Кралски замък в Ракониджи

Кралски замък в Ракониджи Castello Reale di Racconigi
Изглед към южната фасада
Местоположение в Ракониджи44.769389, 7.675972
Информация
Страна	Италия
Терит. единица	дворец, музей
Местоположение	град Ракониджи, Северна Италия
Стил	Неоготика, неокласицизъм, Ар Нуво
Архитект	Гуарино Гуарини Джовани Батиста Бора Пеладжо Паладжи Филипо Ювара Ксавиер Куртен
Основател	Бернардин от Суза
Строителство	XI – XIX век
Статут	Държавен музей
Собственик	Италианската държава
Сайт	Кралски замък в Ракониджи
Работно време	четв. – нед. 9.00 – 19.00 9.30 – 12.00 и 14.30 – 18.30 (парк)
Кралски замък в Ракониджи в Общомедия

Савойски кралски резиденции
Обект на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО
Местоположение в Ракониджи44.769389, 7.675972
В регистъра	Residences of the Royal House of Savoy
Регион	Европа и Северна Америка
Място	Италия
Тип	Културно
Критерии	i, ii, iv, v
Вписване	1997  (21-ва сесия)
Савойски кралски резиденции в Общомедия

Кралският замък в Ракониджи (на италиански: Castello Reale di Racconigi, на пиемонтски: ël castel ëd Racunìs) се намира в Ракониджи, провинция Кунео, Пиемонт, Северна Италия.

През почти хилядолетната си история той преминава през различни владения: първоначално е собственост на маркграфовете на Торино, след това на маркграфовете на Салуцо, а по-късно – на клона Савоя-Ракониджи и на Савойската династия през втората половина на XIV век. От втората половина на XIV век замъкът става официална резиденция на линията Савоя‑Каринян и впоследствие е включен в системата на „кралските ваканционни селища“ на кралете на Сардиния, а по-късно и на Италия.

След превръщането му в културен и музеен център през 1994 г. замъкът става част от Савойските кралски резиденции в Пиемонт. През 1997 г. комплексът е включен в Списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО като част от обекта „Резиденции на Савойската династия“.

История

Северната фасада към парка, дело на Гуарино Гуарини (XVII век)

Произход (XI век)

Първите сведения за укрепление в Ракониджи датират от XI век, когато територията е част от Маркграфство Торино. Върху нея Бернардин от Суза изгражда или адаптира древен укрепен дом, разположен върху останките на по‑раншен манастир.

След смъртта на маркграфинята на Торино Аделхайд от Суза през 1091 г. земите са окупирани от нейния племенник Бонифаций дел Васто, вследствие на което феодът Ракониджи преминава под властта нa макрграфовете на Салуцо.

Неговият внук Манфред II от Салуцо разширява съществуващата структура, издигайки първия замък с квадратен план и вътрешен двор, предназначен за стратегическа отбрана на териториите на маркграфството.

От средновековна крепост до „Вила на насладите“ (XIV – XVIII век)

През 1372 г. маркграф Фридрих II от Салуцо преотстъпва замъка като залог на графовете Фалети от Асти, но след няколко години той отново се връща под властта на маркграфовете на Салуцо.

Савойски кралски резиденции
Обект на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО
Местоположение в Ракониджи44.769389, 7.675972
В регистъра	Residences of the Royal House of Savoy
Регион	Европа и Северна Америка
Място	Италия
Тип	културно наследство
Критерии	i, ii, iv, v
Вписване	1997  (21-ва сесия)
Координати	44°46′09″ с. ш. 7°40′32″ и. д.44.769167° с. ш. 7.675556° и. д.44.769167, 7.675556
Савойски кралски резиденции в Общомедия

На 12 август 1413 или 1416 г. Лудвиг I Савойски-Ракониджи – извънбрачен син на господаря на Пиемонт Лудвиг Савойски-Ахая, получава от баща си феода и замъка на Ракониджи, поставяйки началото на династичната линия Савоя‑Ракониджи, която изчезва през 1605 г.

През 1620 г., след смъртта на последния представител на този клон, Бернардин II Савойски‑Ракониджи, вдовицата му предава владенията на Савоя‑Ракониджи на херцог Карл Емануил I. Херцогът от своя страна предоставя замъка на сина си Томас Франциск Савойски, основател на линията Савоя‑Каринян. По това време сградата запазва вида на класически средновековен замък: масивна тухлена крепост с квадратен план, четири големи ъглови кули, ров, подвижен мост и висока странична кула.

Структурата остава почти непроменена до средата на XVII век. През 1676 г. синът на Томас Франциск – принц Емануил Филиберт Савойски‑Каринян – възлага на архитекта Гуарино Гуарини първото цялостно преобразяване на крепостта във „вила на насладите“ – тип крайградска резиденция, популярна сред благородниците от XVI век, предназначена за отдих извън града.

Използвайки широкото пространство на вътрешния двор, Гуарини издига голямо централно тяло с пагоден покрив. В основата на двете северни ъглови кули той оформя два четириетажни павилиона, над които се издига четириъгълен купол с покрив и бели мраморни лантерни. Грандиозният проект включва и преустройство на парка, поверено на прочутия френски архитект Андре Льо Нотър.

Работите завършват през 1684 г., когато на 7 ноември принц Емануил Филиберт се жени в замъка за Анджела Мария Катерина д’Есте.

Неокласическа трансформация (XVIII век)

През 1755 г. принц Лудвиг Виктор Савойски-Каринян възлага на архитекта Джовани Батиста Бора значително преустройство на замъка в духа на тогавашния неокласицизъм. Южната фасада е преобразена чрез добавянето на издаден портик с четири коринтски колони, над които се издига триъгълен фронтон, назъбен по паладиански маниер. Пред входа е изградено и монументално стълбище.

Интериорните намеси засягат Залата на Херакъл, съседната ѝ Зала на Диана, както и подредбата на помещенията в Китайския апартамент, украсени със скъпоценни тапети от оризова хартия.

Албертинова епоха (XIX век)

Карл Алберт Савойски-Каринян

Сегашният облик на замъка до голяма степен се дължи на мащабното преустройство от 1832 г., извършено по волята на последния принц на Каринян и нов крал на Сардиния – Карл Алберт Савойски‑Каринян. Той счита за необходимо да разшири и облагороди резиденцията, която от този момент престава да принадлежи на линията Савоя‑Каринян и преминава към Сардинската корона, придобивайки статут на „кралска резиденция“ и предпочитано място за „кралски ваканции“.

Работата е поверена на инженера Ернесто Мелано. Той надстроява старата четириъгълна структура около централния корпус и оформя два големи странични ръкава на южната фасада, като използва мотива на „пагодния“ купол за покриване на двете ъглови кулички. Проектът включва и преустройство на площада пред замъка, както и изграждането на С‑образни постройки, които свързват новите южни крила със задните павилиони на северната фасада. За да се открие гледка към замъка, са съборени мелница и няколко къщи, а пред входа е оформен широк площад, подравнен с дългата алея от дървета.

Интериорът е обновен според вкуса на епохата. Пеладжо Паладжи ръководи художественото оформление и обзавеждане на новите помещения, като запазва връзката с неокласическия стил. С него работи и прочутият мебелист Габриеле Капело, известен като „ил Монкалво“. Сред най-ценните запазени произведения на Монкалво са инкрустациите, украсяващи обзавеждането и вратите на Етруския кабинет – личния кабинет на крал Карл Алберт.

От 1834 г. в западната галерия работи художникът Марко Антонио Трефоли, който я украсява с изискани гротески с плодове и птици. Заедно с Луиджи Кинати той създава орнаменти и арабески за приемната и трапезарията. За банята на Карл Алберт Трефоли рисува флорални мотиви, гротески, амфори, миди, лебеди и грифони, а във фриза над корниза включва фигури на дракони, редуващи се със спираловидни флорални мотиви.

Преустройството на парка е поверено на немския ландшафтен архитект Ксавиер Куртен, който преобразява предишния формален проект на Андре Льо Нотър в романтичен пейзажен парк. От този период датира и изграждането на Маргария – неоготическа ферма в дъното на парка, създадена от Ернесто Мелано и Пеладжо Паладжи. На алеите на този парк на 19 август 1840 г. се състои първата среща между принц Виктор Емануил – бъдещ първи крал на Италия, и неговата бъдеща съпруга Мария Аделхайд Хабсбург-Лотарингска.

От завръщането на краля до изоставянето (XX век)

В първите десетилетия на XX век наследниците на Карл Алберт посещават резиденцията сравнително рядко. С възкачването на Виктор Емануил III на трона през юли 1900 г. замъкът отново се превръща в кралско ваканционно място за летните и есенните месеци. През 1901 г. той е оборудван с водоснабдителна и електрическа система, както и с ново осветление по цялата дължина на парка. Година по-късно е монтиран асансьор на фирмата Stigler. По волята на Виктор Емануил III стените на Монументалното стълбище са украсени с нови декорации, сред които се откроява едно от най-пълните генеалогични изображения на Савойската династия, дело на Адолфо Далбезио, автор и на четири големи платна с династични гербове.

Крал Виктор Емануил III Савойски и цар Николай II в Ракониджи през 1909 г. На втори ред, в ляво на Николай II е премиерът на Кралство Италия Джовани Джолити.

В съответствие с нуждите на кралското семейство са модернизирани множество помещения, включително апартаментът на суверените на втория етаж. В замъка през 1904 г. се ражда последният крал на Италия – Умберто II. През 1909 г. резиденцията е посетена от руския император Николай II, а през 1925 г. там се състои сватбата на принцеса Мафалда Савойска с принц Филип фон Хесен-Касел.

Умберто II

През 1930 г. принц Умберто II получава замъка като сватбен подарък при брака си с принцеса Мария-Жозе Белгийска. На него се дължи събирането на около 3000 семейни картини от други савойски резиденции, днес разположени в галериите и коридорите на замъка, както и колекцията от документи, свързани с Торинската плащаница. Някои от апартаментите на втория етаж са преструктурирани, включително баните на Принцовете на Пиемонт и Музикалният салон, чиито тавани и стени са декорирани от футуриста Фиоре Мартели – ученик на Джо Понти.

След Институционния референдум от 2 юни 1946 г. замъкът е затворен и конфискуван от Италианската държава. Принцесите Йоланда Маргарита Савойска, Йоана Савойска (Българска) и Мария Франциска Савойска, както и наследниците на починалата Мафалда Савойска, оспорват законността на дарението от 1930 г. на Умберто II. През 1972 г. Касационният съд постановява, че конфискация подлежи само една пета от имота – частта, принадлежаща на Умберто II, като държавата запазва право на предимство при евентуална продажба. успява да запази замъка, „разменяйки“ тази една пета срещу сребърен сервиз за двореца Квиринал.

През 1980 г., след 46 години изгнание, Умберто II решава да продаде целия имот на държавата при условие, че резиденцията и всички свързани с нея имоти бъдат посветени на темата за „знанието“ – като изследователски център на Савойската династия и място за културни дейности.

Повторно отваряне и създаване на музей (1994)

Отворена отново през 1994 г., резиденцията е достъпна за посещение в по-голямата си част и е обект на постоянни консервационни реставрации, насочени към запазване на структурата и към възстановяване на белетажите в предишния им блясък. Замъкът е една от най-добре съхранените савойски резиденции, отличаваща се с богат набор от мебели, картини и предмети, и днес служи като седалище на разнообразни културни събития и дейности.

Интериор

Примерен план на замъка

Замъкът съхранява помещения от XVIII век, както и неокласически зали и пространства в стил артдеко от първата половина на XX век. Внимателно реставрирани, те се отличават с оригинални декорации и обзавеждане, запазени през вековете.

Сред най-значимите помещения, подредени в хронологичен ред, са: Салонът на Херакъл, Залата на Диана, Китайският апартамент, Трапезарията, Приемната, прочутият Етруски кабинет, Библиотеката на Карл Алберт, Кабинетът на Аполон и Кралският параклис, посветен на Снежната Мадона.

На втория белетаж се намират апартаменти, реновирани през първите три десетилетия на XX век, сред които Спалнята на кралица Елена, Банята на Умберто II и Музикалният салон на Мария‑Жозе Белгийска.

Салон на Херакъл

Салонът на Херакъл, посветен на мита за Херакъл, е създаден от архитекта Джовани Батиста Бора през 1757 г. Помещението в неокласически стил съответства на стария вътрешен двор на предходната средновековна структура и служи като атриум за посрещане на гости. Благодарение на големия си капацитет и отлична акустика салонът е използван и като бална зала, като оркестърът е разполаган в „Ложата на музикантите“, разположена над три двойки йонийски колони и над входа към съседната Зала на Диана.

В долната част на стените се намират шест ниши с фронтони, съдържащи шест скулптури на Джузепе Болина, представящи подвизите на Херакъл. В горната част са разположени щукатури на Болина и Ломбарди с ловни сцени, включващи животни и оръжия. Куполният свод е изписан в техника тромп-л'ьой, създавайки илюзията за реалистичен кесонен таван.

Зала на Диана

Залата на Диана, заедно със Салона на Херакъл и Китайския апартамент, е част от модификациите от XVIII век, осъществени от архитекта Джовани Батиста Бора. Използвана като атриум към резиденцията, залата се отличава с четири големи медальона, изобразяващи сцени от мита за богинята на лова Диана.

Пространството е осветено от широки прозорци, които разкриват гледка към обширния парк на замъка, към който водят терасата и стълбището на северната фасада. Между четирите полилея от Мурано, спускащи се от тавана, се откроява барелеф с Аполон, управляващ колесницата на Слънцето. Двете ценни мраморни камини са дело на прочутия архитект Гуарино Гуарини.

Китайски апартамент

Китайският апартамент е оформен около средата на XVIII век по волята на принц Лудвиг Виктор Савойски‑Каринян. Първоначално той е част от по-голям комплекс – Кралската къща за гости, включващ поне още шест помещения, декорирани в ориенталски стил, в съответствие с модата на епохата.

Петте запазени зали се отличават с фини, ръчно рисувани тапети от оризова хартия, закупени в Лондон от принц Лудвиг. Те са перфектно съхранени благодарение на монтирането им върху специални дървени рамки. Обзавеждането се допълва от вази cloisonné, старинен порцелан, два паравана с китайски декорации, изработени от художника Карло Кусети, както и от японски стол‑носилка.

Помещенията са предназначени за важни гости и през XIX–XX век са използвани от кралете Виктор Емануил II и Умберто I по време на кратките им престои в Ракониджи. Сред най-известните посетители е и руският император Николай II, отседнал тук през 1909 г.

Етруски кабинет

Портрет в замъка на Жозефина Лорена-Арманяк

Етруският кабинет е замислен като частен кабинет на крал Карл Алберт Савойски‑Каринян. Заедно с Приемната, Кабинета на Аполон и Библиотеката на Карл Алберт той образува ядрото на помещенията, в които суверенът изпълнява административните и политическите си задължения по време на престоя си в резиденцията. Разположен на втория етаж, кабинетът е едно от най-значимите пространства в замъка и съдържа произведения на Пеладжо Паладжи и на мебелиста Габриеле Капело (Монкалво).

Очарованието от съвременните археологически открития е пресъздадено в богатия декоративен апарат на помещението, който възпроизвежда характерни елементи от етруската и древногръцката съдова живопис. Създаден през 30‑те години на XIX век, кабинетът включва стенописи, организирани в големи квадратни полета и непрекъснат фриз в горната част. Подът е мозаечен, а на платноходния купол са възпроизведени стенописите от Гробницата на Барона в етруския некропол Монтероци край Тарквиния, открита през 1827 г.

Крилата на двете врати, седалките, централната маса и дървените пиедестали, върху които са разположени етруските вази, са украсени със сложни инкрустации, изобразяващи дванадесетте олимпийски богове. Те са дело на Габриеле Капело по проект на Пеладжо Паладжи.

През 1851 г. централната маса, основата на една колона и панел от дясната врата са представени на Голямото изложение в Кристал Палас в Лондон. Освен наградата в секцията „Мебелировка“, те получават и специално споменаване в каталога на изложението, където са определени като „предмети, достойни да заемат място в двореца на всеки суверен“.

Зала за приеми

Една от картините в галерията с портрети, изобразяваща Мария Аделхайд Австрийска, съпруга на крал Виктор Емануил II

Залата за приеми е най-разкошното помещение в замъка, където изобилната позлата подчертава престижа и властта на суверена. Тук крал Карл Алберт и неговите наследници посрещат важни гости – посланици, съветници и висши сановници.

Таванът е плътно декориран с неокласически мотиви от златни листове и се отличава с монограма на Карл Алберт, повторена и в обзавеждането, и в дамасковите стенни покрития. Диваните и фотьойлите с еднокраки лъвове са тапицирани в характерното савойско синьо.

Сред най-ценните елементи на залата се открояват големият полилей от бохемски кристал и комплектът неоготически свещници, разположени до часовника върху камината, който изобразява катедралата в Реймс.

Апартаменти в коридор F („Апартаменти на принцовете и принцесите“)

Апартаментите, разположени по протежение на първата част на коридор F — днес по-известен като „Портретна галерия“ — са модернизирани в началото на XX век. Те представляват поредица от сравнително малки помещения, пет от които са предшествани от преддверие със съседни сервизни стаи и със стълбище, водещо към разположения над тях мецанин.

Смята се, че след 1901 г. тези помещения е трябвало да приемат децата на крал Виктор Емануил III: престолонаследника Умберто II и сестрите му Йоланда, Мафалда, Йоана и Мария. Въз основа на тази хипотеза през 2007 г. ръководството на замъка пренарежда стаите, като, въпреки липсата на архивни доказателства, определя първите три помещения за принцесите Йоланда, Мафалда и Йоана, а по-просторния ъглов апартамент за принц Умберто. Подредбата не включва реконструкция на стая за най-малкото дете, принцеса Мария, макар че е известно, че тя е отсядала в Ракониджи няколко пъти.

Последните изследвания обаче предлагат нова хипотеза относно действителното местоположение на апартаментите на малките савойски принцове и принцеси през първите десетилетия на XX век. Според тях детските помещения не са се намирали на първия етаж (както погрешно е посочено в някои справочници), а на втория етаж – в близост до стаите на кралица Елена, в източния павилион на Гуарино Гуарини, днес известен като „Апартамент на Умберто II“.

Установено е също, че стаите по протежение на Портретната галерия първоначално са били предназначени за различни членове на двора, включително за господарката (дамата) и кавалера на двора на кралица Елена. Всеки апартамент е имал връзка чрез тясно стълбище с помещенията за обслужващия персонал, който в списъците на Министерството на Кралския дом е обозначаван като „Частна ливрея“.

През 30‑те години на XX век тези апартаменти със сигурност приютяват децата на Умберто II и Мария‑Жозе Белгийска, докато техният персонал е настанен в мецанина над тях. Вероятно именно от този период произхожда и традицията помещенията да бъдат наричани „Апартаменти на принцовете“.

Портретна галерия или Коридор F

Портретна галерия

Дългият коридор, който осигурява достъп до различни апартаменти, предназначени предимно за гости или членове на двора, носи името си от иконографската колекция, създадена търпеливо от престолонаследника Умберто II през 20‑те години на XX век. С голяма историческа и художествена стойност, изложените портрети представят почти завършен династичен път, включващ изображения на членове на Савойската династия, както и на други италиански и европейски благороднически семейства.

Според някои източници коридорът първоначално е бил лишен от украса, тъй като по молба на кралица Маргарита в края на XIX век помещенията в този ръкав са използвани за настаняване на пациенти, страдащи от коремен тиф. За да бъдат дезинфекцирани стаите, е било необходимо многократно варосване преди и след престоя им, което е довело до унищожаване на съществуващите декорации. Важно е обаче да се отбележи, че още през 1901–1902 г. реставратори са били възнаградени за възстановяване на съществуващите картини в галерията. Едва през 1903 г. е взето решение да се замени „картинната стенна украса“ с нова – състояща се от щукатури и квадратни полета, в които да бъдат поставени семейните портрети.

Апартаменти на втория етаж

Вторият белетаж на резиденцията е заеман през XIX век от крал Карл Алберт и кралица Мария Тереза, от Савойските херцози – бъдещите Виктор Емануил II и Мария Аделхайд Хабсбург‑Лотарингска, както и от техните деца и от почетния рицар на кралица Мария Тереза.

От началото на XX век този етаж е изцяло реновиран. Новият стил ар деко, характерен за периода, придава на помещенията по‑скоро скромна и елегантна атмосфера, по‑близка до буржоазния вкус, отколкото до традиционната представителност на кралска резиденция.

Спалня на Мария-Жозе (бивша спалня на кралица Елена)

Спалнята на Мария-Жозе

Спалнята, използвана първоначално от кралица Елена, е обзаведена в модерен за началото на XX век стил, подчертан от елегантното двойно легло в стил артдеко, което тя споделя със съпруга си – необичайна практика за кралски резиденции от онова време.

Помещението включва и бели лакирани мебели в стил „Едуард“, изработени от прочутата английска фирма Warings & Gillow. Техният дизайн напомня за морското обзавеждане на спалнята на кралската яхта, с която бъдещите суверени отплават на медения си месец към остров Монтекристо.

В тази стая на 15 септември 1904 г. кралица Елена ражда последния крал на Италия – Умберто II.

Баня на Умберто II

Банята на Умберто II е изградена през 1930 г. по молба на принца в пространството, което преди това е служило като преддверие към апартамента на Виктор Емануил II. Декорацията на стените е поверена на художника Фиоре Мартели, а обзавеждането и санитарните елементи в стил артдеко са проектирани от неговия учител – прочутия Джо Понти.

Подобно на банята на кралица Елена, и тук са внедрени най-съвременните технологични удобства за времето: система за течаща вода, отопление и подова настилка от линолеум.

Музикален салон на Мария-Жозе

Апартаментът на принцеса Мария‑Жозе Белгийска е оформен в съответствие с помещенията от XIX век, традиционно запазени за господарката на двореца. Сред тях най-силно изпъква Музикалният салон – мястото, където принцесата обича да посреща гостите си и да слуша музика.

Завършен през лятото на 1931 г., салонът се отличава с таван, декориран от Фиоре Мартели със стилизирани мотиви, изобразяващи музикални инструменти. Обзавеждането включва фотьойли Frau, грамофон, полилей Venini от муранско стъкло и портрет на младата принцеса, рисуван от Грегорио Калви ди Берголо.

Този портрет е част от личната ѝ художествена колекция, която включва и произведения на Феличе Казорати и Джино Северини, изложени в съседния салон.

Кухни в източното крило

Кухните

Построени едновременно с източното разширение на замъка, кухните представляват забележителен пример за модернизация и функционална организация. Оборудвани с широка гама съдове, форми, инструменти, мраморни мивки и две големи дървени печки potaggiere, те са допълнени с течение на времето от „икономични“ кухни и от скара, разположена в голямата централна камина.

С навлизането на електричеството през 1903 г. са инсталирани ново осветление и хидравлична система с бойлер за топла вода. За координацията на т.нар. „офиси на устата“ е назначен инспектор със собствен кабинет, разположен непосредствено до главната зала на кухните.

В съседните помещения се намират леденото помещение и месарницата, отличаваща се с мраморно облицовани стени и наклонен под, улесняващ оттичането и почистването.

Други пространства, свързани със съхранението и управлението на хранителните запаси, плодовете, вината, напитките и богатия набор от прибори и покривки, са разположени на приземния етаж – в помещенията на старата кухня от XVII век.

Екстериор

Парк

Езерото в парка и на заден план – замъкът. Северната фасада е вътрешна спрямо двора и е обърната към парка.

Кралските парници близо до Маргария в дъното на парка (северозапад)

Замъкът е ориентиран на север към внушителен парк във френски стил с площ около 170 хектара, ограден от гранична стена с дължина 6 км. В края на XVII век паркът е оформен в съответствие с геометричната строгост на френския архитект Андре Льо Нотър, автор и на градините на Версайския дворец.

Около век по‑късно, по молба на принцеса Йозефина Тереза Лорена‑Арманяк – баба на крал Карл Алберт, паркът е частично преработен от Джакомо Преляско, който въвежда нови пътеки, вписани в по‑буйна и „естествена“ растителност.

Завършването на парка в романтичен стил, в облика, който познаваме и днес, се дължи на крал Карл Алберт. През 1836 г. той възлага работата на пруския ландшафтен архитект Ксавиер Куртен, който пренарежда езерото, алеите и водните пътища и добавя мостове, хълмове и нови редици дървета, превръщайки парка в типичен пейзажен ансамбъл от XIX век.

План на парка и на структурите в него

След Куртен управлението на парка е поето от братята Рода: Марчелино Рода (1843–1859) и Пиетро Джузепе Рода (1860–1870). Под тяхно ръководство паркът придобива европейска известност благодарение на производството на редки цветя и екзотични овощни растения, отглеждани в цветните и овощните градини и в новата отопляема оранжерия, построена по желание на Карл Алберт.

Между XIX и XX век паркът се използва главно като ловен резерват и земеделски имот, като част от площите са запазени за отглеждане на царевица и зърнени култури. След Втората световна война липсата на поддръжка води до прогресивен упадък.

След повторното отваряне на замъка през 1994 г. паркът също е подложен на серия от внимателни реставрационни интервенции, насочени към възстановяване на вида, създаден от Ксавиер Куртен през XIX век. Днес той предлага голямо разнообразие от растителни и животински видове, мрежа от алеи и пътеки с обща дължина около 25 км, водни басейни (включително езеро от 18 хектара) и обширни цветни лехи. Подобно на замъка, паркът е редовно място за културни събития и инициативи.

През 2010 г. паркът печели конкурса „Най‑красивите паркове в Италия“, а същата година е домакин на Биеналето на международната скулптура в рамките на инициативата „Международна скулптура в Ракониджи 2010 – Настоящ и предходен опит“.

Флора и фауна

Монументалната зелкова на парка

Паркът разполага с над 2000 дървета, някои от които достигат височина над 30 м. Най-разпространени са ясените и кленовете, но се срещат също диви кестени, дъбове, брястове, габъри, айланти, чинари, липи и кедри. Спорадично присъстват и овощни видове като ябълка, череша и леска.

Сред най-впечатляващите екземпляри са източен чинар с височина 42 м и стъбло с обиколка около 6 м, както и зелкова (дърво от семейство брястови) на приблизително 200 години, достигаща 35 м височина и с обиколка на стъблото 8,45 м – най-големият известен екземпляр в Пиемонт.

Вътрешната част на парка е обитавана от разнообразни видове птици: сива чапла, малка бяла чапла, патица, черна каня, кълвач и обикновен мишелов. Известните щъркели на Ракониджи гнездят предимно върху покривите на фермата Маргария и върху комините на замъка.

Сред бозайниците се срещат катерици, язовци и лисици, а в по-слънчевите зони – и различни видове гущери.

Каналите на парка

Паркът е прорязан от мрежа от канали, които се събират и разклоняват така, че да осигуряват постоянен воден обмен в езерото – процес, който предотвратява неговото изпаряване или заблатяване. Тази система за водоснабдяване черпи вода от близкия поток Майра чрез канала Брунета, който след това я разпределя към различните вторични канали, преминаващи през парка. На брега на езерото се намира малък пристан, днес неизползваем, предназначен за акостиране на малки лодки, използвани някога за разходки по езерото и по каналите.

Сгради в парка

През втората половина на XVIII век архитектът и сценограф Джакомо Преляско, в контекста на преобразяването на част от парка в романтичен стил, създава малки, но значими архитектурни структури, сред които Ермитажа и малка неоготическа църква, впоследствие превърната в сграда за отглеждане на фазани и гълъби.

Reposoir на кралицата в Маргария, проектиран от архитекта Пеладжо Паладжи

Сред най-емблематичните постройки е Дорийският малък храм – умишлено оставен незавършен, за да създава ефект на живописна руина. Разположен на хълм край езерото, той е едно от любимите места на Йозефина Лорен‑Арманяк. В неговата основа се намира т.нар. „Пещера на магьосника Мерлин“ – малък изкуствен тунел, облицован с мазилка, смесена с лъскави камъни, и украсен със сталактити и сталагмити от пещерите Босея в долините на Монрегале. Пещерата е посветена на легендарния Мерлин, съблазнен от Господарката на езерото лишен от силите си – символична препратка към савойската династична легенда, предназначена да напомня на владетелите за опасностите от разрушителни любовни страсти.

Сред другите значими постройки се открояват Руската дача – преустроена сграда, днес седалище на библиотеката на парка, и Швейцарският малък палат, разположен при източния вход на замъка.

Margaria

Особено важен е т.нар. селски комплекс Маргария – неоготическа ферма, проектирана от Пеладжо Паладжи и считана за предшественик на съвременните биологични ферми. Разположена в северозападната част на парка, тя се отличава с изцяло тухлена облицовка и просторна вътрешна веранда.

До дясната кула на главната фасада се намира Reposoir на кралицата, обзаведен в неоготически стил от Габриеле Капело.

В рамките на комплекса е разположена и елегантната структура на Кралските парници, проектирана от Карло Сада и оборудвана с модерна за времето си отоплителна система.

Галерия

• 
  Южната фасада на резиденцията, първоначално проектирана от архитект Джовани Батиста Бора (1756) и впоследствие от инженер Ернесто Мелано (сред. на 19 век)
• 
  Западна кула с покрив „пагода“ от Гуарино Гуарини (17 век)
• 
  Детайл от северната фасада със стълбището на Гуарино Гуарини, което свързва двореца с парка (17 век)
• 
  Детайл от изпъкналия портик с 4 колони със стълбището и сфинксовете (18 век)
• 
  Гнездо на щъркел на върха на Кралските парници близо до фермата Маргария

Вижте също

• Савоя-Ракониджи
• Савойска династия
• Савойско херцогство
• Савоя-Каринян
• Сардинско кралство
• Савойски кралски резиденции в Пиемонт
• Пеладжо Паладжи
• Габриеле Капело

Библиография на италиански език

• "Azienda Savoia Carignano" (Cat. 38, mazzo 21, n. 11, Inventario di mobili esistenti nel Castello di Racconigi), Azienda Savoia Carignano, 1753
• Goffredo Casalis, Dizionario geografico storico-statistico-commerciale degli stati di S.M. il re di Sardegna, 1833 – 1856, G. Maspero librajo e Cassone, Marzorati, Vercellotti tipografi, 1839
• Luigi De Bartolomeis, Notizie topografiche e statistiche sugli stati sardi, tipografia Chirio e Mina, Torino, 1847
• Giuseppe Sugana, Notizie storico-artistiche sui primari palazzi principeschi d'Italia, Tipografia Cenniniana, Firenze, 1871
• Giuseppe Casale, Guida del Real Castello e Parco di Racconigi, Tipografia Racca e Bressa, Savigliano, 1873
• Gustavo Chiesi, La patria; geografia dell'Italia, Unione tipografico-editrice, Torino, 1890
• La rassegna nazionale, vol.16, 1900
• Enrico Thovez, Il parco del Castello di Racconigi, La Stampa, 22 ottobre 1909
• L'Illustrazione Italiana, Editrice Emilio Treves, 1909
• Marziano Bernardi, Castelli del Piemonte, Istituto Bancario San Paolo di Torino, Torino, 1961
• Noemi Gabrielli, Racconigi, Istituto Bancario San Paolo di Torino, 1972
• Valerio Castronovo, Storia delle regioni dall'unità a oggi, Giulio Einaudi Editore, Torino, 1977
• Mirella Macera e C. Bertana, Racconigi: il castello, il parco, il territorio, Torino, 1986
• R. Perez Martinez, Guida al Castello di Racconigi, Gribaudo Editore, Cuneo, 1997
• Bruno Ciliento, Mirella Macera, Il Castello di Racconigi. La collezione sindonica e la Cappella Reale, Celid, Torino, 1998, ISBN 978-88-7661-326-5
• Carlo Avataneo, Il parco reale di Racconigi, Mario Astegiano Editore, 1999
• Maria Gabriella di Savoia, Romano Brancalini, Casa Savoia. Diario di una monarchia. 1861 – 1946: cronaca e storia nelle fotografie inedite della Fondazione Umberto II, Mondadori, Milano, 2001, ISBN 88-04-48653-8
• Francesco Cognasso, I Savoia, Editrice Corbaccio, Milano, 2002, ISBN 88-7972-135-6
• B. Vaniglio (a cura di), Un viaggio un'epoca. La visita dello zar Nicola II a Racconigi 23 – 25 ottobre 1909, Soc. Studi Stor. Archeologici, 1 gennaio 2002, ISBN 88-6625-007-4
• Alberi monumentali del Piemonte, L'Artistica Savigliano, 2004, ISBN 978-88-7320-095-6
• Piemonte, L'Italia, vol. 18, Touring Club Editore, Milano 2005
• Mirella Macera, Real parco di Racconigi. Il sistema delle acque, Castello di Racconigi, 2006
• Mirella Macera, Un giardino per Josephine, paesaggi di una principessa del Settecento, Castello di Racconigi, 2006
• Mirella Macera, Catalogo della mostra "Piccoli principi, memorie e sogni in real villeggiatura", Castello di Racconigi, 2008
• Il castello di Racconigi. Ediz. illustrata, Allemandi, 2008, ISBN 88-422-1587-2
• Aldo A. Mola, Declino e crollo della monarchia in Italia, Mondadori, Milano, 2008, ISBN 978-88-04-57988-5
• Luca Dal Pozzolo, Racconigi. Cura e gestione di una dimora reale, Allemandi, 2010, ISBN 978-88-422-1890-6
• Direzione Regionale per i Beni Culturali e Paesaggistici del Piemonte, Castello di Racconigi, Edizioni "Le Terre dei Savoia", 2010
• Beatrice Bolandrini, Artisti della "Val di Lugano" a Torino. Un primo repertorio dei ticinesi nell'Ottocento, Edizioni Ticino Management, Lugano, 2011
• Simone Milan, Gli appartamenti reali del castello di Racconigi agli inizi del '900: nuove considerazioni sull'appartamento dei principini, in «Studi Piemontesi», XLIII (giugno 2014), pp. 91 – 98
• Gian Luca Cossari, 1800 – 1910 I Savoia alla reggia di Racconigi. Un secolo di interazioni tra la monarchia e il paese.: Il Trattato di Racconigi, ed. Kindle, 2018

Външни препратки

• Замъкът в Ракониджи на официалния уебсайт на Савойските кралски резиденции, , посетена на 26 март 2026 г.
• Официална уебстраница , посетена на 26 март 2026 г.

Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Castello Reale di Racconigi в Уикипедия на италиански. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​ ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​