Карл Емануил III Савойски

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Карл Емануил III Савойски
16-и херцог на Савоя
крал на Сардиния-Пиемонт
Ritratto di S.M. Carlo Emanuele III di Savoia.jpg
Портрет на Карл Емануил III (Мария Джована Батиста Клементи, XVIII век)
Управление 1730 – 1773 г.
Наследил Виктор Амадей II
Наследник Виктор-Амадей III
Лични данни
Роден
Починал
Погребан в Кралска базилика Суперга
Други титли Принц на Пиемонт
Херцог на Монферат
Маркиз на Салуцо
Херцог на Аоста
Граф на Мориен
Граф на Ница
Хранител на Светата Плащаница
Титулярен крал на Йерусалим, Кипър и Армения
Принц на Онеля
Принц на Монмелиан с Арбин и Франсин
Принц на Пойрино
Принц на Киери
Принц на Буска
Принц на Дронеро
Принц и постоянен викарий на Свещената Римска империя
Херцог на Шабле
Херцог на Женева
Херцог на Каринян Ивой
Върховен принц на Херцогство Аоста
Маркиз на Ористано
Маркиз на Монферат
Маркиз на Салуцо
Маркиз на Суза
Маркиз на Чева
Маркиз на Тарантез
Маркиз на Савона
Маркиз на Марен, Модан и Ланслебург
Маркиз в Италия
Граф на Асти
Граф на Танд
Граф на Женева
Граф на Ромон
Граф на Гочеано
Граф на Алесандрия
Граф на Сант'Антиоко
Барон на Фосини
Барон на Во
Господар на Пинероло, Верчели и Валсезия
Венециански патриций и патриций на Ферара
Граф на Новара
Граф на Тортона
Граф на Бобио
Господар на Ломелина
Маркиз на Дронеро
Суверенен херцог на Пиаченца
Маркиз на Финале
Религия Католик
Подпис 1751 Carlo Emanuele III signature.JPG

Отличия
  • Велик майстор на Ордена на Пресветото Благовещение
    Велик майстор на Ордена на Св. Св. Маврикий и Лазар
Семейство
Династия Савойска династия
Баща Виктор Амадей II
Майка Анна-Мария Орлеанска
Бракове Анна Кристина фон Зулцбах
Поликсена фон Хесен-Ротенбург-Рейнфелс
Елизабет Тереза Лотарингска
Потомци Виктор Амадей Теодор
Виктор Амадей III
Елеонора Мария Тереза
Мария Луиза Габриела
Мария Фелицитà Виктория
Емануил Филиберт
Карл Франциск Ромуалд
Мария Виктория Маргарита
Бенедикт Мария Маврикий
Герб Royal Monogram of King Charles Emmanuel III of Sardinia.svg
Карл Емануил III Савойски в Общомедия

Карл Емануил III Савойски, нар. Трудолюбивия или Карлин (Карло Емануеле Терцо ди Савоя, на италиански: Carlo Emanuele III di Savoia, detto anche Il Laborioso o Carlin; на френски: Charles-Emmanuel III de Savoie; * 27 април 1701 Торино, † 20 февруари 1773 пак там) е 16-и херцог на Савоя (17201730 и 17321773), крал на Сардиния-Пиемонт като Карл Емануил I (1730 – 1773), принц на Пиемонт (1715 – 1773), херцог на Монферат, маркиз на Салуцо, херцог на Аоста, граф на Мориен, граф на Ница, хранител на Светата Плащаница

Той е и титулярен крал на Йерусалим, Кипър и Армения, принц на Онеля, принц на Монмелиан[1] с Арбин и Франсин, принц на Пойрино, принц на Киери, принц на Буска, принц на Дронеро, принц и постоянен викарий на Свещената Римска империя, херцог на Шабле, херцог на Женева и херцог на Каринян Ивой, върховен принц на Херцогство Аоста и херцог на Аоста, маркиз на Ористано, маркиз на Монферат, маркиз на Салуцо, маркиз на Суза и маркиз на Чева, маркиз на Тарантез, маркиз на Савона, маркиз на Марен, Модан и Ланслебург, маркиз на Италия, граф на Асти, граф на Танд, граф на Женева, граф на Ромон, граф на Гочеано, граф на Алесандрия, граф на Сант'Антиоко, барон на Фосини, барон на Во, господар на Пинероло, Верчели и Валсезия (от 3 септември 1730), венециански патриций и патриций на Ферара, граф на Новара (от 1734), граф на Тортона, граф на Бобио, господар на Ломелина (от 1734), маркиз на Дронеро (от 1738), суверенен херцог на Пиаченца (4 февруари 1744 – 3 септември 1745 и 12 август 1746 – 5 февруари 1749, запазвайки титлата), маркиз на Финале (от 1746). Купува княжество Масерано и маркграфство Кревакуоре на 20 март 1767 г. от сем. Фереро Фиески, но им оставя титлите и привилегиите, свързани с тях.[2]

Произход[редактиране | редактиране на кода]

Той е четвърти син на крал Виктор Амадей II (* 14 май 1666 Торино † 31 октомври 1732 Монкалиери) – херцог на Савоя и крал на Сардиния (като Виктор Амадей I) и на първата му съпруга – френската принцеса Анна-Мария Орлеанска (* 1669 † 1728). Неговите баба и дядо по майчина линия са Филип I Орлеански и Хенриета Анна Стюарт, по-малка дъщеря на английския крал Чарлз I и Хенриета Мария от Франция. Той е чичо на Луи XV от Франция, бидейки брат на майката на суверена – Мария Аделаида Савойска.

Има пет братя и четири сестри:

Има и един полубрат и една полусестра от извънбрачната връзка на баща му с Жана Батист Женевиев д'Албер (* 18 януари 1670 † 18 ноември 1736), херцогиня дьо Люин, дъщеря на Луи Шарл д'Албер, херцог на Люин:

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Ранни години и отношения с баща му[редактиране | редактиране на кода]

Понеже не е първороден син на Виктор Амадей II, Карл Емануил по рождение не е предопределен за наследник на трона. По-големият му брат Виктор Амадей обаче, който е престолонаследник, умира през 1715 г. и тогава Карл Емануил става принц на Пиемонт. Той получава строго образование в съответствие с бъдещите му задачи, специално от баща му в унисон с личните му канони и без никакво културно вдъхновение.

Карл Емануил живее в Торино, дълбоко променен в последните политически събития. Пиемонт, след възходи и падения, излиза победител във Войната за испанското наследство, побеждавайки френската армия на Луи XIV, а баща му Виктор Амадей II купува титлата „Крал на Сицилия“, която е принуден да замени с тази на „Крал на Сардиния“. Кралят все повече отхвърля великолепието на двора, облича се в обикновени дрехи, а ризите му са от сурово платно. Торино претърпява радикална трансформация: по кралска воля са забранени партиите, а демонстрирането на богатство е престъпление.

Карл Емануил III с баща си и сестрите си (неизв., 1720)

След политическия и военния си триумф Виктор Амадей II все повече се затваря в себе си. След 1728 г. странностите му започват да нарастват и вероятно страда от психично заболяване. Майката на Карл Емануил е мъртва, а най-големият им син, обичан много от Виктор Амадей, също не е между живите.

Старият вече владетел решава да абдикира в полза на Карл Емануил. Той не го харесва: Карл Емануил III, или „Карлин“, както го наричат пиемонтците, е крехък и почти гърбав, и става все по-мрачен през последните години на суровия дворцов живот в Торино, като говори малко. Образованието му е най-общо, тъй като цялото внимание е било насочено към по-големия му брат. Пропуските му са запълнени, като работи заедно с баща му, който го праща на посещение на военни крепости и го разпитва след всеки разговор с министрите.

През 1722 г. бащата на Карл Емануил го кара да се ожени за палатинската принцеса Анна Кристина Луиза фон Пфалц-Зулцбах, която умира само година по-късно, раждайки му наследник, починал в детството. Втората му съпруга, отново избрана от баща му, е Поликсена фон Хесен-Ротенбург-Рейнфелс, която му ражда повечето деца. Тя е обичана силно от Карл Емануил и недолюбвана от неговия баща, който вярва, че тя отклонява вниманието на сина му от политиката. Той дори забранява семейството да спи в едно легло.

След като баща му става крал на Сардиния през 1720 г., Карл Емануил става херцог на Савоя. През 1730 г. баща му абдакира и поема херцогството, а Карл Емануил става крал на Сардиния.

След смъртта на баща му през 1732 г. той става отново херцог на Савоя.

Изкачване на трона[редактиране | редактиране на кода]

През лятото на 1730 г. Виктор Амадей II решава да остави на сина си суверенитета над Пиемонт и на 3 септември обявява това пред всички свои министри, специално събрани на съвет в резиденцията в Риволи. Изглежда, че Карл Емануил е помолил баща си да остане на трона, оставяйки му функцията на принц-регент, но той му е отговорил: „Не, нямам навика, и не бих знал как да правя неща наполовина или несъвършено: моят обичай е всичко или нищо. Може би не бих одобрявал решенията на моя син, биха се породили разногласия, единството на командването би се нарушило и би била нанесена обида на короната“.

След краткото време, прекарано в Шамбери, Виктор Амадей отново започва да дава заповеди и съвети на сина си, който обаче възстановява танците, празненствата и лукса в двореца в Торино. Баща му е поразен от болест в нощта на 4 февруари 1731 г., но се възстановява и се замисля как да се върне на трона. През лятото на 1731 г., докато Карл Емануил III е в Шамбери, баща му го клевети пред Министерския съвет, говорейки, че е недееспособен. Старият крал се връща в Пиемонт и затвърждава министрите. Реакцията обаче не е онази, която е очаквал.

Портрет на Карл Емануил III Савойски (вероятно от Мария Джована Батиста Клементи)

Карл Емануил, информиран за ходовете на баща му, свиква Министерски съвет на извънредна сесия, която постановява Виктор Амадей II да бъде арестуван и хвърлен в затвора. Има опасения от намесата на император Карл VI в качеството му на господар на „Reichsitalien“, обхващаща цяла Северна Италия с изключение на Венеция, вкл. и Княжество Пиемонт, тъй като Виктор Амадей II заплашва, че ще апелира към него. Изпратен е ескорт от войници, който арестува стария крал, и той е затворен в Кралския замък в Монкалиери, където остава до смъртта си.на

Война за полското наследство[редактиране | редактиране на кода]

През февруари 1733 г. избраният за крал на Полша Август II умира и европейските сили се разделят срещу неговия наследник – Август III, подкрепян от Австрия и Станислав Лешчински, тъст на краля на Франция Луи XV. Карл Емануил III застава на страната на племенника си Луи XV. Според постановеното в Договора от Торино от септември 1733 г., той тръгва към Милано, за да окупира града и с него и Ломбардия. Поставя начало на военните действия на 28 октомври и без много кръвопролития извоюва победи при Виджевано, Пицигетоне, Сабионета и Кремона, и стига до Милано, като се обявява за херцог.

Междувременно във войната срещу Австрия се включва и Филип V Испански, който иска да превземе Неаполитанското кралство и Миланското херцогство. Карл Емануил III, генералисимус от френско-пиемонтската армия, трябва да следи тромавите преговори с Испания и Франция за Милано, и същевременно да предотврати преминаването на австрийските войски на ген. Мерси от Трентино през Емилия, за да се присъединят към тези в гарнизон на Неаполитанското кралство. Австрийските опити през 1734 г. са предотвратени с битките при Колорно, Парма и Гуастала, след което френско-сардинските войски на Карл Емануил изтласкват австрийците обратно в Долината на Адидже и блокират Мантуа.

Според постановеното в последвалия Виенски мирен договор от 1738 г. Карл Емануил III и Филип V трябва да се откажат от Милано, но като обезщетение на Пиемонт са предоставени някои територии, включително Ланге, Новара и районът около Тортона.

Война за австрийското наследство[редактиране | редактиране на кода]

Карл Емануил III като Велик майстор на Ордена на Пресветото благовещение (неиз. автор)

От 1741 до 1748 г. Европа участва във войната за австрийското наследство след отказа на някои сили, подписали Прагматическата санкция през 1713 г., да приемат, че Мария Тереза ​​Австрийска като кралица на Бохемия може да гласува за съпруга си Франциск I от Лотарингия като кандидат за император на Свещената Римска империя на германската нация.

Карл Емануил III застава на страната на Мария Тереза, поради което териториите му са подложени на многократни опити за инвазия, първо от испанска страна през Франция, а след това и от френско-испанска страна, след като Франция влиза във войната. Участието му във войната е подпомогнато финансово от Англия: от юни 1741 г., когато Франция официално влиза във войната, чак до нейния край, тя заделя по 200 хил. паунда годишно за издръжката на савойската армия. Освен това в Средиземно море е разположен английски морски екипаж под командването на адмирал Томас Матюс в подкрепа на Карл Емануил. Полученото финансиране позволява издръжката на около 15 – 20 хил. действащи войници, равняващи се на 30 – 50% от цялата армия на Пиемонт.

След като испанците са победени в Емилия Романя през 1741 г. и са принудени да се оттеглят, Карл Емануил трябва да се отправи към Пиемонт, за да спре тяхната втора експедиция през Алпите. В следващите години Карл Емануил губи Савоя и графство Ница, но успява да блокира вражеските опити за преминаване на планините при Кастелделфино през 1743 г. и около Кунео през 1744 г., въпреки че е тактически победен първо на барикадите, а след това при Мадона дел'Олмо.

Портрет на Карл Емануил III в Палацо Мадама (Торино)

През 1745 г. присъединяването на Генуа към вражеския фронт позволява в Лигурия да се обединят идващата от запад френско-испанска армия с идващата от юг испано-неаполитанска армия след победата ѝ над австрийците при Велетри през ноември 1744 г. Пиемонт е подложен на инвазия, Бурбонските войски влизат в Милано и битките трябва да се прекратят.

На следващата година обаче пристигането на подкрепления от Австрия прави възможно задвижването на френско-испано-неаполитанските и генуезките войски. Генуа е превзета от австрийците и след това загубена поради въстанието, започнало чрез известното хвърляне на камъни по хабсбургски войници от патриота по прякор Балила, докато вече освободилият Графство Ница Карл Емануил се готви да обсади Тулон.

През 1747 г. френската армия отново атакува Пиемонт, опитвайки се да мине директно през Торино през недобре охраняван сектор на Алпите. Тя се възползва от факта, че по-голямата част от сардинските сили са ангажирани в Морските Алпи срещу французите и в подкрепата на австрийците в обсадата на Генуа. Сардинците обаче постигат огромна победа в битката при Асиета, макар и с по-малко войници и оръжия.

През 1748 г. с Договора от Аахен Кралство Сардиния възвръща провинциите Ница и Савоя, придобива територията на Виджевано и изтласква границата до река Тичино, област Вогера и Олтрепо Павезе (Бобио).

Последни няколко години и смърт[редактиране | редактиране на кода]

Портрет на Карл Емануил III, крал на Сардиния, с кралските символи

В края на дългите военни събития, в които взима участие Кралство Сардиния по време на управлението на Карл Емануил III, суверенът урежда излагането на Плащаницата през 1750 г. като благодарност към пиемонтците за получените завоевания.

През 1767 г., възползвайки се от загубата на Корсика от Република Генуа и от сблъсъците между Франция и въстанниците на Паскуале Паоли, той завладява архипелаг „Ла Мадалена“, географски близък до остров Сардиния, но дълбоко свързан с остров Корсика.

Карл Емануил обръща голямо внимание на укрепването на алпийските проходи и граници. Той въвежда меритокрацията във военната йерархия и подкрепя и хората без благороднически произход. За да отпразнува своите военни и династични начинания, финансира историографията в Кралството, подпомагайки историци като Лудовико Антонио Муратори. Той използва Жан-Жак Русо, за да създаде първия пиемонтски кадастър („Сардински карти"), публикуван през 1770 г.

На 19 декември 1771 г. Карл Емануил обнародва едикт за „ликвидиране на феодални поземлени мита“, който позволява на земеделските стопани да купуват феодални права от своите господари. Изправен пред съпротивата на благородниците и духовенството, той трябва да се откаже от този проект, който по-късно е подет от сина му Виктор Амадей III.

Малкият херцог на Савоя Виктор Амадей представя на баща си Карл Емануил III картата на Милано (Мария Джована Батиста Клементи, Кралски замък в Ракониджи)

Той е привърженик на абсолютистката политика и се опитва да концентрира цялата власт в ръцете си: ограничава местните автономии, лишава Вале д'Аоста от конкретни привилегии, с които регионът се ползва. Подкопава и свободата на печата, за разочарование на големите пиемонтски писатели и интелектуалци от периода като Виторио Амедео Алфиери, Карло Бодони, Жозеф Луи Лагранж, които публикуват своите произведения в чужбина.

Карл Емануил III умира на 20 февруари 1773 г. на 71-годишна възраст. Тялото му е погребано в Кралската крипта на базилика Суперга, където неговата монументална гробница, дело на скулптора Иняцио Колино, е разположена срещу тази на баща му.

Брак и потомство[редактиране | редактиране на кода]

1. ∞ 16 февруари 1722 чрез заместник, 15 март лично във Верчели за пфалцграфиня Анна Кристина Луиза фон Пфалц-Зулцбах (* 5 февруари 1704 Зулцбах † 12 март 1723 Торино), дъщеря на херцог и пфалцграф Теодор Евстах фон Пфалц-Зулцбах и принцеса Мария Елеонора фон Хесен-Ротенбург. Имат един син:

Децата на Карл Емануил и втората му съпруга. От ляво на дясно: Елеонора Мария, Виктор Амадей III, Мария Фелицитà и Мария Луиза.
(Мария Джована Батиста Клементи, 1730/31, Musée Savoisien, Шамбери)

2. ∞ 20 август 1724, Тонон за принцеса Поликсена Кристина фон Хесен-Ротенбург-Рейнфелс (* 21 септември 1706 Лангеншвалбах † 13 януари 1735 Торино), дъщеря на ландграф и херцог Ернст II Леополдфон Хесен-Ротенбург и на графиня Елеонора фон Льовенщайн-Вертхайм. Имат четири сина и три дъщери:

3. ∞ 1 април 1737 Шамбери за роднината си херцогиня Елизабет Тереза Лотарингска (* 15 октомври 1711 Люневил † 3 юли 1741 Торино), дъщеря на херцог Леополд Лотарингски (* 1679 † 1729) и съпругата му Елизабет Шарлота Бурбон-Орлеанска (* 1676 † 1744), дъщеря на херцог Филип I Орлеански и Лизелота фон Пфалц. Тя е сестра на император Франц I Стефан (* 1708 † 1765) и племенница на френския крал Луи XIV. Кралица Елизабет Тереза умира през 1741 г. в Торино на 29 г. след раждането на най-малкия си син. Те имат двама сина и една дъщеря:[5] [6]

Съпругите на Карл Емануил III Савойски:

Източници и бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Дн. градче Монмелиан (Montmélian), деп. Савоа.
  2. Enciclopedia genealogica del Mediterraneo. Savoia: Carlo Emanuele III. // Посетен на 13.5.2020. (на италиански)
  3. а б в Savoy. // Genealogy.eu. Посетен на 20.5.2020. (на италиански)
  4. а б в Kings of Sardinia. // Foundation ot Medieval Geneaology. Посетен на 20.5.2020. (на английски)
  5. Domenico Carutti di Cantogno: Storia del regno di Carlo Emanuele III. Turin 1859.
  6. Marek, Miroslav (2008), „Rulers of Savoy and Sicily“, Genealogy.EU
  • ((it)) Domenico Carutti di Cantogno: Storia del regno di Carlo Emanuele III. – Turin, 1859
  • ((de)) Friedrich Wilhelm Schubert: Handbuch der allgemeinen staatskunde von Europa, Bd 1, Teil 4, S. 351. Gebrüder Bornträger, Königsberg 1839.
  • ((it)) Carlo Emanuele III на уеб страница Enciclopedia Genealogica del Mediterraneo
  • ((en)) Carlo Emanuele III di Savoia на уеб страница на Foundation for Medieval Genealogy
  • ((fr)) André Palluel-Guillard – La Maison de Savoie: Charles Emanuel III
Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Carlo Emanuele III di Savoia“ в Уикипедия на италиански. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница. Вижте източниците на оригиналната статия, състоянието ѝ при превода и списъка на съавторите.  

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

Портрет на Карл Емануил III Савойски
  • ((it)) Giovan Battista Semeria, Storia del re di Sardegna Carlo Emanuele il Grande, Torino, Tipografia reale, 1831, 2 voll.
  • ((it)) Domenico Carutti, Storia del regno di Carlo Emanuele III, Torino, Botta, 1859, 2 тома
  • ((it)) Giuseppe Ricuperati, Lo Stato sabaudo nel Settecento, Torino, UTET, 2001.
  • ((it)) Giuseppe Ricuperati, I volti della pubblica felicità. Storiografia e politica nel Piemonte Settecentesco, Torino, Meynier, 1989.
  • ((it)) Enrico Genta, Senato e senatori di Piemonte nel secolo XVIII, Torino, Deputazione subalpina di storia patria, 1983
  • ((it)) Giuseppe Ricuperati, Le avventure di uno Stato „ben amministrato“. Rappresentazioni e realtà nello spazio sabaudo tra ancien régime e restaurazione, Torino, Tirrenia, 1994;
  • ((it)) Giuseppe Ricuperati, Gli strumenti dell'assolutismo sabaudo. Segreterie di Stato e Consiglio di Finanze nel XVIII secolo, in Dal trono all'albero della libertà. Trasformazioni e continuità istituzionali nei territori del Regno di Sardegna dall'Antico regime all'età rivoluzionaria, Roma, Ministero per i beni culturali, 1991, vol. I, с. 37 – 107
    Монета от 1755 г. с лика на Карл Емануил III Савойски
  • ((it)) Gian Savino Pene Vidari, Consolati di commercio e tribunali commerciali, ivi, с. 221 – 254
  • ((it)) Donatella Balani, Toghe di Stato. La facoltà giuridica dell'Università di Torino e le professioni nel Piemonte del Settecento, Torino, Deputazione Subalpina di Storia Patria 1996;
  • ((it)) Patrizia Delpiano, Il trono e la cattedra. Istruzione e formazione dell'élite nel Piemonte del Settecento, Torino, Deputazione Subalpina di Storia Patria 1997
  • ((it)) Andrea Merlotti, L'enigma delle nobiltà. Stato e ceti dirigenti urbani nel Piemonte del Settecento, Firenze, Olschki, 2000;
  • ((it)) Andrea Merlotti, La corte sabauda fra Cinque e Settecento, in La reggia di Venaria e i Savoia. Arti, magnificenza e storia di una corte europea, catalogo della mostra (Venaria Reale, 12 ottobre 2007 – 30 marzo 2008), a cura di E. Castelnuovo e altri, Torino, U. Allemandi, 2007, с. 91 – 102.
  • ((en)) Samuel Wilkinson, The defence of Piedmont 1742 – 1748: a Prelude to the Study of Napoleon, Oxford, Clarendon Press, 1927
  • ((it)) Walter Barberis, Le armi del principe. La tradizione militare sabauda, Torino, Einaudi, 1988,
  • ((it)) Sabina Loriga, Soldati. L'istituzione militare nel Piemonte del Settecento, Venezia, Marsilio, 1992.
  • ((it)) Virgilio Ilari, Giancarlo Boeri, Ciro Paoletti, La corona di Lombardia. Guerre ed eserciti nell'Italia del Medio Settecento (1733 – 1763), Ancona, Nuove ricerche, 1997
  • ((it)) Andrea Merlotti, Le armi e le leggi»: governatori, prefetti e gestione dell'ordine pubblico nel Piemonte del primo Settecento, in Corpi armati e ordine pubblico in Italia cit., с. 111 – 139;
  • ((en)) Jeremy Black, The development of Anglo-Sardinian relations in the first half of the Eighteenth Century, in „Studi Piemontesi“, XII (1983)
  • ((en)) Jeremy Black, An analysis of Savoy-Piedmont in 1740, in „Studi piemontesi“, XVIII (1989), n. 1, pp. 229 – 232.
  • ((it)) Daniela Frigo, Principe, ambasciatore e „jus gentium“. L'amministrazione della politica estera nel Piemonte del Settecento, Roma, Bulzoni, 1991
  • ((en)) Christopher Storrs, Savoyard Diplomacy in the Eighteenth Century, in Politics and Diplomacy in Early Modern Italy, a cura di Daniela Frigo, Cambridge, Cambridge University Press, 2000, с. 220 и сл.
  • ((en)) Christopher Storrs, Ormea as Foreign Minister: the Savoyard State between England and Spain, in Nobiltà e Stato in Piemonte. I Ferrero d'Ormea, a cura di Andrea Merlotti, Torino, Zamorani, 2003, с. 231 – 248
  • ((it)) Enrico Genta, Princìpi e regole internazionali tra forza e costume. Le relazioni anglo-sabaude nella prima metà del Settecento, Napoli, Jovene, 2004.
  • ((it)) Maria Teresa Silvestrini, La politica della religione: il governo ecclesiastico nello Stato sabaudo del XVIII secolo, Firenze, Olschki, 1997

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

     Портал „Италия“         Портал „Италия          Портал „История“         Портал „История          Портал „Биографии“         Портал „Биографии