода]

Следи от тракийско поселение се откриват в самия център на съвременното село – на мястото на административната сграда. Още едно тракийско селище е съществувало в посока към село Коньовец (между селото и Кабиюшката могила). Близо до селото има две могили. През 20-те години на 20 век случайно е открита каменна плоча с латински надпис (посвещение на богиня Диана и бог Аполон) от времето на римския император Марк Аврелий. Плочата е датирана 161-169 г. По протежение на днешната жп линия е минавал римският път Марцианопол (Девня) – Абритус (Разград) – Сексагинта Приста (Русе). На няколко километра от селото се намира голямата римска крепост при село Войвода. Говори се, че в местността между Кабиюк и жп гарата е имало пещера с три ръкава, единият от които може би стигал до Кабиюшката могила. Говори се още, че в тази пещера може би е имало и съхранено съкровище, но не е доказано. При строежа на жп гарата и пътя тази пещера е затрупана дори и без да се провери от нужните инстанции.

Българско средновековие[редактиране | редактиране на кода]

В Късното средновековие територията на селото попада в близост до столицата Плиска (тя се намира само на 12 км източно). В района на днешното село е възможно да е имало наблюдателен пост, от който са предавани сигнали за Плиска и укреплението при село Коньовец. Около жп гара Велино е минавал път. Там е открит и един гроб от VIII – IX век (може би част от прабългарски некропол). През 80-те години на XX век при строеж на нова сграда, били открити две големи сребърни пластини, покрити с налепи от ръжда и пръст. Местният учител ги прибрал, но по-късно ги предал в музея в Шумен. Оказало се, че едната е накрайник за колан, а другата – шарнирна апликация. Предполага се, че те украсявали колана на известен български велможа от VIII век. Изказано е предположението, че находките от този тип са свързани с Кубер. Подобни находки са открити при Врап и Ерсеке (и двете в днешна Албания). Старо селище от този период се намира близо до днешния микроязовир. Друго селище е съществувало на няколко километра от днешното село в посока към село Правенци, по-точно между старите български гробища и Дядо Тодоракиевата чешма. Днес още си личи къде са били каменните зидове на къщите, те са били сравнително ниски. Стените не са били от камък или кирпич, а от плет, замазан с бяла или жълта пръст, примесена със слама. Дядо Велчо Андреев казвал, че чувал от по-старите, че хората, които са живели в това село, са били едри и високи, а мъжете ходели с високи калпаци.

Османско робство[редактиране | редактиране на кода]

През османския период селото носи името Имрихор. За пръв път то се споменава под това име през 1573 г. По това време то обслужвало турски чифлик и имало 3 български и 6 турски къщи. През 1622 г. селото вече има 107 християнски къщи. По това време Лудогорието е било с преобладаващо българско население. Селото се споменава и през 1676 г. и 1689 г. Тогава то е било доста богато. Отбелязано е, че някои семейства притежавали по 800 глави овце. В района на гара Велино е минавал керванджийски път. Покрай него са върлували разбойници, и досега се разказват легенди за заровени съкровища. Около селото има данни и за действия на хайдути. Една от легендите от времето на османското робство е легендата за „кадън Пена“ – хубава българка, която пристанала на заможен турчин от селото, без да е насилвана или принуждавана, а по собствено желание. Отрекла се от близки и приятели, както и те от нея, затова я наричали всички „кадън Пена“. По време на османската власт селото е било доста будно, населението се е борило за свободата си със зъби и нокти. До ден днешен се говори за строежа на местната църква и как самият дякон Васил Левски се е крил в нея от турците няколко дни.

Българско възраждане[редактиране | редактиране на кода]

През 1741 г. през близкото село Становец минава френския търговец Жан-Клод Флаша. Той казва, че то се състояло от „множество мизерни колиби, покрити със слама“. Друг френски пътешественик – граф д'Отрив, свидетелства, че околните села са с наполовина турско и наполовина българско население. Той споменава още, че в тези райони за 40 години християнското население е намаляло 10 пъти. В началото на 19 век селото е с почти изцяло мюсюлманско население. Постепенно в селото се заселват множество българи от Сливенско. През 1854 г. в Имрихор идват 42 татари. Така се оформят 3 махали: турска (най-голяма), българска и татарска.

Заедно с татарите идват и черкези. В селото се заселва и донският казак Бони Иванов. През първата половина на 19 век той бяга от руската армия и се заселва в село Велино, тогава Имрихор. Оженва се за дъщерята на богат чорбаджия. Понеже владее добре няколко езика, спечелва доверието на местните турци. Преди Освобождението няколко години е кмет на селото. Основател на големия род Казакови. През 1861 г. селото има вече 50 български къщи. 1874 те са 61. Към тази дата от 44 села в околността само в 12 има българи (едно от тях е Имрихор). Останалите са изцяло турски. През 1830 г. започва строежът на църквата без позволение. Вкопават я наполовина в земята и обграждат с високи стени. За да не разберат турците, казвали, че строят на попа къща, турците обаче разбират и над българите се изсипват куп беди. Църквата на няколко пъти е разрушавана от турците, но нощем наново българите я въздигали. Въпреки всички трудности месното население си е извоювало правото да имат православен храм.

В по-късни години църквата няколкократно е разграбвана, килимите са задигани, иконите изгаряни, стените събаряни. Православният храм е завършен през 1864 г. (строен е цели 14 г.) носи името на „Свети Николай – летний“.

Храмовият празник е на 9 май (22 май стар стил). На този ден са пренесени мощите на „Св. Николай Чудотворец" от гр. Мира (древна Ликия – Мала Азия, където е починал на 6.12.342 г.) в гр. Бари, Италия.

Съборът на селото е ставал на Архангелов ден, предполагаемата причина сборът на селото да е на 8 ноември (Архангелов ден) а не на 9 май (летният Никулден) е, че в селото на преселилите се дермендеренци (с. Дермендере, днешно с. Гавраилово, Сливенско) се е тачел Архенгеловден. Говори се, че там имало останки от „касаба“ (изчезнал град) и манастир, наречен „Свети Архангел Михаил“.

През 1864 г. отваря врати училище. От 1874 г. се поддържат връзки с Шуменския революционен комитет. В селото има негово поделение.

В свободна България[редактиране | редактиране на кода]

Веднага след Освобождението селото става център на община. През 1880 г. селото има 749 жители (529 българи; 191 турци и татари и 29 цигани). 1900 г. те са вече 905 (785 българи; 111 турци и 9 цигани). След Първата световна война турците се изселват. Към 1920 г. селото е с изцяло българско население. 1946 г. то достига 1305 души, но оттогава насам непрекъснато намалява. Днес в селото има около 310 къщи и приблизително толкова жители, предимно възрастни хора.

Културни и природни забележителности[редактиране | редактиране на кода]

На 25 март 1900 г. в селото е основано читалище „Земледелец“. В сградата на читалището се уреждали театрални представления, кинопрожекции и др. Била уредена и библиотека, съществуваща до днес. През 30-те години е закупен първият радиоприемник Филипс.

Днес благодарение на даренията на добри хора и усърдието на кмета е изграден нов здравен пункт, както и социален патронаж за стари хора, издигнат е паметник в памет на загиналите месни жители по време на войните за Освобождението на България. Паметникът е открит на 14 октомври 2011 г. и е обслужена панихида за загиналите от Главиницкия епископ Йоан, викарий на Варненския и Великопреславски митрополит д-р Кирил.

Театър[редактиране | редактиране на кода]

Първото театрално представление в селото е през 1899 г. Представленията се изнасят в читалището. През 30-те и 40-те години на 20 век театралната му трупа се е славела като една от най-добрите в околността. Изнасяла е представления в близки и по-далечни села.

Към читалището е имало сформирани групи за самодеен и автентичен фолклор. Днес съществува само женска певческа група, която участва на месни и окръжни празници, като пресъздава месните обичаи, нрави и песни.

Кино[редактиране | редактиране на кода]

В селото е имало и редовни кинопрожекции, които днес, за съжаление, вече са прекратени.

Училище[редактиране | редактиране на кода]

Основите на училищното дело в селото са положени през 1864 г. Тогава учебните занятия се водят в една от селските къщи, а учениците са били 10 – 12. Известно време училището се е помещавало в една стаичка, пригодена за целта в местната църква. През 1882 г. е построена нова сграда с две помещения. През 1905 г. учениците са 135, а учителите само 3. През 1907 г. са вече 149 в 2 стаи и с 3 учители. През 1938 г. започва строеж на нова сграда. През 1944 г. в нея е разквартирувана жандармерийска част. През 1955 г. училището е електрифицирано. За съжаление днес училището вече е закрито, поради липса на достатъчно ученици.

Детска градина[редактиране | редактиране на кода]

През 1947 г. започва да работи полудневна градина за децата от предучилищна възраст. Днес, за съжаление, детската градина е закрита, поради липса на деца в селото.

Редовни събития[редактиране | редактиране на кода]

На 9-ти май всяка година хората от селото се събирали за да отпразнуват празника на храма „Св. Николай – Летни“ и свещеникът отслужвал св. литургия. Но за съжаление това е било преди много години, дълго време тази традиция не се е спазвала. Въпреки трудния живот, промяната в самите хора през 2009 г. тази традиция се възроди отново и дано се запази през тези трудни времена.

За радост на месното население днес (2010 г.) почти 150 г. църква е ремонтирана и възстановена изцяло, както и килийното у-ще към нея. Днес тя започва да пише най-новата си история благодарение на кмета, Д. Димитров, енорийския свещеник отец Иван, спонсорите – църковното настоятелство, училищно настоятелство в селото, както и ф-ма „Пестицид“ ЕООД, дарили значителни суми за основният ремонт и не на последно място – строителната ф-ма „Тича-96“ ООД, извършила ремонта на храма, чийто управител Румен Маринов Вичев е с Велински корени.

Селският събор бил на 8 ноември (Архангеловден), но от дълги години месното население го прави последната неделя от м. ноември. Много разкази са разказани от по-старото население като дядо Стоян (Черния), дядо Велчо Андреев, баба Бойка, дядо Иван и др. (за съжаление, те не са вече между живите) как се е празнували Нова година, селският събор, Ивановден, Йордановден, Бабинден и особено Трифон Зарезан, както и други празници, които са били традиция за месното население. Във всички случаи са се веселили от сърце, с пълните котли вино и ракия, приготвени от стопаните, обилните софри, приготвени от домакините, и не на последно място – веселбата, която е ставала във всяка Велинска къща с хората, песните и музиката. На първо място е била почитта, уважението („хатъра“, както се е казвало) към старите в семейството.

Личности[редактиране | редактиране на кода]

Предполага се, че родът на Васил Коларов по бащина линия произхожда от Велино. Баба му Дочка е раждана в с. Имрихор.

Друга известна личност, чийто произход е от с. Велино, е Магдалена Костадинова, родена 1944 г., доктор по филология и доцент в ШУ „Епископ Константин Преславски“. Завършила е българска филология в същия университет, година по-късно тя ръководи катедрата по българска литература, чете лекции и води упражнения по теория на литературата. Била е лектор и в град Краков, Полша.

Трифон Панайотов е учител по професия, на който един период от живота му е минал в с. Велино. Книгата (исторически очерк) за селото е написана от него, съумял е да представи действителността и истината от първите стъпки по земите на селото до ден днешен на базата на разказите на месните жители.

Други[редактиране | редактиране на кода]

През осемдесетте години е съществувала фолклорна група състояща се от танцов състав (малки и големи) и женска певческа група. Фолклорната група е представяла селото на много събори в Копривщица, Рожен, на конкурси по надпяване и надиграване и др. Керанка Д. Чобанова е известна в миналото певица с богат репертоар от песни, събирани в процес на цял един живот. От по-младите изявили се като певици са Мика Марчева и Калинка Бянкова. Райко Стефанов е познат като гайдарджията в селото и околността.

През последно време селото нашумя със своеобразния си „Клуб на заврените зетьове“, основан през 1981 г., провеждащ се през февруари. Подобни клубове има и в други райони на страната (с. Самоводене, Великотърновско, кв. Макак – Шуменско). Понастоящем също има женска певческа група за автентичен фолклор, която представя селото както на собствените си празници, така и на други общоселски празници, събори и др.

Кухня[редактиране | редактиране на кода]

Кухнята е характерна за края си, преобладават повече така наречените яхнии както и супи (постни или месни) с характерната застройка (запръжка) с брашно и червен пипер. Понякога се включва и киселото мляко и яйцето, но при определени гозби. Много са традиционните ястия, които се приготвят до ден днешен. Например на селския събор курбанът (агнето или ярето) задължително се готви (мята) в пещта. Паралелно с месото се мята и дробено (булгур, ориз и предварително сварените дреболии), може и зеле. А ако остане място в пещта, се мята и тиква. Друго ястие, което се приготвя и сервира от домакинята по традиция на този ден, е [сладка капама], така наречената „сиктир манджа“, приготвя се от обелени дребни картофки, дребни лучета и разнообразни сушени плодове. Всичко това се вари на слаб огън, докато продуктите си пуснат соса, после се подслажда, ако е необходимо. Много често се правят лозови и зелеви сарми, а когато се заколи прасето по Коледа, задължително се приготвя кебап и дроб завит в було (на фурна). Типично за с. Велино е приготвянето на разхладителната напитка, наричана „бурч“ (приготвя се от диви круши). Почти във всяка къща се е слагало и продължава да се слага качето (бидонът) с обикновената трушия (пипер, морков, зелени домати), в чиято саламура не се слага нито оцет, нито захар, а само морска сол, вода, листа от дюля, дрян, вишна и лозов лист. Особено на почит е млечната баница, изпичана в пещта за хляб. Приготвя се от домашно разточени кори и домашно заквасено с мая за сирене мляко. Често се прави и къпаната баница, тя също се приготвя от домашно разточени кори но от предварително изпечени на туча на печката на дърва. Така могат корите да се съхраняват и месец (завити в „бохчата на баба“). Вече изпечените кори се потапят в предварително затоплена вода, в която се слага мазнина и сол, а след това се редят в тава, като по между тях се слага и сирене. Специфичното при тази баница е, че не се пече във фурната или пеща за хляб, а върху туча на печката, първо от едната страна, а после се обръща от другата.

Има и други специфични ястия за селото, които се приготвят до ден днешен по традиция, било то в ежедневието или по празници. Те са се предавали и предават от баби и майки на дъщери и снахи.