История на ФК Интер

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето

Футболен клуб „Интер“ е основан в навечерието на 9 март 1908 г. в ресторант „Часовникът“ (L'Orologio), Милано от 43 дисиденти на АК „Милан“, водени от Джорджо Муджани.

Причина за тяхното недоволство и напускане става забраната, която е наложена, в отбора да не се допускат в игра чуждестранни футболисти, въпреки че те са гръбнака при формирането на самия тим. Наименованието Интернационале идва от желанието и основната идея на учредителите – хората да не се разграничават по националност[1].

Ще се роди тук, в миланския ресторант „Часовника“, мястото за среща на артисти и ще бъде завинаги отбор от голям талант. Цвета на емблемата ще бъде тази прекрасна нощ: черно-синия фон осеян със златни звезди. Ще се нарича Интернационале, защото всички сме братя на Света.

— Джорджо Муджани, 9 март 1908 г.

Емблемата и цветовете на Интер са избрани от Муджани: черно и синьо, от където идва и прозвището им „черно-сините“ (на италиански: Nerazzurri, „нерадзури“). Пръв президент на клуба става Джовани Парамитиоти, а първия капитан е швейцарецът Ернст Марктъл, който по случайност е един от основателите на АК Милан.

Учредители на Интер са: Джорджо Муджани, Фернандо Де Осма, Артуро Хинтерман, Ханс Риетман, Бертолини, Бошард, Карло Хинтерман, Пиетро Дел Оро, Воелкел, Уипф, Лана, Енрико Хинтерман, Уго Риетман, Манер, Карло Ардуси.[2]

Съдържание

1909 – 1910: Scudetto.svg Началото и първото скудето[редактиране | редактиране на кода]

Първия отбор на Интер, при самото създаване на клуба през 1908 г.

Първоначалния президент на клуба Джовани Парамитиоти е наследен от Еторе Страус през 1909 г., а през 1910 г. от Карло Де Медичи[3]. Отбора прави своите първи стъпки в лигата през 1909 г., като се състезава в групата на областта Ломбардия, заедно с АК Милан и УС Миланезе. „Нерадзурите“ не са фаворити, тъй като АК Милан е считан за основния конкурент на доминиращия по това време тим на Дженоа, докато УС Миланезе разполага с някои от най-добрите италиански футболисти в състава си, като вратаря Де Симони, който пръв облича фланелката с №1 на Италия. Първото в историята дерби между Интер и Милан се състои на 10 януари 1909 г. и завършва с победа с 3 – 2 за росонерите, а първия гол в дербито за Интер бележи бразилецът Акиле Гама[4]. Футболистите които взимат участие в този първи мач са предимно швейцарци: Коши, Каплер, Марктъл, Ниедерман, Фосати (който е и треньор)[5], Кумер, Гама, Ду Чене, Де Вере, Уипфт, Волк, Шулер. В крайна сметка групата е спечелена от Миланезе, но компактността в резултатите, оставя впечатлението, че много скоро водачеството им може да бъде преустановено.[6]

Отбора на Интер, спечелил първото скудето през 1909-1910

В последвалия сезон 1909-10 в Италия се въвеждат генерални реформи по подобие на английското първенство, като областните групи отпадат и отборите играят „всеки срещу всеки“, веднъж като домакин и веднъж като гост. Така на новосформирания Интер се налага да се изправи срещу пионерите в италианския футбол – отборите на Дженоа, Про Верчели, Ювентус в допълнение на градските съперници от Милан и УС Миланезе[7]. Решени да затвърдят позиции в първенството, ръководството на Интер привлича нови футболисти, с които да са конкурентни на топ отборите. За всеобща изненада, в края на сезона Интер е на челна позиция в таблицата заедно с Про Верчели. Поради равния брой точки, Италианската Футболна Федерация насрочва мач за решаване на крайния победител за 24 април 1910 г. на стадион „Арена ди Милано“. Тъй като по това време стадиона е зает поради военни шествия, федерацията решава мача да се състои във Верчели, но не променя датата. В знак на протест, Про Верчели излизат за решаващия двубой с младежкия си отбор. Крайния резултат е 10 – 3 в полза на Интер, който им осигурява първото в тяхната история Скудето.[8] Футболистите на Интер вдигнали първата купа: Кампело, Фронте, Золер, Джени, Фосати, Стеблер; Гоат, Пайер, Петерли, Аеби, Шулер.

Капитан и треньор на тима по това време е Вирджилио Фосати, който няколко години след този триумф загива във Първата Световна Война.

През същия сезон Интер печели в голеада и двете дербита с Милан, съответно 0 – 5 и 5 – 1 в ответния мач.[3]

1910 – 1919: Първата Световна Война[редактиране | редактиране на кода]

В следващите сезони Интер не показва сили за националната титла, а ръководството на клуба се сменя няколко пъти. През 1912 г. за президент е избран Емилио Хирзел, последван от Луиджи Ансахер през 1914 г., който по-късно същата година е заменен от Джузепе Висконти Ди Модроне.[3] По време на управлението на Модроне шампионата през 1914-15 е прекъснат заради ПСВ, а футболното първенство е отменено до 1919 година. Това се оказва първия толкова дълъг период от време, в който Интер не печели трофей.[9]

1919 – 1920: Scudetto.svg Скудето №2[редактиране | редактиране на кода]

Сезон 1919 – 20 е първият след подновяването на шампионата. За президент на Интер е избран Франческо Мауро, който назначава за треньор Нино Резеготи[3][10].В настоящия състав все още могат да се видят „старите“ Аеби, Агради, Асти и Кампели, в допълнение на петимата братя Чевенини, Джузепе Фосати и изгряващата звезда Леополдо Конти[11]. Без особени затруднения, „нерадзурите“ печелят областната група на Ломбардия, след което за полуфиналите са поставени в „Група Ц“, заедно с Новара, Болоня, Торино, Андреа Дория и Енториа Джолиардо, където събират общо 16 точки и печелят правото да играят на финала за „Централна Италия“ с Ювентус и Дженоа. След победа над „бианконерите“ с 1 – 0, равенството с Дженоа се оказва достатъчно за Интер да преодолее финалната група и да се класира за националния финал. Така на 20 юни 1920 г. в Болоня, последното препятствие пред Интер се оказва отбора на ФК Ливорно, водени от „великия мотор“ Магноци[12]. В този много зрелищен и балансиран, финален мач, „нерадзурите“ съумяват да се наложат над своя съперник с 3 – 2 и така печелят втората в историята си национална титла.[3] Отбора вдигнал купата през 1919-20: Пиеро Кампели, Густаво Франческони, Алесандро Белтраме, Алесандро Милези, Пино Фосати, Паоло Шлайдер, Леополдо Конти, Ермано Аеби, Емилио Агради, Луиджи Чевенини III, Джузепе Асти.[3]

1920 – 1945: 600px Bianco e Rosso (Croce) e Nero e Azzurro (Strisce).png Амброзиана и кралството на Джузепе Меаца Scudetto.svg Scudetto.svg Scudetto.svg Coccarda Coppa Italia.svg[редактиране | редактиране на кода]

Както се случва след спечелването на първото първенство и след завладяването на втория сурд в историята, Интер прекарва дълъг период на анонимност и посредственост, като по-голямата част от времето е в средната или долната половина на масата. В сезон 1921 – 22 Интер са на последно място и избягват да паднат във второ дивизия с победата на две плейофи срещу Sport Club Italia Милано и Либертас Флоренция. В периода до 1927 г., ръководството се сменя два пъти – през 1923 г. президент става Енрико Оливети, като през 1926 г. Сенаторе Борлети[3] го наследява, а на треньорския пост се сменят редица специалисти, но без никакъв успех.

С настъпването на фашистката ера, Интер са принудени да се съобразят с интересите на партията: на Националната Фашистка Партия не ѝ допада наименованието на клуба, което наподобява това на враговете от Комунистическия Интернационал и през лятото на 1928 г., Интер под управлението на Сенаторе Борлети се слива с УС Миланезе и приемат името „СС Амброзиана“ (на италиански: Società Sportiva Ambrosiana) в чест на църковния патрон на гр. Милано – св. Амврозий Милански, а черно-сините фланелки са заменени с чисто бели такива, пресечени с червен кръст (герба на Милано) и маркирани с фашистки символ.[13]

СС Амброзиана

Амброзиана-Интер УС Миланезе екипи.PNG

Въпреки всички промени, отбора завършва сезон 1928 – 29 на шесто място, което води до смяната на треньора Джузепе Виола и завръщането на Арпад Вайшс.Истински фурор прави младия Джузепе Меаца, който вкарва 38 гола в 29 срещи.[14]

Scudetto.svg Скудето №3 (1929 – 30)[редактиране | редактиране на кода]

Джузепе Меаца – легенда в историята на Интер със своите 288 попадения в 408 мача.

През следващия сезон 1929-30 (първият официален сезон на „Серия А“ и първият сезон без географски дивизии) при управлението на президентите Ернесто Торузио (1929) и Оресте Симоноти (1930), отбора е прекръстен на „АС Амброзиана“, а черно-сините екипи са възстановени, като единствена разлика е в яката – черно-бяло, шах-матно каре, каквито са цветовете на УС Миланезе[13]. Амброзиана побеждава основните претенденти за титлата Ювентус и ФК Дженоа, което се оказва жизнено важно за спечелването на купата в края на сезона (първа в историята на Амброзиана и общо трета за Интер). Младият „Пепино“ Меаца е коронясан за гол-майстор на турнира със своите 31 попадения, с което поставя рекорд за най-резултатен дебют в Серия А, неподобрен и до днес[14]. В новоучредения европейски турнир „Митропа“ Амброзиана достига до полуфиналите.

Петото място през 1930-31 е повод за промяна в президентството – „патрон“ на клуба става Фердинандо Поцани[3], наричан „Генерал По“, който издейства разрешително от ИФФ за промяна наименованието на клуба на „Амброзиана-Интер“ – име, което отбора носи през следващите 13 години[13].

Клубните промени, обаче не се оказват ефективни на терена – разочароващо шесто място, което води до поредното завръщане на треньора Вайшс, както и привличането на класните Леврато и Фрионе. Големите амбиции през 1932-33 рухват с горчивото второ място и злощастно загубения финал за купа Митропа (след победа над Австрия Виена с 2 – 1 в Милано, Интер губи във Виена с 3 – 1)[15].

През 1933-34 Интер отново се разминава с титлата на Италия. В мач, който събира рекордните 400 хиляди долара, Амброзиана-Интер побеждава Ювентус с 3 – 2, но губи последвалите два мача от Фиорентина и Торино. По този начин за втора поредна година Интер завършва на второ място, този път преднината на Ювентус е намалена на 4 точки.

Последвалия сезон 1934-35, маркиран от злощастната смърт на Фрионе, се оказва още по-невероятен. До последния ден от шампионата Интер и Ювентус са с равен брой точки. Юве печели последния си мач във Флоренция, а Интер губи от Лацио с гол на бившия си футболист Леврато. Това е трета поред година, в която Амброзиана завършва на второто място[16].

Следват две години, в които Интер не показват конкурентност за скудетото, а на треньорската скамейка, логично се сменят редица специалисти.

Scudetto.svg Скудето №4 (1937 – 38)[редактиране | редактиране на кода]

„Отмъщението“ на Амброзиана идва с пълна сила през сезон 1937-38, когато печелят борбата за скудетото с Ювентус и Милан в последния ден от шампионата[17]. Гол-майстор на турнира, вече за трети път е Джузепе Меаца (както и през 1935-36), който същата година извежда с капитанската лента националния отбор по футбол на Италия до втората, поредна, световна титла[17]. Тези негови успехи, редицата рекорди, които поставя и неоспоримата му класа, заслужено го превръщат в първия световноизвестен италиански футболист, а последствие и в първата легендарна фигура на Интер и Италия[18]. Това е и сезонът в който Интер нарушава лошата традиция да печели скудето само по веднъж на десетилетие.

Coccarda Coppa Italia.svg Копа Италия №1 (1938 – 39)[редактиране | редактиране на кода]

През 1938-39 след отказването на треньора Армандо Кастелаци, отбора е трениран от Антон Карнели – опитен специалист, който въвежда т. нар. тактика „Системата“. В първия си сезон начело на Интер, Карнели донася и първата в историята на клуба Копа Италия, а в шампионата завършва на трето място.[19]

Scudetto.svg Скудето №5 (1939 – 40)[редактиране | редактиране на кода]

Това обаче бързо се променя и още през следващия сезон 1939-40, въпреки контузията на шампиона Меаца, в последния кръг на Серия А, в решителния и директен двубой за титлата на първенството, Интер побеждава Болоня с 1 – 0 на неутралния „стадио Сан Сиро“ (избран заради големия брой зрители – събрани са рекордните за това време 471 хиляди паунда) и празнува петото в своята история Скудето[20]. Осем дни след този триумф Италия обявява война на Франция.

Двойката треньори, която поема клуба след Тони Карнели е Перукети – Дзамберлети[5]. Те решават, че лошата циркулация в крака на Меаца означава край на неговата бляскава кариера и го продават на архи-враговете от АК Милан. В последвалото градско дерби, завършило 2 – 2, Меаца отбелязва изравнителното попадение за „росонерите“. След тринадесет години прекарани в Интер, Джузепе Меаца, през сълзи разкрива, че цял живот ще съжалява за отбелязания гол във вратата на родния си клуб[21]. В крайна сметка след обещаващото начало на шампионата, Амброзиана не съумява да задържи преднината си пред Болоня и завършва сезон 1940-41 на втора позиция.

Новият треньор Иво Фиорентини приключва сезон 1941-42 на сензационното дванадесето място и при идването на президента Карло Масерони (1942) е заменен на поста от Джовани Ферари, който през 1942-43 връща клуба на приличната четвърта позиция. През 1943 г. ИФФ анулира футбола в страната и регионалните комитети организират алтернативно първенство, в което Интер, въпреки че излизат първенци от групата на Ломбардия, впоследствие губят на полуфиналите.

1945 – 1955: Scudetto.svg Scudetto.svg Управлението на Масерони[редактиране | редактиране на кода]

След падането на фашисткия режим в Италия, на 27 октомври 1945 г., новия президент на клуба – Карло Масерони гордо заявява: „Амброзиана е в миналото, сега има само Интер“[22]. Старото наименование на отбора е възстановено, което допълнително ентусиазира фенове и играчи за по-добро представяне. Резултатите не закъсняват, Интер записва няколко грандиозни успеха (като победа над „Великите Торино“ с 6 – 2), но от друга страна и загубите не липсват. Така в края на сезон 1945-46, отбора на Интер, воден от Карло Каркано се озовава на четвърта позиция.

Следващата година от първенството започва повече от обещаващо – президентът Масерони издейства разрешително от ИФФ за трансфери на чуждестранни играчи и в отбора пристигат пет южно-американски попълнения. Въпреки постигнатите успехи на местна почва, те обаче се оказват изключително неориентирани в италианското първенство и единственото нещо с което стават известни е нарицателното, което пресата им дава – „петте бидона“[23]. Вследствие на разочароващото представяне на южно-американците, Интер заема незавидна позиция в класирането. Масерони назначава Нино Нутрицио за треньор, заедно със завърналия се и като футболист в отбора – Джузепе Меаца. Двамата успяват до известна степен да мобилизират състава и в края на сезон 1946 – 47 Интер „празнува“ спасителното десето в подреждането.

Последвалия сезон 1947 – 48 се оказва още по-неблагоприятен за „нерадзурите“. Въпреки, че в края на първата част от шампионата се намират на трето място, серия от принудителни промени, като завръщането на треньора Каркано, контузията на първия нападател Бруно Куарезима обричат отбора да завърши 12-ти. Единствения светъл лъч в този момент е младият Бенито Лоренци, който още в началото на сезона се налага в първия отбор и загатва за бъдещия си потенциал.

Годината 1948-49 е известна с „трагедията Суперга“ и смъртта на целия отбор на „Великите Торино“, които с петте си последователно спечелени шампионата, безспорно са истинския хегемон в Италия през 40-те години. През този сезон в Интер пристигат няколко футболиста (Ищван Ниерш, Атилио Джованини, Джино Армано), с които доминацията на ФК Торино в първенството да бъде прекратена. Новите попълнения, обаче не оправдават очакванията на треньора Джон Астли, който по средата на сезона е заменен от Джулио Капели, който пък дотогава е технически директор на клуба. Новия треньор прави завиден обрат в първенството, като издига Интер чак до второто място, на пет точки пред Ювентус, но и на пет точки зад отбора на Торино. Със своите 26 гола в дебютния си сезон, Ищван Ниерш печели приза за гол-майстор на шампионата[24].

Следващият сезон (1949-50) отново е изпълнен с големи надежди за титлата и отбора на Интер воден от „летящия холандец“ Фаас Уилкс и дуото Амадей – Лоренци, в крайна сметка финишира три места под очакванията. Разочарование се оказва и следващата година. Треньора Капели е заменен от Алдо Оливиери, а увереността която той има в качествата на Лоренци, води до продажбата на Амадей и Алдо Кампатели. Въпреки това, президента Масерони решава да се презастрохава и в отбора пристига шведския полузащитник Ленарт Скоглунд. Отбора върви уверено към скудетото, Ниерш и Уилкс нанизват съответно 31 и 23 гола, но в края на шампионата Милан прави невероятно завръщане и печели само с една точка пред Интер своята първа национална титла от 44 години насам. През 1951-52 президента на Интер, убеден във възможностите на своите играчи, привлича само едно ново попълнение – вратаря Джорджо Геци. Поради липсата на постоянност в отбора, особено видна при Скоглунд и Уилкис, отново третото място остава за Интер.

Scudetto.svg Скудето №6 (1952 – 53)[редактиране | редактиране на кода]

Ленарт Скоглунд – една от основните фигури през50-те.

Сезон 1952-53 започва с революция в тактиката. Новия треньор Алфредо Фони, почитател на „катеначото“, привлича в отбора Ивано Бласон и го поставя на позицията десен бек, също така заменя в централната линия непостоянния Уилкс с по-стабилния Бруно Маца. В началото неговата техника не се приема добре от критици и фенове, но скоро резултатите стават видни за всички. Благодарение на защитната си игра и блестящия Джорджо Геци, Интер допускат само 19 гола в първите 31 мача, като в същото време преднината пред опонентите им расте. Интер става зимен шампион през януари, когато разликата с втория е шест точки, а три дни преди края на самия сезон, след победа над отбора на Палермо, „нерадзурите“ стават сигурния победител в Серия А. Това е шестото в историята на клуба скудето.[25]

Scudetto.svg Скудето №7 (1953 – 54)[редактиране | редактиране на кода]

Въпреки постигнатия успех, Фони все още е критикуван за дефанзивната игра на отбора и затова решава да въведе нов по-креативен и агресивен модел на футбол за предстоящия сезон. Ниерш записва хеттрик за победата с 3 – 0 над градските съперници от Милан, Скоглунд пък обира овациите за легендарната победа над Ювентус с 6 – 0. В шампионат, в който всички „черно-сини“ футболисти имат своите славни моменти, за втора поредна година Интер печели скудетото – общо седмо в своята история.[26]

Доволен от завоюваните две поредни титли, през 1954 г. президентът Масерони започва преговори за продажбата на клуба с петролния магнат Анджело Морати. През новия сезон в Интер не пристигат чуждестранни попълнения, понеже границите на страната са затворени, а празнината в защита, която остава Атилио Джованини когато напуска клуба, не се оказва по възможностите на младия му заместник Джорджо Бернардин, но и като цяло на отбора му липсва предишното постоянство и така заслужено в края на сезон 1954-55, „нерадзурите“ остават на осмо място.

1955 – 1968: Scudetto.svg Scudetto.svg Scudetto.svg Golden star.svg Президентството на Анджело Морати и „Великият Интер“ Coppacampioni (closer).png Coppacampioni (closer).png[редактиране | редактиране на кода]

Еленио Ерера – магьосникът.

На 28 май 1955 г. Анджело Морати става президент и собственик на клуба. Той освобождава Алфредо Фони и назначава Алдо Кампатели за треньор. Въпреки, че в началото на сезона Интер е водач в класирането, идва период когато натрупват пет загуби Морати се принуждава да замени Кампатели с тогавашния треньора на примаверата – Джузепе Меаца. Меаца успява да приключи сезона на трето място. Следващата година Морати решава да заложи на доказали се имена и привлича Анибале Фроси за технически директор, а на пейката поставя Луиджи Фереро. След труден старт Интер се озовава начело в таблицата, но постепено стига до средата ѝ. Тогава Фроси поема отбора, но тази рокада не дава желания ефект. На помощ отново е привикан Меаца, който успява да засили отборо до второ място, но последвалите пет последователни загуби са причината Интер да завърши пети в подреждането. През 1957 – 58 в отбора пристига нападателя Антонио Валентин Анджелило и треньора Джон Карвър, а мястото е девето. Следващия сезон начело на тима застава Джузепе Бигоньо, който пък отстъпва поста на Кампатели. Интер завършват трети и губят финала за Копа Италия. Анджелило успява да вкара 33 гола в 33 мача, което е рекорд в Серия А с 18 отбора. За 1959 – 60 на скамейката е двойката Кампатели-Камило Акили. След добър първи полусезон, нерадзурите започват представят посредствено в първенството, елиминирани са за КНК и след загуба в миланското дерби, Кампатели е уволнен, а месец по-късно същото се случва и с Акили. Тима е поет от Джулио Капели, с който Интер стават четвърти.

През 1960 г. треньор на отбора е Еленио Ерера. Интер става зимен шампион, но поради по-слабото си представяне в края на сезона остават трети. Това е годината с най-тежкото поражение в историята на клуба – 9 – 1 от Ювентус. Първия мач Интер побеждава с 3 – 1, а в ответния двубой, стадиона е претъпкан, като туринската публика е буквално на няколко метра от игрището. При резултат 1 – 0 за Интер, съдията прекратява срещата. По-късно излиза решение, с което се присъжда победа на Интер с 2 – 0. В края на сезона, обачеИФФ излиза с разпореждане мача да се преиграе, въпреки че шампиона е известен (Ювентус). В знак на протест Интер изпраща юношите на отбора и са разгромени с 9 – 1. Вследствие от този мач, дори Милан изпреварва черно-сините. Единственото попадение за нерадзурите е дело на Сандро Мацола.[27]

Историята се повтаря и през следващия сезон – Интер отново е зимен шампион, но не успява да съхрани преднината си до края на първенството и предава титлата на Милан.

Scudetto.svg Скудето №8[редактиране | редактиране на кода]

През 1962-63 ролите се разменят. Ювентус е водач до зимната пауза с точка повече от Интер. В дербито обаче, нерадзурите побеждават и излизат първи в подреждането – позиция която този път запазват. Това е първото скудето на Морати и Ерера и общо осмо в историята на клуба.[28]

Coppacampioni (closer).png Купа на Европейските Шампиони №1[редактиране | редактиране на кода]

Тъй като Интер са настоящият шампион на Италия, през следващата година (за пръв път) получават място в най-елитния турнир – купата на европейските шампиони. Там стигат до финала във Виена, където се налагат с 3 – 1 над испанския хегемон Реал Мадрид, с което стават първия отбор печелил купата без да допусне загуба (7 победи и 2 равни)[29].

В Серия А се стига до първия в историята плейоф за решаване на шампиона, тъй като Интер и Болоня са с еднакъв точков актив (57). На 7 юни нерадзурите губят двубоя с 2 – 0 и остават втори.

Scudetto.svg Скудето №9[редактиране | редактиране на кода]

Интер с купите през 1965 г.

През 1964-65 Интер стават шампиони на Италия за девети път в своята история, а Сандро Мацола е голмайстор на първенството (17 гола).[30]

Coppacampioni (closer).png Купа на Европейските Шампиони №2[редактиране | редактиране на кода]

В турнира за КЕШ, нерадзурите отново стигат до финал. Там побеждават Бенфика с 1 – 0 и за втора поредна година са коронясани за шампиони на европа.[31]

Междуконтинентална купа №1[редактиране | редактиране на кода]

Следва финал за решаване на интерконтиненталния шампион. Два мача с Индепендиенте не са достатъчни за определяне на победителя, затова третия последен двубой се състои в Мадрид на 26 септември. Гол на Марио Корсо донася първата междуконтинентална купа във витрината на клуба, а Интер става първия италиански отбор печелил това отличие и т.н. требъл  – шампион на страната, щампион на европа, междуконтинентален шампион. [32]

Scudetto.svg Golden star.svg Скудето №10 и Златната звезда[редактиране | редактиране на кода]

Сезон 1965-66 нерадзурите завоюват своята десета титла в Серия А, която дава право към екипите и емблемата да се добави златна звезда, символираща десетте скудети. В турнира за КЕШ, черно-сините достигат до полуфинал, същото се случва и в турнира за купата на Италия.

Отново следва турнира за междуконтиненталната купа. Там претендентите отнова са Интер и Индепендиенте. Тоз път решаваща победа с 3 – 0 на Сан Сиро и 0 – 0 в Аржентина, са достатъчни за втора поредна година това отличие да се дублира.[33]

Интер през 1968 г.

През 1966 – 67 Интер е зимен шампион на Серия А, но в последния мач губи с 1 – 0 от Мантова и предава титлата на Ювентус, а седмица по-рано губят финал за КЕШ от Селтик.

През 1967 г. Интер официално става Футболен Клуб Интернационале Милано.

Сезон 1967 – 68, нерадзурите завършват пети, достигат до финалната група за Копа Италия. На 18 май 1968 г. Анджело Морати продава клуба на Фриацоли. С него си тръгва и треньора Еленьо Ерера и спортния директор Итало Алоди.[5][3]

1968 – 1984: Scudetto.svg Scudetto.svg Coccarda Coppa Italia.svg Coccarda Coppa Italia.svg Иваное Фриацоли[редактиране | редактиране на кода]

Новият президент на клуба е Иваное Фриацоли. Той назначава Алфредо Фони, който през 50-те години налага „катеначото“ в Интер и завоюва две поредни скудети. Фони модифицира тактиката си в по-офанзивна игра за сметка на защитата. Резултатът е четвърто място в шампионата.

Scudetto.svg Скудето №11 (1970 – 71)[редактиране | редактиране на кода]

Следващата година за наставник на клуба е привлечен Ериберто Ерера, с който нерадзурите завършват втори, след Каляри, които пък печелят първата си титла в Серия А.

През лятото още ветерани от „Великия Интер“ напускат клуба – Луис Суарес е продаден на Сампдория, а Аристеде Гуарнери пък преминава в Кремонезе. В отбора пристигат Марио Фрусталупи, Марио Джубертони и Серджио Пелицаро.

Нещата не тръгват добре. Интер са елминирани за Копа Италия и КНК и губят дербито. Ерера е уволнен след изминали само пет дни от началото на сезона, а неговия пост временно поема треньорът на младежкия отбор – Джовани Инверници. Бедин, Жаир и Корсо, които са пренебрегвани от предишния наставник, предразолагат Инверцини в обстановката на тима. Към тях се присъединява и Сандро Мацола и тогава резултатите са налице – противно на всички залози, Интер изиграва следващите 23 мача без да допусне загуба и грабва титлата в шампионата, изпреварвайки отбора на АК Милан[34]. Това прави Интер първия и засега единствения клуб, който сменя треньор след започване на сезона и става шампион.[35]

Следващата година черно-сините се завръщат в КЕШ, след 4-годишно отсъствие. В първия кръг отстраняват АЕК Атина и така се стига до втория кръг с Борусия Мьонхенгладбах. Първия мач се състои в Германия, където при резултат 2 – 1 за Борусия, от публиката е замерена бутилка от Кока Кола, която поваля нападателя на Интер Роберто Бонинсеня[36]. Поради опитите на германците да скрият „оръжието от местопрестъплението“ на терена настават няколко мелета. В крайна сметка става ясно че Бонинсеня няма да може да продължи срещата, но въпреки това мача ще се доиграе. Резултата в края на тази среща е 7 – 1. Следват жалби в дисциплинарната комисия на УЕФА (от страна на адвоката на Интер – Пепино Приско), които дават резултат. Мачът ще се преиграва. Преди това обаче е срещата в Милано – 4 – 2 за Интер. Втория мач завършва 0 – 0 и така Борусия са елиминирани[37]. На четвъртфинала следват две победи над Стандар Лиеж, а на полуфинала Селтик са победени след дузпи. Идва финалът, където Аякс на Йохан Кройф се оказва препъникамъка. Именно холандецът отбелязва двата гола за крайното 2 – 0.

В Шампионата Интер завършват 5-ти, а Роберто Бонинсеня става голмайстор на първенството с 22 попадения.[34]

Coccarda Coppa Italia.svg Копа Италия №2 (1977 – 78)[редактиране | редактиране на кода]

В периодът 1972 – 1977 нерадзурите не успяват да преминат 4-то място в класирането и отсъстват от европейските турнири.

За сезон 1977-78 начело на клуба е Еудженио Берселини. Той донася на клуба втората Копа Италия (голове на Грациано Бини и Алесандро Алтобели[38]). Това се оказва и първи трофей за последните седем години. Същата година е последна за Джачинто Факети. Следва четвърто място през 1978 – 79.

Scudetto.svg Скудето №12 (1979 – 80)[редактиране | редактиране на кода]

Следващия сезон Интер стяга „защитния вал“, където личат имената на Джузепе Барези, Габриеле Ориали, Грациано Бини, Роберто Моцини. В края на първия полусезон, Интер заема първото място с преднина от 3 точки пред АК Милан. С подновяването на шампионата, силите на росонерите постепено се изчерпват и разликата става все по-осезаема. Интер побеждава и в двете дербита. На 23 март в Италия избухва новината, че четиринадесет футболиста от Серия А и Серия Б са арестувани за уреждане на мачове. Следват наказания с отнемане на точки и пращане в по-долна дивизия, което улеснява пътя на нерадзурите към Скудето №12. Поради достатъчно точки преднина, то идва на 27 април, два мача преди края на шампионата.[39]

През 1980 – 81 Интер се завръща в турнира КЕШ и достига до полуфинал, където отпада от Реал Мадрид.[40]

Coccarda Coppa Italia.svg Копа Италия №3 (1981 – 82)[редактиране | редактиране на кода]

През сезон 1981 – 82 Интер завоюват своята трета купа на Италия[41]. След победи над Верона, Милан, СПАЛ и Пескара, идва мач с АС Рома, завършил 4 – 1 в полза на вълците. В Милано обаче Интер успява да победи с 3 – 0 и да се класира напред. На полуфинала е преодолян отбора на Катандзаро (обрат с 2 – 1 на Сан Сиро и 2 – 3 след продължения и останали с 9 души като гост), за да дойде финала с ФК Торино. На Меаца срещата завършва 1 – 0 с попадение на Алдо Серена, а в Торино 1 – 1 (Агата Кутоне и Алесандро Алтобели). През тази година дебют с черно-синята фланелка прави Рикардо Фери, а Джузепе Бергоми, Габриеле Ориали, Ивано Бордон, Алесандро Алтобели и Джампиеро Марини стават световни шампиони с националния отбор на Италия.[42]

Следващата година отново има съмнения за уреждане на мачове, но този път няма достатъчно доказателства. В Серия А Интер, водени от Рино Маркези завършват 3-ти, а второто си и последно участие за КНК приключват на четвъртфинал, отстранени отново от Реал Мадрид. През този сезон човекът-паяк Валтер Дзенга прави своя дебют за Интер.

Следващата година на треньорската скамейка е Луиджи Радиче, с който отбора достига 4-то място.

1984 – 1995: Scudetto.svg Supercoppaitaliana.png Ернесто Пелегрини[редактиране | редактиране на кода]

На 12 март 1984 г. за президент на клуба официално е обявен Ернесто Пелегрини.[3]

На скамейката застава Иларио Кастанер, а сред играчите, които биват закупени изпъква името на германския шампион Карл-Хайнц Румениге. Въпреки вложените усилия Интер завършват 3-ти в Серия А, а в турнира на УЕФА, достигат до полуфинал, където отново се изправят срещу Реал Мадрид и отново биват победени (2 – 0, 0 – 3). През 1985 – 86 Кастанер и Корсо се сменят на треньорския пост, а отбора финиширва на шесто място в шампионата на Италия. За Купата на УЕФА, отново се стига до полуфинал и отново съперника е Реал Мадрид. След 3 – 1 в Милано и 5 – 1 на Бернабеу, Интер за пореден път е победен.

През 1986 – 87 наставник на клуба става Джовани Трапатони[5]. Колебливия старт на сезона е причината за крайното 3-то място. Следващата година, след единадесет сезона с черно-синята фланелка, Алтобели напуска клуба. Интер финиширват 5-ти.

Scudetto.svg Скудето №13 (1988 – 89)[редактиране | редактиране на кода]

Титулярния състав на Интер през сезона.

За сезон 1988 – 89 в отбора пристигат германците Лотар Матеус и Андреас Бреме. След първите няколко кръга, претендентите за титлата излизат наяве – АК Милан, Сампдория и ССК Наполи. Следва победа за Интер в дербито на Милано, която убива шампионските амбиции на росонерите. Единствено Наполи успяват да се задържат плътно до Интер, които завършват първия полусезон като първенци. В директния сблъсък на 28 май, Интер надделява с гол на Матеус, което математически ги прави новите шампиони на Италия[43]. Интер завършват сезона с 58 точки, като по това време за победа се присъждат 2 т. Никой друг отбор не е успявал да достигне този актив[44]. Алдо Серена, става голмайстор на първенството със своите 22 гола.[43]

Supercoppaitaliana.pngСуперкупа №1 (1989)[редактиране | редактиране на кода]

Следващата година Рамон Диас е продаден, а на негово място идва Юрген Клинсман, който оформя германското трио (Бреме-Матеус-Клинсман). В първенството Интер остават 3-ти, а в шампионската лига на УЕФА отпада безславно от Малмьо ФФ и сезона се очертава като провал. Нерадзурите обаче побеждават Сампдория (2 – 0) в мач за суперкупата – първа във витрината на клуба.[45]

Купа на УЕФА №1 (1990 – 91)[редактиране | редактиране на кода]

Лотар Матеус – световен шампион, носител на Златна топка и избран за най-добър играч в света.

През 1990 г. Лотар Матеус става световен шампион с отбора на Германия, последствие печели златна топка и е избран за най-добър играч в света. Това е първият футболист на Интер заслужил тези отличия наведнъж. В първенството нерадзурите завършват полусезона като шампиони, но постепено губят сили и остават на 3-то място. В турнира за купата на УЕФА, достигат първия си финал, където се изправят срещу АС Рома. В Милано побеждават с 2 – 0 (Матеус и Никола Берти), а в Рим губят с 1 – 0. Така първата купа на УЕФА е факт[46]. Това е и първия международен трофей на Интер за изминалите 26 години. На 22 май 1991 г. черно-синьото приключение на Джовани Трапатони свършва.

След като Трапатони се връща да тренира Ювентус, Пелегрини назначава на негово място Корадо Орико – специалист успял да вкара отбора на Лукезе в Серия А. Играчите на Интер обаче не съумяват да възприемат новата игрова система, а след отпадане в първия кръг на турнира за купата на УЕФА, италианския тактик е заменен на поста от Луис Суарес. Интер завършват 8-ми, без право да играят в европейски турнир. Това се случва за пръв път от 16 години.

През сезон 1992 – 93 начело на отбора е Освалдо Баньоли – доказан специалист извел ФК Верона до шампионската титла. Три загуби още в самото начало на сезона са причината за нови промени. В отбора пристига Рубен Соса, който нанизва 20 попадения в 28 мача. Интер прави серия от 6 поредни победи и приключва сезона на 2-ро място, само на 4 точки зад АК Милан.

Купа на УЕФА №2 (1993 – 94)[редактиране | редактиране на кода]

Следващата година в отбора идват холандците Вим Йонг и Денис Бергкамп, но са преследвани от контузии и положението на клуба се влошава. Баньоли е заменен от Джампиеро Марини, а резултатите са още по-негативни – 2 победи, 2 равни и 8 загуби. В турнира за купата на УЕФА, нещата стоят коренно различно. Интер достигат до втория в историята си финал, където побеждават австрийския Залцбург (1 – 0 от двата мача). Втора купа на УЕФА е вече във витрината на клуба[47]. Това се оказва последния значим трофей под управлението на Ернесто Пелегрини, който на 18 февруари 1995 г., официално продава клуба на Масимо Морати.[3]

1995 – 2013: Supercoppaitaliana.pngSupercoppaitaliana.pngSupercoppaitaliana.pngSupercoppaitaliana.png Coccarda Coppa Italia.svgCoccarda Coppa Italia.svgCoccarda Coppa Italia.svgCoccarda Coppa Italia.svg Scudetto.svgScudetto.svgScudetto.svgScudetto.svgScudetto.svg Ерата МоратиCoppacampioni (closer).png[редактиране | редактиране на кода]

Масимо Морати – президент на Интер в периода 1995 – 2013.

Масимо Морати, син на многоуважавания президент от времето на Великият Интер – Анджело Морати, не крие амбициите да повтори подвига на баща си. Морати потвърждава, че на треньорския пост остава Отавио Бианки, но започва да прави промени в ръководството. На бележити интеристи като Сандро Мацола, Джачинто Факети и Луис Суарес са дадени високи постове в клуба. Интер завършват на 6-то място.

Следващия сезон, първи изцяло под ръководството на Морати, след само няколко кръга, Бианки е заменен от Рой Ходжсън. Той пък е ангажиран с национални отбори и реално Интер в началото е воден отново от Луис Суарес. В Серия А, мястото е 7-мо, а в турнира за купата на УЕФА – ранно отпадане.

През 1996 – 97 Интер завършват 3-ти в първенството а в УЕФА достигат до финал с отбора на Шалке 04. Първия мач в Гелзенкирхен е победа за германците с 1 – 0. В Милано Интер се налага с 1 – 0 и така следват дузпи. Пропуски на Арон Винтер и Иван Саморано се оказват решаващи за загубения финал. Ходжсън напуска след тази среща, а отбора е поверен на Лучано Кастелини, докато се намери нов наставник.

[[Файл:|30x30px]]Купа на УЕФА №3 (1997 – 98)[редактиране | редактиране на кода]

ФеноменаРоналдо, с който Интер печели купа УЕФА през 1998 г.

През лятото на 1997 г. Морати назначава Луиджи Симони за треньор и за рекордна сума довежда в Интер феномена Роналдо, който става и кавалер на златната топка по-късно същата година[48]. През този сезон в битка за скудетото са Ювентус и Интер, а директния сблъсък между двата тима е повече от скандален. Реферът на двубоя подминава чисти нарушения и дузпа за фаул срещу Роналдо, но това не е всичко. На Ювентус е присъдена такава за измислено нарушение (макар и спасена от Джанлука Палиука). Интер губи с 1 – 0[49]. Следват равенство с Пиаченца и загуба от АС Бари, които се оказват решаващи за крайното 2-ро място в класирането. В турнира за купата на УЕФА, нещата отново са позитивни и Интер е на финал за четвърти път в рамките на седем години. На Парк де Пренс нерадзурите се налагат над отбора на Лацио с 3 – 0 (Саморано, Санети и Роналдо) и грабват третата в своята история купа на УЕФА.[50]

Световното първенство във Франция е една от причините за спада в играта на Роналдо. Той е преследван от постоянни контузии и не успява да се стабилизира за по-дълъг период и да си партнира в атака с Роберто Баджо. Постоянните рокади на треньорския пост допринасят за посредственото представяне на отбора и така през 1998 – 99 Интер завършват 8-ми. В шампионската лига излизат първенци от група с Спартак Москва, Щурм Грац и Реал Мадрид (настоящ европейски шампион). На четвъртфиналите отпадат от Манчестър Юнайтед, които последствие стават шампиони на Европа[51]. Това е годината в която Морати си навлича гнева на феновете (заради уволнението на Симони и повторното назначаване на Ходжсън) и се оттегля закратко от поста си.

Хавиер Санети – капитан на Интер в периода 1999-2014 г.

Марчело Липи е обявен за треньор на клуба през лятото на 1999 г. Той настоява пред ръководството да не се поднови договора на дългогодишния капитан Джузепе Бергоми, въпреки позитивните му представяния.[52] Така след 20 сезона в Интер, чичото предава лентата на Хавиер Санети. Черно-сините заемат четвъртото място в таблицата и играят плейоф за шампионска лига с Парма, спечелен с 3 – 1 (два гола на Баджо и един на Иван Саморано, последния му с черно-синята фланелка). Понеже Лацио са шампиони и носители на Копа Италия, Интер се класират (като финалисти от Копа Италия) за суперкупата на страната.

Интер отпада в 3-ти квалификационен кръг на шампионската лига, губи мача за суперкупата и допуска загуба в първия кръг от Реджина. Това са предпоставките на ръководството да уволни Липи. На негово място идва Марко Тардели, с който отбора завършва 5-ти.

Сезон 2001 – 02 Морати възлага на Ектор Купер. С аржентинския тактик, Интер отново е претендент за скудетото. Кръг преди края нерадзурите са водачи в класирането (Интер 69 т., Ювентус 68 т., Рома 67 т.). Ювентус печели гостуването си на Удинезе с 2 – 0, а Интер губи с 4 – 2, като по този начин е задминат и от Юве и от Рома. Всички са потресени. Роналдо, макар по-късно същата година да печели за втори път златната топка, напуска терена през сълзи – това е последният му сезон с черно-синята фланелка[53]. През декември 2001 г. умира дългогодишния адвокат на клуба Пепино Приско.[54]

Следващата година с Кристиан Виери голмайстор[55], Интер завършват втори[56]. В шампионската лига на полуфинал се пада градския съперник АК Милан. Това е първото миланско дерби, проведено на европейска сцена. След 0 – 0 и 1 – 1 Милан продължава напред (последствие става и шампион), поради правилото за отбелязан гол на чужд терен.[57]

Поради нетърпението на Морати, Алберто Дзакерони заменя Купер през октомври 2003 г. Играчи като Ернан Креспо и Кларънс Сеедорф са продадени. Дзакерони не показва нещо различно в клуба и не прави нещо запомнящо се, освен двете победи над Ювентус във вечното дерби. Срамно отпадане в груповата фаза на шампионската лига и 4-то място в първенството[58]. Благоприятни новини са пристигането на Адриано и Деян Станкович. През 2004 г. Морати за втори път се оттегля от поста си на президент и го предава в ръцете на Джачинто Факети, който остава такъв до смъртта си през 2006 г.[3]

Coccarda Coppa Italia.svg Копа Италия №4 (2004 – 05)[редактиране | редактиране на кода]

Роберто Манчини – треньорът с който Интер става доминант в Италия.

На 16 юни 2004 г. за треньор на клуба е представен Роберто Манчини[5]. В първенството отбора не допуска много поражения, но за сметка на това равните мачове преобладават и завършват 3-ти. На 15 юни 2005 г., Интер печели „Копа Италия“, като побеждава Рома в двустранен финал с общ резултат 3:0 (победа с 1:0 в Милано и победа с 2:0 в Рим).[59]

Supercoppaitaliana.pngСуперкупа №2 (2005)[редактиране | редактиране на кода]

Сезон 2005 – 06 започва с финала за Суперкупата. Победа с 1:0 в продълженията над първоначалните шампиони в „Серия А“ за сезон 2004-05 – Ювентус (още преди да им бъде отнета тази титла).[60]

Coccarda Coppa Italia.svg Копа Италия №5 (2005 – 06)[редактиране | редактиране на кода]

Вдигане на петата Копа Италия.

На 11 май 2006 г., след победа отново над Рома, с общ резултат 4 – 2 (1 – 1 в Рим и 3 – 1 Милано) Интер за втора поредна година е носител на купата на страната.[61]

Scudetto.svg Скудето №14 (2005 – 06)[редактиране | редактиране на кода]

Шампионската титла в Серия А за 2005-06 е присъдена на Интер, тъй като те са били най-високо класиралият се отбор (трети) в крайното подреждане на Италианското първенство, понеже на Ювентус и АС Милан са им отнети точки, заради нашумелия скандал с уреждането на мачове (Калчополи), същата тази година. На 14 юли 2006 г., Федералния апелативен съд на Апенините (CAF), намира клубовете състезаващи се в „Серия А“: Ювентус, Лацио, Фиорентина, Реджина и Милан за виновни в обвинението за уреждане на мачове и налага на петте клуба съответните им наказания (въпреки че по-късно, всички тези наказания са намалени). Така с потвърденото изпращане на Ювентус в „Серия Б“ (за пръв път в тяхната история) и наказанието от -8 точки за градския съперник Милан, титлата в „Серия А“ се присъжда на Интер.[62]

Supercoppaitaliana.pngСуперкупа №3 (2006)[редактиране | редактиране на кода]

На 26 август 2006 г. в мач за суперкупата на Италия между Интер и Рома, резултата в редовното време е 3 – 3. Гол на Луиш Фиго в продълженията донася купата в ръцете на нерадзурите. Втора поредна и общо трета суперкупа във витрината на клуба. Няколко дни след тази победа, Джачинто Факети издъхва. Масимо Морати отново встъпва в длъжност президент.[63][3]

Scudetto.svg Скудето №15 (2006 – 07)[редактиране | редактиране на кода]

На Джузепе Меаца черно-сини тифози празнуват новата титла.

По време на новия сезон, Интер се впускат в шеметно чупене на всякакви рекорди, като постигат 17 последователни победи в „Серия А“, започвайки с победа от 4:1 у дома над отбора на Ливорно и завършвайки с равенство от 1:1 у дома с отбора на Удинезе. Победата, като гост над Катания с 5:2, подобрява рекорда от дотогавашните 15 мача без загуба в „Голямата Петица“ (топ пет на най-добрите първенства – Англия, Италия, Испания, Франция и Германия), държани от Байерн Мюнхен и Реал Мадрид. Победите траят почти 5 месеца и ги прави рекордьори по най-много последователни победи в „Голямата Петица“ на Европа. Формата на Интер спада, след като правят равенства от 0:0 и 2:2, съответно с Реджина и Палермо, като в последния мач се стига до равенство, след като вече Реджина води с 2:0 на полувремето. В крайна сметка не успяват да останат непобедими до края на сезона, след като губят домакинския си мач с Рома с резултат 3:1, като 2 от головете на вълците са в последните минути. Така Интер се наслаждават на рейт без загуба за малко по-малко от година.

На 22 април 2007 г., пет кръга преди края на кампанията (рекорд в Италия), Интер са коронясани за шампиони на „Серия А“ за втора поредна година, след победа над отбора на Сиена с 2:1 на „Стадио Артемио Франки“. Световният шампион с Италия – защитникът Марко Матераци, отбелязва и двете попадения за Интер, в 18та и 60та минута, като последния е от дузпа. Това е първият път, когато Интер печели „Скудетото“, базирайки се на собствените си успехи в лигата от 1989 г. насам. В този сезон клуба събира 97 точки в (рекорд), 30 победи (рекорд), 15 победи като гост (рекорд), 11 поредни победи като гост (рекорд),[64]

В турнира Копа Италия, за трета поредна година финалисти са Интер и Рома, нещо което никога преди това не се е случвало. Този път римляните се налагат с категоричното 6 – 2 в първата среща и падат само 2 – 1 в Милано, за да грабнат купата на страната.[65]

Scudetto.svg Скудето №16 (2007 – 08)[редактиране | редактиране на кода]

Златан Ибрахимович (ляво) и Марио Балотели (дясно) в игра за Интер.

Сезон 2007 – 08 започва със суперкупата на Италия. Интер пада с 0 – 1 от Рома на стадио Джузепе Меаца. За сметка на това в първенството нещата от предната година като че ли се повтарят. Интер е зимен шампион със солидна преднина пред съперниците си (7 пред Рома и 12 пред Ювентус), дори рекорда за последователни победи е подобрен на 13. От февруари до края на март освен отпадане от шампионска лига, преднината на интер и в първенството се топи. Въпреки честването на 100 години от създаването на клуба, отбора е изпаднал във футболна летаргия. Това в най-голяма степен се дължи на контузията на шведския нападател Златан Ибрахимович, който е динамото на отбора в последните години. Стига се до последния кръг на Серия А, когато разликата между Интер и Рома е само 1 точка. Интер гостува на Парма. Силен дъжд, тежък терен, негостоприемен съперник, нерадзурите наказани без публика. Първото полувреме свършва 0 – 0, не се вижда как ще падне гол, напротив, дори дуковете контролират срещата. Тридесет минути преди края на срещата в игра влиза ненапълно възстановения Ибрахимович. Само десет минути след това отбелязва първия гол в срещата, а по-късно добавя още един за крайното 0 – 2. Интер вдига скудетото за трети пореден и общо 16-ти път.[66]

За купата на страната, четвърта поредна година играят Рома-Интер (прецедент в историята). Римляните надделяват с 2 – 1.[67]

В края на сезона Манчини е уволнен, а на негово място пристига специалния Жозе Моуриньо.[5]

Supercoppaitaliana.pngСуперкупа №4 (2008)[редактиране | редактиране на кода]

Жозе Моуриньо – португалският специалист донесъл „Златен Требъл“ на Интер.

На 24 август 2008 г. е мача за суперкупата на Италия между редовните в последните няколко години финалисти Рома и Интер. В редовното време резултата е 2 – 2, а при дузпите нерадзурите се налагат с 8 – 7. Това е четвърта суперкупа във витрината на клуба и първи трофей на Моуриньо с Интер.[68]

Scudetto.svg Скудето №17 (2008 – 09)[редактиране | редактиране на кода]

С постоянство в представянията си и след загуба на основния преследвач АК Милан (от Удинезе), на 16 май 2009 г. Интер е новият стар шампион на Италия. Това е седемнадесето скудето и четвърто поредно за клуба и първо на Моуриньо[69]. Златан Ибрахимович става голмайстор на първенството със своите 25 попадения.[55]

През лятото на 2009 г., Ибрахимович напуска Интер в посока ФК Барселона, а Самюел Ето'о идва в Интер, като част от многомилионния трансфер[70]. Другите значителни попълнения към тима, които прави Моуриньо са: защитникът Лусио, полузащитникът Тиаго Мота, нападателят Диего Милито и плеймейкъра Уесли Снайдер. На финала за суперкупата, обаче Интер отстъпва с 2 – 1 на Лацио.

Scudetto.svg Скудето №18 (2009 – 10)[редактиране | редактиране на кода]

Въпреки, че интер започва силно новия сезон и става зимен шампион, идва момент в който Интер е изместен от върха от отбора на Рома. Това обаче се променя след няколко кръга, нерадзурите отново са водачи с 2 точки и тази преднина се задържа до края на шампионата. Интер е шампион на Италия за 18-ти път в своята история.[71]

Coccarda Coppa Italia.svg Копа Италия №6 (2009 – 10)[редактиране | редактиране на кода]

За купата на страната в рамките на последните шест издания, за пети път излизат отборите на Рома и Интер. С гол на Диего Милито и резултат 1 – 0, нерадзурите печелят своята шеста Копа Италия.[72]

Coppacampioni (closer).png Шампионска Лига №3 (2009 – 10)[редактиране | редактиране на кода]

Церемония по откриване на финала през 2010 г. в Мадрид.

В шампионската лига Интер е в една група с настоящия шампион на Испания и Европа – ФК Барселона (където вече играе бившия футболист на Интер – Златан Ибрахимович), шампиона на Украйна – Динамо Киев и руския първенец Рубин Казан. Единствено тази група е съставена изцяло от настоящи шампиони на страните си. Интер излизат на 2-ро място след каталунците, за да срещнат на осминафиналите бившия отбор на Моуриньо – ФК Челси. Първия двубой в Милано завършва 2 – 1 (Диего Милито и Естебан Камбиасо за Интер, Саломон Калу за Челси), ответния мач в Лондон също е спечелен (1 – 0) благодарение на гола на Самюел Ето'о. Така след четири години Интер отново е на четвъртфинал в шампионска лига. Там се изправят срещу ЦСКА Москва. Двата мача завършват с победа от 1 – 0 (Диего Милито, Уесли Снайдер). На полуфинала е познат съперник – ФК Барселона. Мача в Милано започва с бърз гол за каталунците, но въпреки това Интер съумява да обърне резултата до 3 – 1, с голове на Снайдер, Майкон и Милито. Ответния мач е загубен с 1 – 0, но това се оказва достатъчно нерадзурите да продължат към финала за пръв път от 38 години насам. На 22 май два гола на Диего Милито оформят крайното 2 – 0 срещу Байерн Мюнхен и Интер печели своята трета шампионска купа след 45 години застой.[73][74] Тази купа завършва т.нар. Златен Требъл (Скудето, Копа Италия, Шампионска лига), а нерадзурите стават първия и засега единствения италиански тим постигал това[75]. Моуриньо от своя страна се нарежда до Ернст Хапел и Отмар Хицфелд, като специалист печелил шампионска лига с два различни отбора[76]. Малко след този финал, специалния поема в посока Реал Мадрид, но въпреки само двете си години начело на тима, той остава в черно-синята история като един от най-уважаваните, успешни и обичани наставници.[77][78][79]

Supercoppaitaliana.pngСуперкупа на Италия №5[редактиране | редактиране на кода]

На 10 юни 2010 г. за наставник на клуба е привлечен Рафаел Бенитес[5]. На 21 август се решава суперкупата на Италия. Претендентите отново са Интер и Рома (за четвърти път в последните пет години). „Вълците“ повеждат в резултата с попадение на Йон Арне Рийзе, но Горан Пандев изравнява малко преди края на първото полувреме. През втората част Самюел Ето'о се раписва на два пъти, за да донесе петата суперкупа във витрината на Интер[80]. Това е първия трофей на Бенитес начело на тима и четвърти пореден от четири възможни за клуба. На 27 август идва петия турнир – финала за суперкупата на Европа. Интер губи от Атлетико Мадрид с резултат 2 – 0, с което губи и шанса да събере шест от шест купи в рамките на една календарна година – постижение на ФК Барселона през по-миналия сезон.

Световен клубен шампион №3[редактиране | редактиране на кода]

На 15 декември 2010 г. на полуфиналите на световното клубно първенство Интер побеждава ФК Соннам с 3 – 0 (Станкович, Санети, Милито). На финала на 18 декември идва нова победа с 3 – 0 над ТП Мазембе и така Интер за трети път в своята история е световен шампион.[81] Това се оказва втори и последен трофей на Бенитес с Интер, тъй като на 23 декември по взаимно съгласие на двете страни, договора му като наставник е прекратен.[82]

Coccarda Coppa Italia.svg Копа Италия №7[редактиране | редактиране на кода]

След Бенитес, начеки на отбора застава Леонардо – бивш футболист и треньор на АК Милан[5]. В Серия А, нерадзурите завършват на второ място, с което си осигуряват място в групите на шампионска лига за десета поредна година (рекорд в Италия)[83]. След запомнящия се обрат, като гост на Байерн Мюнхен, Леонардо и Интер приключват участието си в шампионска лига на четвъртфинал, отстранени от Шалке 04. За Копа Италия след победи над ФК Дженоа, Наполи и Рома на 29 май 2011 г. черно-сините побеждават Палермо с 3 – 1 (два гола на Ето'о и един на Милито) и печелят своята седма купа на страната.[84]

На 24 юни 2014 г. Джан Пиеро Гасперини е назначен за наставник на тима, но след поредица от загуби в първенството, шампионска лига и суперкупата на страната, на 22 септември Клаудио Раниери идва на неговото място[5]. Раниери успява да вдигне духа на отбора и в края на първия полусезон, Интер заема четвъртата позиция в класирането. След зимната пауза играта на нерадзурите отново спада и след отпадане от шампионската лига и загуба от Ювентус с 0 – 2, Раниери е заменен с Андреа Страмачони – треньор на примаверата. В края на сезона Интер са шести и понеже това се тълкува като успех, договорът на Страмачони е удължен за три години[85]. Сезон 2012 – 13 започва добре, но завършва с катастрофалното девето място, което означава вън от всякакви европейски турнири – нещо, което не се е случвало в последните 14 години.

2013-сега: Президентството на Ерик Тохир[редактиране | редактиране на кода]

С края на шампионата на 24 май 2013 г. официалната страница на клуба излиза с изявление, че договора на Страмачони е разтрогнат и че новия треньор на клуба се казва Валтер Мадзари.[86]

На 15 октомври същата година е обявена продажбата на 70% от акциите на клуба в полза на фирма управлявана индиректно от Ерик Тохир. Месец по-късно Тохир е избран за президент от борда на директорите, а Масимо Морати е посочен като почетен президент[87]. Този факт слага край на ерата Морати – най-дългата (18 години) и най-успешната в историята на Интер. Сезон 2013 – 14 завършва с пето място и с прекратяването на кариерата на дългогодишния капитан и рекордьор Хавиер Санети. Други основни играчи на отбора през последните години като Естебан Камбиасо, Валтер Самуел и Диего Милито, също се разделят с клуба.

Екипи[редактиране | редактиране на кода]

1908-09
1909-10
1910-15
1919-20
1920-21
1921-24
1924-28
1928-29
1929-30
1930-31
1931-32
1932-36
1936-37
1937-38
1938-39
1939-40
1940-41
1941-47
1947-53
1953-55
1955-57
1957-59
1959-60
1960-61
1961-62
1962-63
1963-64
1964-65
1965-66
1966-67
1967-71
1971-72
1972-73
1973-74
1974-75
1975-76
1976-77
1977-78
1978-79
1979-80
1980-81
1981-82
1982-83
1983-86
1986-88
1988-89
1989-90
1990-91
1991-92
1992-94
1994-95
1995-96
1996-97
1997-98
1998-99
1999-00
2000-01
2001-02
2002-03
2003-04
2004-05
2005-06
2006-07
2007-08
2008-09
2009-10
2010-11
2011-12
2012-13
2013-14
2014-15
2015-16
2016-17
2017-18

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. http://www.enciclopediadelcalcio.it/Inter1.html
  2. http://interfc.it/Origini.asp
  3. а б в г д е ж з и к л м н http://interfc.it/Presidenti.asp
  4. http://www.inter.it/en/archivio_partite
  5. а б в г д е ж з и http://www.inter.it/en/archivio_allenatori
  6. http://interfc.it/1908-09.asp
  7. http://interfc.it/1909-10.asp
  8. http://www.inter.it/en/palmares/1
  9. http://www.enciclopediadelcalcio.it/Inter1.html
  10. http://interfc.it/Scheda.asp?id=876
  11. http://www.inter.it/en/palmares/2
  12. http://www.enciclopediadelcalcio.it/Inter2.html
  13. а б в http://www.storiedicalcio.altervista.org/antenate_inter.html
  14. а б http://www.enciclopediadelcalcio.it/Meazza.html
  15. http://www.rsssf.com/tablesm/mit33.html
  16. http://www.rsssf.com/tablesi/ital35.html
  17. а б http://www.rsssf.com/tablesi/ital38.html
  18. http://www.giuseppemeazza.it/en/giuseppe-meazza
  19. http://www.rsssf.com/tablesi/italcup39.html
  20. http://www.rsssf.com/tablesi/ital40.html
  21. http://www.giuseppemeazza.it/en/milan-meazza
  22. http://www.solointer.it/storia.php
  23. http://www.enciclopediadelcalcio.it/Inter4.html
  24. http://www.rsssf.com/tablesi/ital49.html
  25. http://www.rsssf.com/tablesi/ital53.html
  26. http://www.rsssf.com/tablesi/ital54.html
  27. https://translate.googleusercontent.com/translate_c?depth=1&hl=bg&ie=UTF8&prev=_t&rurl=translate.google.com&sl=it&tl=en&u=http://www.storiedicalcio.altervista.org/juventus_inter_9-1_boniperti.html&usg=ALkJrhgcnxRbjpaicZmKrovK3kFgPTzl5g
  28. http://www.inter.it/en/palmares/8
  29. http://www.inter.it/en/palmares/14
  30. http://www.inter.it/en/palmares/9
  31. http://www.inter.it/en/palmares/15
  32. http://www.inter.it/en/palmares/22
  33. http://www.inter.it/en/palmares/23
  34. а б http://www.rsssf.com/tablesi/ital71.html
  35. http://www.storiedicalcio.altervista.org/campionato_calcio_1970_1971.html
  36. http://temi.repubblica.it/sport-100-anni-di-inter/1970-1979-una-lattina-per-alleata/
  37. http://www.europeancuphistory.com/euro72.html
  38. http://www.rsssf.com/tablesi/italcup78.html
  39. http://www.rsssf.com/tablesi/ital80.html
  40. http://www.europeancuphistory.com/euro81.html
  41. http://www.rsssf.com/tablesi/italcup82.html
  42. http://www.fifa.com/tournaments/archive/worldcup/spain1982/
  43. а б http://www.rsssf.com/tablesi/ital89.html
  44. http://www.ilcatenaccio.es/it/2013/03/31/lo-scudetto-dei-record/
  45. http://www.inter.it/en/palmares/24
  46. http://www.inter.it/en/palmares/19
  47. http://www.inter.it/en/palmares/20
  48. http://www2.raisport.rai.it/news/rubriche/cmercato/199706/20/33aaedc2003cb/
  49. http://archiviostorico.corriere.it/1998/aprile/27/Juve_scudetto_dei_veleni_vicino_co_0_9804271357.shtml
  50. http://www.inter.it/en/palmares/21
  51. http://www.europeancuphistory.com/euro99.html
  52. http://www2.raisport.rai.it/news/sport/calcio/199906/17/376948ef02ae4/
  53. http://archiviostorico.gazzetta.it/2002/maggio/06/Inter_paga_grande_illusione_ga_0_0205061470.shtml
  54. http://archiviostorico.corriere.it/2001/dicembre/13/Addio_Peppino_Prisco_alpino_nerazzurro_co_0_01121310175.shtml
  55. а б http://www.rsssf.com/tablesi/italtops.html
  56. http://www.rsssf.com/tablesi/ital03.html
  57. http://www.europeancuphistory.com/euro03.html
  58. http://www.rsssf.com/tablesi/ital04.html
  59. http://www.rsssf.com/tablesi/italcup05.html
  60. http://archiviostorico.corriere.it/2005/agosto/21/Veron_fulmina_Juve_Inter_gia_co_9_050821094.shtml
  61. http://www.rsssf.com/tablesi/italcup06.html
  62. http://www.figc.it/Assets/contentresources_2/ContenutoGenerico/72.$plit/C_2_ContenutoGenerico_6164_upfDownload.pdf
  63. http://www.inter.it/en/palmares/29
  64. http://www.inter.it/it/news/37603
  65. http://www.rsssf.com/tablesi/italcup07.html
  66. http://www.sportal.bg/news.php?anketa_results&anketa_res&id=106316&vote=
  67. http://www.rsssf.com/tablesi/italcup08.html
  68. http://archive.sport1.bg/node/106529
  69. http://www.sportal.bg/news.php?news=173889
  70. http://edition.cnn.com/2009/SPORT/07/27/transfers.etoo.ibrahimovic/index.html?eref=edition
  71. http://www.sportal.bg/video.php?video=23374
  72. http://sporta.bg/?load=Football::Article&championshipId=16341&id=497451
  73. http://www.uefa.com/uefachampionsleague/season=2010/clubs/club=50138/matches/index.html
  74. http://www.europeancuphistory.com/euro10.html
  75. http://news.bbc.co.uk/sport2/hi/football/europe/8697017.stm
  76. http://news.bbc.co.uk/sport2/hi/football/europe/8697017.stm
  77. http://www.goal.com/en/news/1716/champions-league/2010/05/22/1937445/i-am-leaving-inter-joining-real-madrid-jose-mourinho
  78. http://sports.yahoo.com/blogs/dirty-tackle/sad-inter-fans-giant-banner-express-feel-orphans-005512014--sow.html
  79. http://www.rankopedia.com/Best-Coach/Manager-of-Inter-Milan-Ever/Step1/16893/.htm
  80. http://www.monitor.bg/article?id=257508
  81. http://www.inter.it/en/palmares/38
  82. http://btvnews.bg/article/world-football/inter-se-razdeli-s-rafael-benites.html
  83. http://www.fcinter1908.it/in-evidenza/statistiche-champions-league-in-italia-nessuno-come-l-inter-24012
  84. http://www.inter.it/en/palmares/40
  85. http://www.novsport.com/news192737_1079.html
  86. http://www.inter.it/it/news/62614
  87. http://www.inter.it/it/news/64075
     Портал „Футбол“         Портал „Футбол          Портал „Италия“         Портал „Италия