Български формирования в Руско-турската война (1828 – 1829)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Паметник в Силистра на кап. Георги Мамарчев, командващ българския отряд, дал решителния принос за освобождението на града от руските войски в 1828 и пръв в българските земи свободно избран кмет, управлявал Силистра до арестуването му от турците в 1835 г.
Паметна плоча на руските и българските освободители и защитници на Созопол в 1828 – 1829 г.
Създателят и командващ Българския доброволчески корпус в Руско-турската война 1828 – 1829 г. полк. Иван Петрович Липранд (Липранди)

Българският доброволчески корпус и отряди в Руско-турската война са регулярни части от български „волонтири“ (волунтири) и паравоенни такива от въстаници, хайдути и други въоръжени българи, действали в 1828 – 1829 г. заедно с руската войска и отделно от нея срещу турците за освобождението на България.

Българските формирования имат решителен принос за освобождението на Силистра на 5 май 1829, участват в битките при Кюлевча за Шумен, при Балдаморския мост за Сливен, завземането и отбраната на Созопол и осигуряват победоносния бърз оперативен маньовър на руската армия в 1829 г. с превеждането ѝ през Балкана в Тракия и след това през Сакар през прохода Малък Дервент, довел до падането на Одрин и края на войната. Българите влизат в Одрин като победители заедно с русите войски на 20 август 1829 г.[1][2] 

Структура и задачи[редактиране | редактиране на кода]

В зависимост от това какви точно въоръжени и помощни български сили се имат предвид според различни сведения броят на българските доброволци участници във войната във всички форми, варира от 5000 до 25 000 души. [3] На 22 април 1828 г. Тучков предлага на началник-щаба на Дунавската армия генерал Павел Киселов да се създаде нова Българска земска войска в състав от 1000 души, въоръжена и оборудвана за сметка на гарнизоните в Тираспол и Хотин, на главнокомандващия ген. П. Хр. Витгенщайн от Главния щаб в Петербург е съобщено, че император Николай І разрешава създаването на Земската войска.[4]

Задачите на българските отреди първоначално са наблюдение на противника, охрана на териториите и комуникациите, защита на населението, прочистване от башибозук и разузнавателни операции в тила на противника. Впоследствие въоръжените българи действат най-активно в направлението на настъплението с провеждане на разузнаване, пътеуказване, снабдяване, диверсии срещу противника, в спомагателни и в активни настъпателни и отбранителни операции.

Въоръжените формирования нямат единно командване. Корпусът на полк. Иван Петрович Липранди (Липранд) изпълнява нарежданията на главнокомандващия командващия действащата армия ген. Иван Дибич, на командващия войските в Добруджа ген. Фьодор Ридигер и пр., Созополският отряд на Стойко Маврудов се подчинява на командващия черноморската ескадра контраадмирал Михаил Кумани и сменилият го на 19 април 1829 г. вицеадмирал Алексей Самуилович Грейг, а полевите чети взаимодействат със съответните командващи офицери на руските части или действаат самостоятелно, други българи помагат в снабдяването, разузнавенето и наблюдението на противника и са водачи на руските части.[5]

Българския доброволчески отряд на кап. Георги Мамарчев[редактиране | редактиране на кода]

Българския доброволчески отряд се създава първи, през пролетта на 1828 г. във Влашко. Той е самостоятелна в началото военна част достигнала от 270 при образуването си до около 1000 „волунтири“ българи под оръжие в края на войната.[1] Отряда действа първоначално напълно самостоятелно, но във взаимодействие с доброволците на другите български „капитани“. След формирането на Българския доброволчески корпус на полк. Липранди заедно с другите български отряди са включени като бойни части към него.[6] Частта на кап. Мамарчев действа от Дунав, Силистра и Добруджа през Шумен до Сливен, предвид плановете му за обявяване освобождението на България, там той се отделя от руската армия продължила за Одрин и с 500 – 600 души от отряда се установява в Котел и подготвя въстание включващо района на Сливен, Котелско, Габровско и Търновско за провъзгласяване независимостта на България в Търново. Руското командване убедило се, че намеренията му са сериозни, в началото на пролетта на 1830 г. праща 200 казаци и арестува Мамарчев за тези му планове и ги проваля, разпуска събраните хора и след това освобожава капитана то ареста, но други като Бойчо войвода и братята му са пратени в Сибир.[7][8] Отряда и личния му състав има решителен принос за освобождението на Силистра, участва в битките решили войната при Шумен и при овладяването на Сливен и с другите българи подпомага бързия оперативен маньовър на руската армия в 1829 г. с превеждането ѝ през Балкана през Айтостия и Върбишкия проходи в Тракия и през Сакарпланина през прохода Малък Дервент довел до падането на Одрин и края на войната.

Командир и организатор на частта е капитан Георги Мамарчев – български възрожденец революционер, постъпил като доброволец още с първите в 1810 г. в Българската земска войска член на щаба ѝ като „волонтирски командир“ участвал под командването на ген. Кутузов в битките на през Руско-турската война 1806 – 1812 г., бил се в успешните боеве при Русе, Тутракан и Силистра, в знаменитата Бородинска битка с Наполеон и в гръцката „Завера“ на Ипсиланти – антитурското общобалканско въстание във Влашко. За проявена храброст получил бойни отличия и награден от руския император почетно оръжие и специално знаме. Има офицерски чин поручик в щатната руска армия и е награден с Георгиевски орден за боевете при превземането на Силистра в 1810 г., по-късно за превземането пак на Силистра в 1829 г. е произведен в капитан, награден с високия орден Света Ана и „скъпоценна сабя“, както свидетелства Раковски и от 1829 до арестуването му от турците в 1835 г. е кмет на града. Отряда е във фактически продължител на българското опълчение от предишната Руско-турска война Българската земска войска в която самият Мамарчев е бил офицер и участвал в победния и щурм на крепостта Силистра в предходната война в 1811 г.

Кап. Мамарчев първоначално организира в отряда си 270 души и изпълнява задачи по наблюдението и бойната охрана на дунавския бряг.

Те подпомагат съществено форсирането към 15 юни 1828 г. на Дунав при Хърсово над Черна вода от русите с устройването на първата переправа за 6 пехотен корпус командван от ген. Логгин Рот (траен понтонен мост руснаците ще направят тук чак към 13 февруари 1829 г.)[9] След като руската армия стъпва на българския бряг, отрядът на Мамарчев действа по Дунава и в Южна Добруджа, охранявайки корпуса от юг.

На 9 юни русите приближаващи Силистра са пресрещнати от удара на излезлия из крепостта турски гарнизон за да бъде спряно и отбито настъплението им.[10] В тежката и кървава битка българите проявяват удивителна храброст „завоювайки със своята кръв право на съществование на отделен български отряд в редовете на руската армия“ както свидетелстват руските източници.[11]

Отряда се включва в руската обсада по суша на Силистра. Конниците на Панайот Фукияд, действащи с отряда, на 20 юли, заедно с казаците разбиват и прогонват турска кавалерийска част, прекъснала пътя Силистра – Шумен, а по-късно успяват да пленят и няколко турски оръдия, Фукияд е награден с високия орден „Св. Владимир“ ІⅤ степен с лента. Отряда на Мамарчев е натоварен със задачи за разузнаване и охранение, за тях русите пишат – „конниците-българи ходеха заедно с казаците на разузнаване, носеха анванпостова служба, пехотинците правеха пътища и пристани, отиваха с авангарда на руските войски като водачи, участваха в схватките с турските войски.“ [11] Раковски пише: „Предводител на самоволно отделение съставено от българи, Георги Стойков Мамарчев Буюклю капитан, родом от Котел ...... пресякъл беше Дунава и пазеше да не премине нито един турчин, нито една лодка в помощ на обсадените в Доростол.“ [12] Българските доброволци овладяват дунавските острови между крепостта и Кълараш и осигуряват връзката с руските части на отсрещния бряг, те служат в предните постове и не позволяват никакъв турски плавателен съд с войници да се приближи незабелязан и да окаже помощ на обсадените и обръчът около крепостта е затворен.[13]

На 22 октомври 1828 г. при щурма на крепостта, Мамарчев начело на своите „триста свои избрани българи“ с бой се качва на крепостните стени, завладява един от бастионите и обръща топовете му към града, това всява ужас в турците в крепостта, те вдигат бяло знаме и искат парламентьори, но крепостта пада месеци по-късно в 1829 г., като в щурма отново участва българският отряд, воден от кап. Мамарчев – за подвизите и храбростта в боевете при Силистра на Мамарчев и на още десетина от българите са присъдени военни отличия[14]. Раковски свидетелства за атаката на отряда на Мамарчев: „Той се качва откъм Дунава с 300 от своите избрани българи на крепостта и овладявайки един от най-главните крепостни логури (табии) обръща топовете към града .... за това дело му се проводи орден Света Ана и скъпоценна сабя от руския цар Николай.“ [12]

Български доброволчески корпус на полк. Иван Липранд, български чети и отряди[редактиране | редактиране на кода]

Българският доброволчески корпус се организира и командва в март 1829 от полковник Иван Липранди. Той е отделно сформирана част, наречена „корпус“, съставен от българи от Украйна, Молдова и Влашко, към които впоследствие, непланирано за руснаците, се присъединяват и многобройни българи на юг от Дунав. Първоначално Корпусът е със състав на полк, наброява около 1600 души, но впоследствие към него са придадени и вече съществуващите от по-рано български доброволчески части на кап. Георги Мамарчев, на брата на загиналия по Заверата началник на българските доброволци Сава Бинбаши Панайот Фукияд (Фокияно)[15], на брата на Хайдут Велко кап. Милко Петров (Петрович), на кап. Хаджиоглу Габровли, кап. Алексий, кап. Иванчо, кап. Живко и много други.[16][17][6] При включването им в корпуса най-многобройни били отрядите на кап. Мамарчев 270 души, кап. Милко Петров 200 души, кап. Живко 150 души, кап. Алекси 50 души и др.[18] Руските офицери в него са само трима, българските командири запазват командването на своите части и влизат в щаба на корпуса.[19] Българският корпус е замислен за действие като специална част, той първоначално прочиства Делиормана от башибозушки орди, а след това действа в Тракия.[19][20] Корпуса пряко се включва в бойни действия, легендарна е храбростта проявена от българите кап. Хаджиоглу Габровли[21][22], загубил в сражението и двете си ръце, води своята чета в бой, а Иванчо, загубил и двата си крака, заповядва да го завържат за седлото и продължава да се сражава с турците.[6][19]

През пролетта на 1829 година, Димитър и Павел Македонски участвали и в предишната Руско-турската война начело на част от действалата тогава Българска земска войска, сега пак формират и ръководят отряд от около 150 българи, главно от Кишинев, които действат по дунавското крайбрежие срещу нередовни османски части около Оршова и Калафат.[23]

Към войските на генерал Дибич се присъединяват отделно и значителен брой български чети и отряди „волонтири“ (волентери, улунтири, волунтири, валантери) като четата от дн. с. Гурково (тогава Хайнито) на войводата Генчо Къргов. След прекосяване на Стара планина в нея влизат още жители на Хайнито, Твърдица и други селища, първоначално са около 60 души, но впоследствие стигат до 120. Тези доброволчески войски достигат до Адрианопол.[24]

Бойчо войвода от Трявна заедно с братята си организират самостоятелна българска дружина и се поставят в разположение на руското командване. Дружината участва при обсадата Силистра и в боевете за осигуряване придвижването на армията към Шумен и в превеждането ѝ през старопланинските Айтоски и Върбишки проходи в 1829 г. Заедно с разезд казаци дружината събира данни за противника и действа като авангард. При срещен бой с башибозушки табор, войскова единица равна на батальон, дружината с числен състав под рота, разгромява напълно противника, който дава 50 убити, а останалите се спасяват с бягство от разярените българи.[25] Дружината на Бойчо войвода предприема и действия в Тракия – унищожава турски обози с храни и дрехи, нападали башибозушки шайки и снабдявали въстаниците с така нужното им оръжие.[26]

Четите на Стоян войвода и Желтък войвода влизат с руснаците в Ямбол на 23 юли 1829 г. и са въоръжени с над 250 пушки от Ямболския дебой.[27]

Веднага след пристигането на русите българите образуват цяла доброволческа войска „волентири“ от Сливен, в която участват голям брой видни сливенци като – Петър Бояджиолу, Кичук Тодор, Злати Бакърджиолу, Тодор Кършеолу и други, те вземат много повече турско оръжие отколкото след превземането на дебоите в Ямбол и се присъединяват към русите.[28][27][29]

Още преди сливенци към руската войска се включва чета волонтири от Елена, водена от Нено Юрданов от махала Райновци и Недю от махала Папратлива.[2]

Тези патриоти се явяват на руските войски като разузнавачи и водачи. Дибич с новите български доброволци помощници след Сливен продължава на юг и като напълно неочаквано за турците го превеждат през Сакар планина през прохода Малък Дервент, за 4 дни без почивка начело на освободителната армия се озовава пред Одрин, където изненаданият командващ крепостта е принуден да капитулира и на 20 август руските войски заедно с българите влизат победоносно в него, с това е решен изхода от войната.[28]

След подписването на 14 септември 1829 на Одринският мирен договор сложил край на войната корпусът и българските отряди са разформировани.[19]

Странджанско-созополският български доброволчески отряд на Стойко Маврудов и четите на Вълчан войвода, Стоян войвода и др.[редактиране | редактиране на кода]

Созополско-странджанският български доброволчески отряд, начело със Стойко Маврудов заедно с Вълчан Войвода, Райко и Щерю е образуван в Созопол към 15 февруари 1829 г. при освобождаването на града в Боевете за Созопол. Българите участват заедно с руснаците в щурма на редутите при овладяването на Созопол станал на 16.II.1829 г.[30]

На 28 март 1829 отрядът заедно с руските части успешно отбива атаката срещу Созопол на превъзхождащия ги турски неприятел хвърлил 4000 пехота и 1500 кавалерия срещу общо 3000 руси и българи, отбраняващи града.[31] Битката е решена с масирана контраатака, турската войска е разпръсната, оставяйки 250 убити. След този бой Созопол се превръща в основна база на руските военноморски операции до края на войната.[32]

На 30 юли 1829 г., когато русите и съпровождащите ги българи щурмуват 20-хиляден османски корпус, съсредоточен в Сливен, турците най-неочаквано са ударени съкрушително от български отряд въстаници, въоръжени с укрито оръжие и боеприпаси от несъстоялото се „Сливенско въстание през 1821“ и тамошния комитет на освободителното „Тайно братство“ на д-р Иван Селимински през 1825 г., противникът бързо е разгромен от общия напор на руси и българи.[33]

На 8 август 1829 г. той печели голямото сражение край Малък Самоков с което е превзета известната оръжейна фабрика – арсенал в града, укрепена от всички страни с високи зидове с бойни кули с леки планински оръдия на тях. Хаджи Георги от Малко Търново заедно със странджанската част на Созополския отряд организирали „въстанически отряд от около 1000 души партизани“, пише в руското съобщение. В района, гдето се съсредоточавали българските въстаници, пристига и полк егери и един хусарски ескадрон. В нощта на 7 срещу 8 август, българските работници от фабриката нападат охраната при южната порта и пускат в „крепостта“ първите стотина четници. Започва ръкопашен бой, след 3-часово кръвопролитно сражение оръжейната фабрика в Малък Самоков е превзета. В плен са взети 40 турски войници и 3 офицери. Целият комплекс от пещи, леярни, работилници, помещения за охраната и т.н. били разрушени и е ликвидирана много важна за противника оръжейна фабрика.[27]

Четниците на Стоян войвода и Вълчан Войвода, на Гълъб войвода и Желтък войвода, на Петър войвода и Бойчо войвода кръстосват Тракия, унищожават турски обози с храни и дрехи, нападат башибозушки шайки и пръснати турски войници, отнемат от противника и снабдяват българите с така нужните им оръжие и боеприпаси, ориентират руската армия и я информират за положението на врага.[27]

Стоян войвода и четниците му през август 1829 при с. Пънчево (тогава Каракютук) атакуват и унищожават до крак заедно с главатаря му отряда от няколкостотин души башибозук, разбити турски войници и всякакви други елементи на Тахир ага (Тахираа).които без разлика между християни и мюсюлмани, унищожавал и грабел където завърне из Тракия, победата им е посрещната с голяма радост от населението.[27]

В началото на август 1829 г. странджанските доброволци в Малкотърновско изненадали, влезли в бой и разгромили с цената на десетки жертви „движеща се на югозапад турска част, водена от Халил паша, като я унищожили до крак“ в станалото тежко кръвопролитно сражение, свидетелства руско военно съобщение.[27]

Сражавалите се българи в края на войната връчват на Феликс Петрович Фонтон дипломат към действащата армия послание от шестнадесет точки, с най-важните им искания – „Молбата на християните от с. Факия“, в нея е записано:. „Да будем сами волни. Да мы сами себя да судимо. Да мы черкви правим, когда и где захотим. Субаши да няма нигде. Да мы оружие носимо..:" и т.н.[34], но мирът вече е сключен и той не дава на българите абсолютно нищо освен доста съмнителните обещания за „амнистия“ и коварното „право“ да напуснат родните си места, определено в чл. 13 от Одрински мирен договор – „В един 18-месечен срок, християните, поданици на Османската империя, имат право да продадат имуществото си и да се изселят безпрепятствено в Русия.“

След като цар Николай I отказва на активизиралите се през пролетта на 1828 г. букурещки българи, които през юли със свои представители начело с Александър Некович (племенник на Атанас Некович) се опитват да се срещнат с руския император Николай I, който по това време се намира в руския лагер при Шумен, с намерението да поискат от Русия такива права за българите, с които се ползват Молдова, Влашко, Сърбия и Гърция, но не приема делегацията, а подготвеният меморандум не е разгледан и става ясно, че руската политика през първата половина на XIX в. все още не предвижда политическото освобождение на българите и войната се води само заради гърците, през 1830 г. комитет от видни букурещки българи Васил Ненович, Иван Селимински, Михаил Кифалов, д-р Никола Пиколо и др. подемат инициатива за създаване на автономно българско княжество в Добруджа. Проектът е представен пред Дивана на Влашко, който не го отхвърля, но не го и подкрепя. С него е запознат и княз Стефан Богориди, който прави опит да представи идеята пред турските власти, но без успех. Идеята не се реализира и към 140 хил. българи се изселват от родината си в посока северно от Дунав. Така е провалена и тази четвърта идея за автономно българско княжество след първата на Софроний Врачански от 1811 г. за образуване на такова в някаква територия от двете страни на Дунав в населените с българи първо във Влашко, а след отвоюване на земи от султана и в Мизия, втората на Ватикатиоти също предлага да се направи такава сред преселниците в Бесарабия към 1816 г., третата на Селимински и др. в неуточнена част от ентическите територии от 1828 г., третата в Странджа от 1829 г. на местните българи, но всички пропадат.

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Литература[редактиране | редактиране на кода]

[35][36][37][38][39][40][41][42][43][44][45][46][47][48] 

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б Капитан Мамарчев – първият български кмет
  2. а б Велчовата завера
  3. Легендарният борец за освобождение Георги Мамарчев жертва на руско-турски репресии
  4. Дипломацията в международните конфликти през ХVІІІ – ХІХ в. и Освобождението на България
  5. Дойнов, Стефан. Българите в Украйна и Молдова през Възраждането (1751 – 1878). София, Академично издателство „Марин Дринов“, 2005. ISBN 954-322-019-0. с. 229 – 230.
  6. а б в Начало Возрождения
  7. Георги Мамарчев, Наследство БГ, архив на оригинала от 2 април 2015, https://web.archive.org/web/20150402120608/http://www.heritagebg.net/nauki/item/354-georgi-mamarchev, посетен на 2015-03-12 
  8. Легендарният борец за освобождение Георги Мамарчев жертва на руско-турски репресии
  9. Епанчин, Н. А. Краткий очерк похода 1828 года, Очерк похода 1829 года в европейской Турции. Ч. 1: СпБ., 1905.
  10. Русско-турецкая война 1828 – 29 г.
  11. а б В. Д. Конобеев, Национально-освободительное движение в Болгарии в 1828 – 1830 г., Ученые записки института славяноведения, том ХХ, 1960 г
  12. а б Борис Илиев, Силистренската крепост по време на Руско-турските войни, Исторически очерци, С 2008. стр. 57, архив на оригинала от 2 април 2015, https://web.archive.org/web/20150402100934/http://gutenberg-bg.com/ludogorie-wp/wp-content/uploads/2014/10/%D0%98%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%87%D0%B5%D1%81%D0%BA%D0%B8-%D0%9E%D1%87%D0%B5%D1%80%D1%86%D0%B8-%D0%91%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%81-%D0%98%D0%BB%D0%B8%D0%B5%D0%B2.pdf, посетен на 2015-03-14 
  13. Капитан Мамарчев – първият български кмет
  14. Стефан Дойнов, Българите в Руско-турските войни 1774 – 1856, С 1987 г. стр. 107
  15. В. Д. Конобеев, Национально-освободительное движение в Болгарии в 1828 – 1830 г., Ученые записки института славяноведения, том ХХ, 1960 г., стр. 237:: „…Панайот Фокиано брат главы болгарских ополченцев в греческом восстании в Румынии в 1821 году уроженец Сливна Сава Бинбаши…“ 
  16. Български бунтове и завери в първата половина на 19 век Архив на оригинала от 2015-04-02 в Wayback Machine..
  17. Дойнов, Стефан. Българите в Украйна и Молдова през Възраждането (1751 – 1878). София, Академично издателство „Марин Дринов“, 2005. ISBN 954-322-019-0. с. 229 – 230.
  18. Стефан Дойнов, Българите в Руско-турските войни 1774 – 1856, С 1987 г. стр.102
  19. а б в г История южных и западных славян в Новое время (конец XVIII в. – 1914 г.) // Архивиран от оригинала на 2015-04-02. Посетен на 2015-03-12.
  20. Дойнов, Стефан. Българите в Украйна и Молдова през Възраждането (1751 – 1878). София, Академично издателство „Марин Дринов“, 2005. ISBN 954-322-019-0. с. 229 – 230.
  21. Стефан Дойнов, Българите в Руско-турските войни 1774 – 1856, С 1987 г. стр.116кап. Георги от Габрово, напуснал бащиното си огнище твърде млад още през 1804 г. когато в Шумадия пламнало първото сръбско въстание, заедно със стотици други българи той се записал „бекярин“ (доброволец от несръбска народност) в един от отредите на Кара Георги Петрович.
  22. История Южных и Западных Славян, стр. 153 // Архивиран от оригинала на 2015-04-02. Посетен на 2015-03-18.
  23. Дойнов, Стефан. Българите в Украйна и Молдова през Възраждането (1751 – 1878). София, Академично издателство „Марин Дринов“, 2005. ISBN 954-322-019-0. с. 230.
  24. Твърдица Молдова, История
  25. Борис Илиев, Исторически очерци, Бойчо войвода, С 2008, стр. 76 – 79, архив на оригинала от 2 април 2015, https://web.archive.org/web/20150402100934/http://gutenberg-bg.com/ludogorie-wp/wp-content/uploads/2014/10/%D0%98%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%87%D0%B5%D1%81%D0%BA%D0%B8-%D0%9E%D1%87%D0%B5%D1%80%D1%86%D0%B8-%D0%91%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%81-%D0%98%D0%BB%D0%B8%D0%B5%D0%B2.pdf, посетен на 2015-03-14 
  26. Стефан Дойнов, Странджа-Сакар в годините на Руско-Турската война от 1828 – 1829 г., „Културно-историческо наследство на Странджа-Сакар“, стр. 78, съставител на сборника Валерия Фол, София 1987
  27. а б в г д е Стефан Дойнов, Странджа-Сакар в годините на Руско-Турската война от 1828 – 1829 г., „Културно-историческо наследство на Странджа-Сакар“, стр. 78, съставител на сборника Валерия Фол, София 1987
  28. а б Дибич забалкански и Сливен
  29. Антон Бояджиев, Будната памет на Сливен, стр. 33
  30. Боевая летопись русского флота, М 1948, стр. 204
  31. Краснознаменный Черноморский флот. Москва, Воениздат, 1987. Стр. 32 – 33
  32. Смык, А. А. Черноморский флот в русско-турецкой войне 1828 – 1829 годов. Дриновський збiрник. Том V. 2012, стр. 332 – 333
  33. Димитър Стойчев, Дипломацията в международните конфликти през ХVІІІ – ХІХ в. и Освобождението на България
  34. Феликс Петрович Фонтон дипломат към действащата армия,... Военные писъма из главной квартиры Дунайской армии в 1828 и 1829 годах, Руски пътеписи за българските земи XVII—XIX век, Съст. Маргарита Кожухарова
  35. К. Иречек, История на българите
  36. Из прошлого партизанский борбы в Болгарии против турок
  37. Участие на българи в руско-турските войни и надеждите за освобождение, архив на оригинала от 2 април 2015, https://web.archive.org/web/20150402110547/http://www.bulgaria-weekly.com/interesting/hidden-truth/5342-uchastie-na-bulgari-v-rusko-turskite-voini.html, посетен на 2015-03-12 
  38. Руско-турската война от 1828 – 1829 г. и освобождаването на Ямбол
  39. Българската Възрожденска просвета и култура
  40. Начало на националноосвободителната борба на българите през XVIII и първата половина на XIX // Архивиран от оригинала на 2015-04-02. Посетен на 2015-03-12.
  41. Георги Стойков Мамарчев., сп. Аз съм българче.
  42. Пламен Митев, Българското възраждане, лекционен курс, 1999, стр. 23
  43. Боян Рантгелов, Политически инициативи за национално освобождение 1829 – 1856. Иван Селимински – дело и идеи Архив на оригинала от 2010-05-09 в Wayback Machine..
  44. Национално освободително движение на българите, архив на оригинала от 2 април 2015, https://web.archive.org/web/20150402161331/http://vajno.eu/bghistory/16.html, посетен на 2015-03-14 
  45. Хронология – Политическа активност на българите през втората половина на ХVІІІ и първата половина на ХІХ в., архив на оригинала от 2 април 2015, https://web.archive.org/web/20150402111454/http://u4ili6teto.bg/mod/page/view.php?id=3065&inpopup=1, посетен на 2015-03-14 
  46. Цончо Родев, Тътени, 1980
  47. Създаването на българската земска войска, Десант, 19 ноември 2014.
  48. Petko Petkov, Captain Georgi Mamarchev and the "Bulgarian Conspiracy of 1835, liternet