Драгомирово (област Велико Търново)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Драгомирово.

Драгомирово
Общи данни
Население 706 (ГРАО, 2015-03-15)*
Землище 36,162 km²
Надм. височина 65 m
Пощ. код 5285
Тел. код 063202
МПС код ВТ
ЕКАТТЕ 23431
Администрация
Държава България
Област Велико Търново
Община
   - кмет
Свищов
Генчо Генчев
(независим)
Кметство
   - кмет
Драгомирово
Марин Крачунов
(СДС, ДСБ, ОЗ, ...)
Драгомирово в Общомедия

Драгомѝрово е село в Северна България, община Свищов, област Велико Търново.

География[редактиране | редактиране на кода]

Местоположение[редактиране | редактиране на кода]

Село Драгомирово се намира в средната част на Дунавската равнина, на 7 – 8 км южно от река Дунав, 13 – 14 км югозападно от общинския център град Свищов и около 57 км северозападно от областния център град Велико Търново.

Съседни на Драгомирово са селата: Морава – около 7 км на югозапад; Стежерово – около 8 км на запад; Българско Сливово – около 5 км на североизток; Козловец – около 9 км на изток-югоизток; Овча могила – около 9 км на юг.

Топография[редактиране | редактиране на кода]

Драгомирово е разположено в обширна плитка долина с полегати склонове към околните полета, които се издигат над нея на 40 – 50 м откъм западната и на 60 – 70 м откъм източната ѝ страна. Долината е отворена от север и от юг. През нея тече на север малката река Барата, разделяща селото на две несиметрични части, от които източната е значително по-малка.

От изток непосредствено покрай селото, както и близо до него по източния склон на долината и в полето нататък, има ивици горски насаждения, една от тях дълга около 3 км и няколко по-къси, ориентирани в посоки югоизток – северозапад и изток – запад.

Дъното на долината, където основно е разположено селото, е сравнително равно, със съвсем леко снижаване – около 0,1%, от юг на север и повишение – 3 – 4% и повече, на запад и изток.

През селото преминават третокласният републикански път 302 и железопътната линия Свищов – Троян.

Климат[редактиране | редактиране на кода]

Климатът е характерният за Северна България умерено континентален, с горещо и сухо лято и студена зима, с малко валежи, средно 537 л/кв.м за годината. В този район на Дунавската равнина, граничещ с източната ѝ част и с изключително равнинната Влашка низина северно от Дунав, са по-изразени зимните североизточни ветрове, пренасящи иззад планината Урал най-студените въздушни маси, нахлуващи в България. Разположението на селото в за̀вета на долината, както и горската растителност върху източния ѝ склон, смекчават в известна степен тяхното климатично влияние.[1]

Население[редактиране | редактиране на кода]

Численост[редактиране | редактиране на кода]

Брой жители по данни на НСИ[2][3]
Година 1893 1900 1910 1920 1926 1934 1946 1956 1965 1975 1985 1992 2001 2011
Брой 1198 1310 1716 2016 2512 2953 3090 2605 2356 1843 1357 1228 989 706

Етническа структура[редактиране | редактиране на кода]

При преброяването на населението към 1 февруари 2011 г., от обща численост 706 лица, за 590 лица е посочена принадлежност към „българска“ етническа група и за 19 – към „турска“. [4]

Възрастов състав[редактиране | редактиране на кода]

Възрастов състав на населението на село Драгомирово към 01.02.2011 г. по данни на НСИ[3]
Общо Възрастови групи (в навършени години)
0 – 4 5 – 14 15 – 19 20 – 39 40 – 64 65 – 74 75 +
706 17 46 14 106 218 144 161

Икономическа активност[редактиране | редактиране на кода]

Икономическа активност на населението на 15 и повече години към 01.02.2011 г. по данни от НСИ[3]
На 15 и повече години Икономически активни Икономически

неактивни

Общо Заети Безработни
643 189 142 47 454

История[редактиране | редактиране на кода]

Име на селото[редактиране | редактиране на кода]

Селото – тогава с име Делѝ Сюлю̀ – е в България от 1878 г. Преименувано е на Драгомирово с Указ № 249 от 23 ноември 1884 г. [5] – в чест на руския генерал Михаил Иванович Драгомиров, командващ 14 пехотна дивизия, първа форсирала река Дунав при Свищов през нощта на 26 срещу 27 юни 1877 г. и установил за известно време щаба си на това място.

Предосвобожденски период[редактиране | редактиране на кода]

До Руско-турската война от 1877 – 1878 г. село Дели Сюлю е мюсюлманско, основано през първата половина на 16 век[6][7] и заселено с турци, а след Кримската война 1853 – 1856 г. турското правителство заселва на това място и кримски татари, както и черкези и абхазци от Кавказ.

Препитанието на новите заселници е от скотовъдство, най-вече отглеждане на коне, както и от грабежи. В началото на лятото на 1877 г., заради нарасналата заплаха руските войски да форсират Дунав и да започнат бойните действия на обявената война, мюсюлманите напускат селото, като разоряват при това с грабежите си малкото негови български жители, както пише очевидецът, руският писател – доброволец във войната Всеволод Гаршин.

Следосвобожденски период[редактиране | редактиране на кода]

Селото е едно от петте села, заедно с Асеново, Брегаре, Бърдарски геран и Гостиля, в които се заселват банатски българи завърнали се след Освобождението 1878 г. от областта Банат на Австро – Унгария в земята на своите предци[8].

Според записките на първия банатски българин – заселник Иван Василчин, през 1879 г. в селото има 24 български къщи на православни българи от Пиринска Македония и балканджии, заселени преди и по време на войната[7].

По съвет от кореспонденцията със своя родственик Фердинанд Дечев, също банатски българин, живеещ в тази част на България от 1866 г. и познаващ добре района на Свищов, през 1879 г. банатският българин Никола Василчин от Бешенов идва в България и оглежда запуснатото село Дели Сюлю и неговите околности. Намира мястото пригодно за живеене; освен това е само на час и половина път от павликянското католическо село Ореш, от където произхождат много банатски български родове. През 1881 г. неговият син Иван Василчин довежда в България семейството си и е оземлен в Дели Сюлю с акт № 1499 от 1 октомври 1881 г. През 1882 г. го последват и други фамилии от Бешенов. Междувременно от Румъния се преселват няколко десетки семейства от павликянските католически села край Букурещ и източно православни българи от северното крайбрежие на Дунав[7].

В село Драгомирово, още с началото на населването му с българи след Освобождението, се обособяват три основни махали, две от които католически, наречени банатска – на банатските българи с енорийски храм „Пресветото сърце Исусово“ (построен през 1888 г.[9]), букурещка – на българи-павликяни, завърнали се от селата Попещ Леордени и Чопля (впоследствие квартал на Букурещ) с енорийски храм „Свети Петър и Павел“ (построен през 1922 г.[9]), и православна („влашка“) с енорийски храм „Св. Иван Рилски" – основана от православните българи – преселници от Влашко през 30-те години на 20 век[9]. В православната махала освен българи от Влашко се заселват и балканджии, а през 1922 г. – и бежанци от Вардарска Македония. Между отделните махали и лидерите им започва борба за приоритет, достигаща на моменти до ръкопашни схватки. През 1934 г., Драгомирово има население от 1754 православни и 1204 католици. Вероизповедната картина допълнително се усложнява от макар и ограниченото влияние в селото на отделни протестантски църкви, каквито са назаренци, петдесятници и треперисти.

Обществени институции[редактиране | редактиране на кода]

Към 2019 г. село Драгомирово е център на кметство Драгомирово. [10][11]

Читалище „Просвета – Драгомирово 1912“ към 2019 г. е действащо, регистрирано е под № 2263 в Министерство на културата на Република България. [12][13][14]

Църквата „Свети апостоли Петър и Павел“ (Католицизъм – западен обряд[15]) е постоянно действаща. [16]

Църквата „Пресвето Сърце Исусово“ (Католицизъм – западен обряд) е постоянно действаща. [17]

Църквата „Свети Йоан Рилски“ (Православие) е действаща само на големи религиозни празници. [18]

В селото има пощенска станция. [19]

Редовни събития[редактиране | редактиране на кода]

Ежегодно в първата събота и неделя на месец ноември се провежда селският сбор.

На Тодоров ден има кушии – надбягване с каруци в центъра на селото по главната улица.


Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Милан Георгиев – Физическа география на България – 1991 г.
  2. НСИ Национален регистър на населените места в Царство България.
  3. а б в НСИ Преброяване на населението от 01.02.2011 г.
  4. Етнически състав на населението на България – 2011 г.
  5. Николай Мичев, П. Коледаров – Речник на селищата и селищните имена в България 18781987; „Наука и изкуство“, София, 1989 г., стр. 273.
  6. Кил, Махиел. Свищов и районът през ХV-ХІХ век. Поселищна история, историческа демография и последици от войните в една равнинна област в Дунавска България, – в: История на мюсюлманската култура по българските земи. Изследвания, София 2001, с. 563.
  7. а б в Марко Лалев, Валентин Антонов – История на село Драгомирово 1972 г.
  8. Нягулов, Благовест. Банатските българи в България. // Банатските българи. София, Парадигма, 1999. ISBN 954-9536-13-0. с. 116 – 120, 132 – 133.
  9. а б в Сайт на Драгомирово (2013 г.)
  10. Кметство Драгомирово
  11. Справка за събитията за кметство Драгомирово, общ. Свищов
  12. Детайлна информация за читалище „Просвета – Драгомирово 1912“
  13. Читалище „Просвета“, село Драгомирово
  14. Информационна карта за 2018 г. на читалище „Просвета – Драгомирово 1912“
  15. Западен обряд
  16. Църква „Свети апостоли Петър и Павел“, село Драгомирово
  17. Църква „Пресвето Сърце Исусово“, село Драгомирово
  18. Църква „Свети Йоан Рилски“, село Драгомирово
  19. Български пощи, пощенски станции, 5285 Драгомирово

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]