Велино

Велино
Велино 43.419774, 27.03178 Велино
Общи данни
Население	316 души (15 март 2024 г.) 10,9 души/km²
Землище	28,892 km²
Надм. височина	253 m
Пощ. код	9793
Тел. код	05344
МПС код	Н
ЕКАТТЕ	10464
Администрация
Държава	България
Област	Шумен
Община    – кмет	Шумен Христо Христов (БСП – Обединена левица; 2023)

Велино е село в Североизточна България. То се намира в община Шумен, област Шумен.

География

Село Велино е разположено на 20 km северно от град Шумен. То е едно от 25-те села в общината. Намира се на 260 m надморска височина. Населението му е 306 жители. Землището на селото е едно от най-големите и най-плодородните в областта. То обхваща 27 000 дка, от които 21 350 дка обработваема земя. Във Велино се намира една от най-старите църкви в района – „Св. Николай – летни“. Строежът е започнал през 1830 г., но е завършена едва през 1864 г. Църквата е вкопана 1 m в земята. Село Велино е богато на много селски (изворни) чешми, които се ползват от местното население: „Кара-Иван чешмаси“, „Дядо Тодоракиевата чешма“, „Бойчо-Ивановата чешма“, „Байрактаря“, „Бейгир чешма“ и др. Много къщи разполагат със собствени кладенци, които са голямо съкровище за стопаните. През селото минава и река, която се влива в местния микроязовир. Основният поминък на населението е животновъдството, земеделието, бъчварството.

История

Праистория

Най-ранните следи от човешко присъствие в региона на селото са при т. нар. „казъл таш“ (червена скала) – от неолита (7 хил. пр. Хр.) Тя се намира до с. Живково, висока е около 15 m и широка около 35 m. Преди около век братята Карел и Херменгилд Шкорпил разкопават могилата, изваждат счупени съдове, кости от животни, керамични отломъци и др.

В близката околност на селото се откриват и множество материали от енеолита (към село Калино), предимно фрагментирани глинени съдове.

Предполага се, че селото най-напред е било в местността „дерелика“, югоизточно от днешното село. Там на площ от 7 – 8 дек. има частични останките от жилища. Много от камъните от градежа на жилищата са били обгорени от огън. По това се съди, че селото е било най-вероятно опожарено, както и най-вероятната причина за неговото преместване. То се е преместило в местностите „чатмата“ и „Юртлук“ на изток и североизток от днешното село, в близост до старата турска махала има старо гробище. При копаене на силажни ями са открити човешки скелети, от разположението им се разбира, че мъртвите са били мохамедани. В района на старото селище, намиращо се в местността „Юртлука“, са открити основи на жилища с комини от зидовете, както и керамични съдове и тухли каквито имало само на старините в Плиска. Източно от днешното село, излизайки в посока с. Правенци, на кръстовището с черният път, хващайки десният черен път в посока Караиван чешмеси, в дясно се намира старо християнско гробище със запазени надгробни плочи. То било наречено „машатлък“, т.е. гробище на неверници. Надгробните плочи много наподобявали тези в с. Калугерица. На много от надгробните плочи са изобразени предмети и животни, които показвали с какво се е занимавал покойникът, например: ако той е бил шивач, на плочата му е издялана ножица или аршин, на овчаря е изобразено куче и гегя и т.н. Всичко това показва, че през османско владичество селището неколкократно променя местоположението си. Направеният извод от археолози и учени е, че селото по произход е старобългарско. Неотдавна бяха направени и разкопки в самия център на селото; пред сградата на читалището бяха открити останки от жилища и груба тракийска керамика от римската епоха. В югозападната част на двора на училището бе цялостно проучен комплекс от жилище-полуземлянка и яма за съхраняване на зърно. В най-западната част на днешното село (на около 400 m от центъра на селото) се откри некропол на ранносредновековното селище (VІІІ – ІХ в.) Проучени са общо седем гроба.

Античност

Следи от тракийско поселение се откриват в самия център на съвременното село – на мястото на административната сграда. Още едно тракийско селище е съществувало в посока към село Коньовец (между селото и Кабиюшката могила). Близо до селото има две могили. През 20-те години на 20 век случайно е открита каменна плоча с латински надпис (посвещение на богиня Диана и бог Аполон) от времето на римския император Марк Аврелий. Плочата е датирана 161 – 169 г. По протежение на днешната жп линия е минавал римският път Марцианопол (Девня) – Абритус (Разград) – Сексагинта Приста (Русе). На няколко километра от селото се намира голямата римска крепост при село Войвода. Говори се, че в местността между Кабиюк и жп гарата е имало пещера с три ръкава, единият от които може би стигал до Кабиюшката могила. Говори се още, че в тази пещера може би е имало и съхранено съкровище, но не е доказано. При строежа на жп гарата и пътя тази пещера е затрупана дори и без да се провери от нужните инстанции.

Българско средновековие

В Късното средновековие територията на селото попада в близост до столицата Плиска (тя се намира само на 12 км източно). В района на днешното село е възможно да е имало наблюдателен пост, от който са предавани сигнали за Плиска и укреплението при село Коньовец. Около жп гара Велино е минавал път. Там е открит и един гроб от VIII – IX век (може би част от прабългарски некропол). През 80-те години на XX век при строеж на нова сграда, били открити две големи сребърни пластини, покрити с налепи от ръжда и пръст. Местният учител ги прибрал, но по-късно ги предал в музея в Шумен. Оказало се, че едната е накрайник за колан, а другата – шарнирна апликация. Предполага се, че те украсявали колана на известен български велможа от VIII век. Изказано е предположението, че находките от този тип са свързани с Кубер. Подобни находки са открити при Врап и Ерсеке (и двете в днешна Албания). Старо селище от този период се намира близо до днешния микроязовир. Друго селище е съществувало на няколко километра от днешното село в посока към село Правенци, по-точно между старите български гробища и Дядо Тодоракиевата чешма. Днес още си личи къде са били каменните зидове на къщите, те са били сравнително ниски. Стените не са били от камък или кирпич, а от плет, замазан с бяла или жълта пръст, примесена със слама. Дядо Велчо Андреев казвал, че чувал от по-старите, че хората, които са живели в това село, са били едри и високи, а мъжете ходели с високи калпаци.

Османско владичество

През османския период селото носи името Имрихор, което е ранна османска титла, носена от първия султански коняр. За пръв път то се споменава под това име през 1573 г. По това време то обслужвало турски чифлик и имало 3 български и 6 турски къщи. През 1622 г. селото вече има 107 християнски къщи. По това време Лудогорието е било с преобладаващо българско население. Селото се споменава и през 1676 г. и 1689 г. Тогава то е било доста богато. Отбелязано е, че някои семейства притежавали по 800 глави овце. В района на гара Велино е минавал керванджийски път. Покрай него са върлували разбойници, и се разказват легенди за заровени съкровища. Около селото има данни и за действия на хайдути. Една от легендите от времето на османското владичество е легендата за „кадън Пена“ – хубава българка, която пристанала на заможен турчин от селото, без да е насилвана или принуждавана, а по собствено желание. Отрекла се от близки и приятели, както и те от нея, затова я наричали всички „кадън Пена“. По време на османската власт селото е било доста будно, населението се е борило за свободата си със зъби и нокти. В селото още се говори за строежа на местната църква и как самият дякон Васил Левски се е крил в нея от турците няколко дни.

Българско възраждане

През 1741 г. през близкото село Становец минава френския търговец Жан-Клод Флаша. Той казва, че то се състояло от „множество мизерни колиби, покрити със слама“. Друг френски пътешественик – граф д'Отрив, свидетелства, че околните села са с наполовина турско и наполовина българско население. Той споменава още, че в тези райони за 40 години християнското население е намаляло 10 пъти. В началото на 19 век селото е с почти изцяло мюсюлманско население. Постепенно в селото се заселват множество българи от Сливенско. През 1854 г. в Имрихор идват 42 татари. Така се оформят 3 махали: турска (най-голяма), българска и татарска.

Заедно с татарите идват и черкези. В селото се заселва и донският казак Бони Иванов. През първата половина на 19 век той бяга от руската армия и се заселва в село Велино, тогава Имрихор. Оженва се за дъщерята на богат чорбаджия. Понеже владее добре няколко езика, спечелва доверието на местните турци. Преди Освобождението няколко години е кмет на селото. Основател на големия род Казакови. През 1861 г. селото има вече 50 български къщи. 1874 те са 61. Към тази дата от 44 села в околността само в 12 има българи (едно от тях е Имрихор). Останалите са изцяло турски. През 1830 г. започва строежът на църквата без позволение. Вкопават я наполовина в земята и обграждат с високи стени. За да не разберат турците, казвали, че строят на попа къща, турците обаче разбират и над българите се изсипват куп беди. Църквата на няколко пъти е разрушавана от турците, но нощем наново българите я въздигали. Въпреки всички трудности местното население си е извоювало правото да имат православен храм.

В по-късни години църквата няколкократно е разграбвана, килимите са задигани, иконите изгаряни, стените събаряни. Православният храм е завършен през 1864 г. (строен е цели 14 г.) носи името на „Свети Николай – летний“.

Храмовият празник е на 9 май (22 май стар стил). На този ден са пренесени мощите на „Св. Николай Чудотворец" от гр. Мира (древна Ликия – Мала Азия, където е починал на 6.12.342 г.) в гр. Бари, Италия.

Съборът на селото е ставал на Архангелов ден, предполагаемата причина сборът на селото да е на 8 ноември (Архангелов ден) а не на 9 май (летният Никулден) е, че в селото на преселилите се дермендеренци (с. Дермендере, днешно с. Гавраилово, Сливенско) се е тачел Архенгеловден. Говори се, че там имало останки от „касаба“ (изчезнал град) и манастир, наречен „Свети Архангел Михаил“.

През 1864 г. отваря врати училище. От 1874 г. се поддържат връзки с Шуменския революционен комитет. В селото има негово поделение.

В свободна България

Веднага след Освобождението селото става център на община. През 1880 г. селото има 749 жители (529 българи; 191 турци и татари и 29 цигани). 1900 г. те са вече 905 (785 българи; 111 турци и 9 цигани). След Първата световна война турците се изселват. Към 1920 г. селото е с изцяло българско население. 1946 г. то достига 1305 души, но оттогава насам непрекъснато намалява. Днес в селото има около 310 къщи и приблизително толкова жители, предимно възрастни хора. През 1950 г. селото е преименувано на Велино в чест на Вела Пискова

Население

Численост на населението според преброяванията през годините:

Година на преброяване Численост 1934 1228 1946 1305 1956 1162 1965 1085 1975 837 1985 537 1992 465 2001 400 2011 323 2021 214

Етнически състав

Преброяване на населението през 2011 г.

Численост и дял на етническите групи според преброяването на населението през 2011 г.:

	Численост	Дял (в %)
Общо	323	100.00
Българи	312	96.59
Турци	–	–
Цигани	8	2.47
Други	?	?
Не се самоопределят	?	?
Неотговорили	2	0.61

Културни и природни забележителности

На 25 март 1900 г. в селото е основано читалище „Земледелец“. В сградата на читалището се уреждали театрални представления, кинопрожекции и др. Била уредена и библиотека, съществуваща до днес. През 30-те години е закупен първият радиоприемник Филипс.

Днес благодарение на даренията на добри хора и усърдието на кмета е изграден нов здравен пункт, както и социален патронаж за стари хора, издигнат е паметник в памет на загиналите местни жители по време на войните за Освобождението на България. Паметникът е открит на 14 октомври 2011 г. и е обслужена панихида за загиналите от Главиницкия епископ Йоан, викарий на Варненския и Великопреславски митрополит д-р Кирил.

Театър

Първото театрално представление в селото е през 1899 г. Представленията се изнасят в читалището. През 30-те и 40-те години на 20 век театралната му трупа се е славела като една от най-добрите в околността. Изнасяла е представления в близки и по-далечни села.

Към читалището е имало сформирани групи за самодеен и автентичен фолклор. Днес съществува само женска певческа група, която участва на местни и окръжни празници, като пресъздава местните обичаи, нрави и песни.

Кино

В селото е имало и редовни кинопрожекции, които са прекратени.

Училище

Основите на училищното дело в селото са положени през 1864 г. Тогава учебните занятия се водят в една от селските къщи, а учениците са били 10 – 12. Известно време училището се е помещавало в една стаичка, пригодена за целта в местната църква. През 1882 г. е построена нова сграда с две помещения. През 1905 г. учениците са 135, а учителите само 3. През 1907 г. са вече 149 в 2 стаи и с 3 учители. През 1938 г. започва строеж на нова сграда. През 1944 г. в нея е разквартирувана жандармерийска част. През 1955 г. училището е електрифицирано. Училището е закрито поради липса на достатъчно ученици.

Детска градина

През 1947 г. започва да работи полудневна градина за децата от предучилищна възраст. Детската градина е закрита поради липса на деца в селото.

Редовни събития

На 9 май всяка година хората от селото се събирали за да отпразнуват празника на храма „Св. Николай – Летни“ и свещеникът отслужвап св. литургия. Това е било преди много години, дълго време тази традиция не се е спазвала. Въпреки трудния живот, промяната в самите хора през 2009 г. тази традиция се възражда отново.

За радост на местното население днес (2010 г.) почти 150 г. църква е ремонтирана и възстановена изцяло, както и килийното у-ще към нея. Днес тя започва да пише най-новата си история благодарение на кмета, Д. Димитров, енорийския свещеник отец Иван, спонсорите – църковното настоятелство, училищно настоятелство в селото, както и фирма „Пестицид“ ЕООД, дарили значителни суми за основния ремонт и не на последно място – строителната фирма „Тича-96“ ООД, извършила ремонта на храма, чийто управител Румен Маринов Вичев е с Велински корени.

Селският събор бил на 8 ноември (Архангеловден), но от дълги години местното население го прави последната неделя от ноември. Много разкази са разказани от по-старото население как се е празнувала Нова година, селският събор, Ивановден, Йордановден, Бабинден и особено Трифон Зарезан, както и други празници, които са били традиция за местното население. Във всички случаи са се веселили от сърце, с пълните котли вино и ракия, приготвени от стопаните, обилните софри, приготвени от домакините, и не на последно място – веселбата, която е ставала във всяка Велинска къща с хората, песните и музиката. На първо място е била почитта, уважението („хатъра“, както се е казвало) към старите в семейството.

Личности

• Магдалена Костадинова, р. 1944 г. – доктор по филология и доцент в ШУ „Епископ Константин Преславски“. Била е лектор и в град Краков, Полша.
• Трифон Панайотов – учител, на който един период от живота му е минал в с. Велино. Книгата (исторически очерк) за селото е написана от него, съумял е да представи действителността и истината от първите стъпки по земите на селото на базата на разказите на местните жители.
• Димитрина Бошнакова – народен представител в Осмото народно събрание от парламентарната група на БЗНС, живяла в селото.

Други

През осемдесетте години е съществувала фолклорна група състояща се от танцов състав (малки и големи) и женска певческа група. Фолклорната група е представяла селото на много събори в Копривщица, Рожен, на конкурси по надпяване и надиграване и др. Керанка Д. Чобанова е известна в миналото певица с богат репертоар от песни, събирани в процес на цял един живот. От по-младите изявили се като певици са Мика Марчева и Калинка Бянкова. Райко Стефанов е познат като гайдарджията в селото и околността.

Селото нашумява със своеобразния си „Клуб на заврените зетьове“, основан през 1981 г., провеждащ се през февруари. Подобни клубове има и в други райони на страната (с. Самоводене, Великотърновско, кв. Макак – Шуменско). Понастоящем също има женска певческа група за автентичен фолклор, която представя селото както на собствените си празници, така и на други общоселски празници, събори и др.

На 5 km от селото преминава първата жп линия Варна – Русе, със построена масивна сграда за гара, на която до 2011 г. са спирали бързи и пътнически влакове. През 2022 г. сградата е разрушена, гара не съществува, а трасето е направено скоростна отсечка.

Кухня

Кухнята е характерна за края си, преобладават повече така наречените яхнии както и супи (постни или местни) с характерната застройка (запръжка) с брашно и червен пипер. Понякога се включва и киселото мляко и яйцето, но при определени гозби. Много са традиционните ястия, които се приготвят. Например на селския събор курбанът (агнето или ярето) задължително се готви (мята) в пещта. Паралелно с месото се мята и дробено (булгур, ориз и предварително сварените дреболии), може и зеле. А ако остане място в пещта, се мята и тиква. Друго ястие, което се приготвя и сервира от домакинята по традиция на този ден, е [сладка капама], така наречената „сиктир манджа“, приготвя се от обелени дребни картофки, дребни лукчета и разнообразни сушени плодове. Всичко това се вари на слаб огън, докато продуктите си пуснат соса, после се подслажда, ако е необходимо. Много често се правят лозови и зелеви сарми, а когато се заколи прасето по Коледа, задължително се приготвя кебап и дроб завит в було (на фурна). Типично за с. Велино е приготвянето на разхладителната напитка, наричана „бурч“ (приготвя се от диви круши). Почти във всяка къща се е слагало и продължава да се слага качето (бидонът) с обикновената туршия (пипер, морков, зелени домати), в чиято саламура не се слага нито оцет, нито захар, а само морска сол, вода, листа от дюля, дрян, вишна и лозов лист. Особено на почит е млечната баница, изпичана в пещта за хляб. Приготвя се от домашно разточени кори и домашно заквасено с мая за сирене мляко. Често се прави и къпаната баница, тя също се приготвя от домашно разточени кори, но от предварително изпечени на туча на печката на дърва. Така могат корите да се съхраняват и месец (завити в „бохчата на баба“). Вече изпечените кори се потапят в предварително затоплена вода, в която се слага мазнина и сол, а след това се редят в тава, като по между тях се слага и сирене. Специфичното при тази баница е, че не се пече във фурната или пещта за хляб, а върху туча на печката, първо от едната страна, а после се обръща от другата.

Има и други специфични ястия за селото, които се приготвят по традиция, било то в ежедневието или по празници. Те са се предавали и предават от баби и майки на дъщери и снахи.