Световна здравна организация

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Световна здравна организация
Flag of WHO.svg
Флаг на СЗО
Информация
Друго име World Health Organization
منظمة الصحة العالمية
世界卫生组织
Organisation mondiale de la Santé
Всемирная организация здравоохранения
Organización Mundial de la Salud
Акроними СЗО
Тип Специализирана агенция на ООН
Основана 7 април 1948
Организация-майка Съвет за икономическа и социална взаимопомощ на ООН
Седалище Женева, Швейцария
Ръководител Д-р Маргарет Чан
Работещи 8000
Сайт www.who.int
Световна здравна организация в Общомедия

Световната здравна организация (СЗО, на френски: Organisation mondiale de la santé, OMS) е специализирана агенция на Организацията на обединените нации (ООН), която функционира като координиращ орган на международното здравеопазване. Учредена е на 7 април 1948 г., с централа в Женева, Швейцария и наследява мандата и ресурсите на Здравната организация, която е агенция на Обществото на народите (ОН).

Целите на СЗО са постигане на възможно най-високо здравно равнище на всички народи. Здраве, според дефиницията дадена в конституцията на СЗО, означава не просто липса на болести и недъзи, а цялостно физическо, психическо и социално благосъстояние.

Предистория[редактиране | edit source]

Идеята за установяване на международен орган, който да следи за проблемите на общественото здраве се заражда с формирането на законите на международното право в края на 19-ти и началото на 20-ти век. На 9 декември 1907 г. в Рим е сключена конвенция за създаване на Международната организация на здравеопазването от правителствата на Обединеното кралство, Белгия, Бразилия, Испания, Съединените американски щати, Франция, Италия, Холандия, Португалия, Русия, Швейцария и Египет.[1] Тази организация се състои от представители на подписалите страни.

Учредяване и история[редактиране | edit source]

Създаване[редактиране | edit source]

Здравната организация на Обществото на народите е създадена след Първата световна война, в рамките на самата организация. Според завета на Обществото, тя трябва „да полага усилия за предприемането на стъпки по въпроси от международно значение за превенция и контрол на болестите, дори и в случаи на тежко човешко страдание.“.[2] Усилията са възпрепятствани от Втората световна война, по време на която Администрацията за помощ и възстановяване на ООН също играе роля в международните здравни инициативи.[3] По време на конференцията на ООН за Международната организация, препоръките по здравните въпроси са заложени в Хартата на Обединените нации и е приета декларация, че ще бъде основан международен здравен орган.[4]

През февруари 1946 г., Икономическият и социален съвет на Организацията на обединените нации помага за проекта на устава на новия орган.[3] Използването на думата световна, а не международна, подчертава наистина глобалния характер на това, което организацията се стреми да бъде.[3] Уставът на Световната здравна организация е подписана от всички 61 страни на Организацията на обединените нации на 22 юли 1946 г. По този начин тя става първата специализирана агенция на Обединените нации, в която се записани всички нейни членове.[4] Уставът ѝ официално влиза в сила на първия Световен ден на здравето на 7 април 1948 г.[5] Първата среща на Световната здравна асамблея завършва на 24 юли 1948 г., осигурявайки бюджет от 5 млн. долара за 1949 година. Андрия Стампар е първия президент на Асамблеята.[3] Първите приоритети са да се контролира разпространението на маларията, туберкулозата и полово предаваните инфекции, и да се подобрят майчиното и детското здраве, хигиената на храненето и на околната среда. Първият законодателен акт е относно съставянето на точни статистически данни за разпространението и броя на заболяванията.[3] Логото на Световната здравна организация включва жезъла на Асклепий като символ на изцелението.[6]

История[редактиране | edit source]

Тримата бивши директори на програмата за премахване на едрата шарка четат новината, че едрата шарка е ликвидирана в световен мащаб, 1980 г.

СЗО създава епидемиологична информационна служба чрез телексни съобщения през 1947 г., а от 1950 г. започва масова ваксинация против туберкулозата (с помощта на БЦЖ ваксина). През 1955 г. стартира програма за ликвидиране на маларията, макар че по-късно нейните цели са променени. През 1965 г. излиза първия доклад относно диабета и е създадена Международната агенция за изследване на рака. През 1966 г. СЗО се мести в сградата на седалището си. През 1974 г. започва Разширената програма за имунизиране, както и Програмата за контрол на онкоцеркозата — важно партньорство между Организацията по прехрана и земеделие, Програмата на ООН за развитие и Световната банка. През следващата година започва Специалната програма за научни изследвания и обучение за тропически болести. През 1976 г. Световната здравна асамблея гласува за приемането на резолюция за профилактика и рехабилитация на хората с увреждания. Първият списък на основни лекарства е изготвен през 1977 г., а година по-късно е обявена амбициозната цел „Здраве за всички“. През 1986 г. СЗО започва глобална програма за нарастващия проблем от СПИН, а Обединената програма на ООН против СПИН е основана през 1996 г. Инициативата за глобално премахване на полиомиелита е създадена през 1988 г.[7]

През 1958 г., Виктор Жданов, заместник-министър на здравеопазването на СССР, призовава Световната здравна асамблея да предприеме глобална инициатива, за да изкорени изкорени едрата шарка, резултат на което се появява Резолюция WHA11.54.[8] По това време, 2 милиона души умират от едра шарка всяка година. През 1967 г. Световната здравна организация засилва усилията си по глобалното ликвидиране на едрата шарка, като внася 2,4 милиона долара годишно и приема нов метод за наблюдение на болестите.[9][10] Първоначалният проблем, който екипа на СЗО е изправен, е непълното докладване на случаите на едра шарка. СЗО създава мрежа от консултанти, които помагат на страните, установявайки дейностите по наблюдение и ограничаване по места.[11] СЗО също помага за сдържането на последната епидемия в Европа (епидемията от едра шарка в Югославия през 1972 г.).[12] След повече от две десетилетия на борба с едрата шарка, СЗО обявява през 1980 г., че болестта е отстранена — първата болест в историята, премахната от човешките усилия.[13]

България членува в СЗО от 1948 г.

Мисия[редактиране | edit source]

Като координатор на международното сътрудничество в областта на здравеопазването СЗО изпълнява програми за:

  • подобряване на здравните услуги,
  • премахване на острите заразни заболявания,
  • опазване на околната среда,
  • укрепване на професионалното сдружаване,
  • стимулиране на научните изследвания,
  • оказване помощ в откриването на нови храни и лекарства.
  • работи заедно с УНИЦЕФ за световни компании по имунизация. в центъра на интереса ѝ е борбата със СПИН, спонсорира изследвания за борбата с рака, насърчава превенциите на смъртността в резултат на тютюнопушенето.

Основната дейност на СЗО е борбата с болести, най-вече ключови инфекциозни болести, и подобряването на общото здравословно състояние на народите по света. СЗО също координира международните усилия за контрол на огнища на инфекциозни заболявания като ТОРС, малария, туберкулоза, свински грип и СПИН. За борба с тях са създадени програми за разработване и разпространение на ваксини.

След няколко години борба с едрата шарка СЗО обявява през 1979 г., че болестта е изкоренена — първата болест в историята напълно елиминирана чрез човешки планувани действия. СЗО е близо до успешното създаването на ваксини срещу малария и шистосомиаза, и планира да изкорени детския паралич в следващите няколко години.

Борба със заразните болести[редактиране | edit source]

Две от тринадесетте области, свързани със заразните болести са: първо, намаляване на здравната, социалната и икономическата тежест на заразните заболявания по принцип, и второ – борбата със СПИН, маларията и туберкулозата.[14]

По отношение на СПИН, СЗО работи в рамките на програмата на ООН. Тя също така се стреми да включва части от гражданското общество, в помощ на справянето с икономическите и социалните ефекти на болестта.[15] В съответствие с програмата, СЗО си поставя за междинна задача между 2009 и 2015 г. намаляване на броя на заразените на възраст между 15-24 години с 50%, намаляване на новите случаи на заразяване с ХИВ при децата с 90% и намаляване на смъртните случаи, свързани с ХИВ с 25%.[16]

Въпреки, че СЗО отменя ангажимента си към глобалната кампания за ликвидиране на маларията през 1970 г. като твърде амбициозен, тя запазва ангажимента си за контрол на маларията. Програмата на СЗО за контрол на маларията работи, за да следи случаите на малария и бъдещи проблеми, свързани с болестта. СЗО трябва да докладва, вероятно през 2015 г., дали RTS,S/AS01, в момента в областта на научните изследвания, е надеждна противомаларийна ваксина. Засега, за предотвратяване на разпространението на малария се използват третирани с инсектициди мрежи против комари и инсектицидни спрейове, както и противомаларийни лекарства — особено за по-уязвимите хора, например бременни жени и малки деца.[17]

Данни и публикации[редактиране | edit source]

Организацията разчита на приносите на известни учени и специалисти, като например Експертния комитет за биологична стандартизация към СЗО,[18] Експертния комитет на СЗО по въпросите на проказата,[19] и Проучвателната група на СЗО.[20] Световната здравна организация също така работи и върху глобални инициативи в хирургията, включително спешната помощ и основните хирургични грижи,[21] грижи при травми,[22] и безопасни операции.[23] Контролният хирургичен списък за безопасност на СЗО се използва в световен мащаб в усилията за подобряване на безопасността на пациентите.[24]

Организацията разработва и насърчава използването на средства, основани на доказателства, на норми и стандарти в подкрепа на държавите-членки да информират за възможностите на здравната политика. СЗО следи за изпълнението на Международната медицинско-санитарна наредба и публикува поредици с медицинска класификация – три от тях надхвърлят рамките на „справочни класификации“: Международната статистическа класификация на болестите (ICD), Международната класификация на функционирането, уврежданията и здравето (ICF) и Международната класификация на здравните дейности (ICHI).[25] Други международни рамкови политики на СЗО включват Международния кодекс за маркетинг на заместителите на кърмата (приет през 1981 г.),[26] Рамковата конвенция за контрол на тютюна (приета през 2003 г.)[27] и Световния кодекс на практиките за международно набиране на здравен персонал (приет през 2010 г.).[28] СЗО редовно публикува Световен здравен доклад, своята водеща публикация, включваща експертни оценки на конкретни теми за световното здраве.[29] Други публикации на СЗО са „Бюлетин на Световната здравна организация“,[30] „Източносредиземноморски здравен журнал“,[31] „Човешки ресурси за здраве“ (публикуван в сътрудничество с "BioMed Central")[32] и „Панамериканския журнал за обществено здраве“.[33]

Структура[редактиране | edit source]

Членове на СЗО са 191 от държавите членки на ООН, островите Кук и Ниуе.

Недържавните територии на държавите-членки на ООН, могат да се присъединят като асоциирани членове (с пълна информация, но ограничено участие и право на глас), ако са одобрени посредством гласуване на асамблеята. Пуерто Рико и Токелау са асоциирани членове.[34]

Следните държави и образувания получиха статут на наблюдатели: Палестина[35] (наблюдател в ООН), Светия престол[36] (наблюдател в ООН), Орден на Малта[36] (наблюдател в ООН) и Китайско Тайпе[37] (наблюдател в ООН).

Държавите, които не са членове на СЗО са Лихтенщайн и останалите държави с ограничено дипломатическо признание.

Държавите-члени на СЗО назначават делегации за Световната здравна асамблея, които представляват върховен орган за вземане на решения на СЗО. Всички държави-членки на ООН имат право на членство в СЗО и съгласно уеб сайта на СЗО „Други държави могат да бъдат признати за членове, когато кандидатурите им са одобрени чрез гласуване с обикновено мнозинство на Световната здравна асамблея.“

Срещите на асамблеята на СЗО обикновено се провеждат през месец май, всяка година. В допълнение към назначаването на генералния директор на всеки пет години, Асамблеята разглежда финансовата политика на Организацията и преглежда и одобрява предложения програмен бюджет. Събранието избира за 3 години 34 членове на изпълнителния съвет, технически квалифицирани в областта на здравеопазването. Основните функции на съвета са изпълнение на решенията и политиката на Асамблеята, да я съветват, и да улесняват работата ѝ като цяло.

Световната здравна организация се финансира от вноски на страните-членки и дарители. През последните години, работата на СЗО включва разширяване на сътрудничеството с външни организации; в момента има около 80 партньорства („служебните отношения“ и „работни отношения“)[36], с неправителствени организации и фармацевтичната промишленост, както и с фондации, като например фондацията на Бил и Мелинда Гейтс, както и фондация Рокфелер. Доброволни дарения към СЗО от националните и местни управления, фондации и неправителствени организации, други организации на ООН, така и в частния сектор, в момента надвишават тези на определените вноски (такси) от 193-те държави членки.[38]PDF (30.1 KB)

В допълнение към държавите-наблюдатели и организациите изброени по-горе, организациите-наблюдатели на ООН ICRC и IFRCRCS са влезли в „служебните отношения“ със Световната здравна организация и са поканени като наблюдатели. В Световната здравна асамблея те са редом с други неправителствени организации.[36]

Регионални бюра[редактиране | edit source]

Регионални бюра и региони на СЗО:   Африка; Ц: Бразавил, Конго   Северна и Южна Америка; Ц: Вашингтон, САЩ   Изт. Средиземноморие; Ц: Кайро, Египет   Европа; Ц: Копенхаген, Дания   Югоизточна Азия; Ц: Делхи, Индия   Западен Тихи океан ; Ц: Манила, Филипини

Финансиране и партньорство[редактиране | edit source]

Световната здравна организация се финансира чрез вноски от държавите-членки и външни спонсори. Към 2012 г., най-големите годишни вноски от държавите-членки идват от САЩ ($ 110 милиона), Япония ($ 58 млн.), Германия ($ 37 млн.), Великобритания ($ 31 милиона) и Франция ($ 31 млн.).[40] Общият бюджет за 2012-2013 г. е на обща стойност от $ 3,959 млн., от които $ 944 милиона ( 24%) идват от определените вноски. Това представлява значителен спад в сравнение с предходния бюджет за разходи от 2009-2010 г. Доброволните вноски са на стойност $3015 млн. (76%), от които 800 милиона долара са отделени за гъвкаво финансиране, а остатъка е обвързан с конкретни програми или цели.[41]

През последните години работата на СЗО включва увеличаване на сътрудничество с външни органи. Към 2002 г., 473 неправителствени организации имат партньорства със Световната здравна организация.[42] 189 партньорства са с международни неправителствени организации в официални „служебни отношения“ - останалата част се считат за неформални по характер.[43] Сред партньорите са фондациите „Бил и Мелинда Гейтс“[44] и „Рокфелер“.[45]

Посланици на добра воля на СЗО[редактиране | edit source]

Полемики[редактиране | edit source]

Грипна пандемия от 2009 г.[редактиране | edit source]

През 2007 г., СЗО организира работата по развитието на пандемична противогрипна ваксина чрез клинични изпитания в сътрудничество с много експерти. През април 2009 г., е обявена пандемия на грипния вирус H1N1 от д-р Маргарет Чан.

По време на постпандемичния период, критиците твърдят, че СЗО преувеличава опасността, разпространява „страх и объркване“, а не „незабавна информация“.[46] Експертите контрират, че пандемията от 2009 г. е довела до безпрецедентно сътрудничество в световен мащаб между здравните власти, учени и производители, в резултат на което е даден „най-изчерпателния отговор на пандемията, предприеман някога, с голям брой ваксини, одобрени за употреба три месеца след обявяването на пандемията“. Този отговор е възможен единствено поради добрата подготовка, предприета през последното десетилетие.[47]

Източници[редактиране | edit source]

  1. Текст на конвенцията
  2. League of Nations Health Organization (pdf). // League of Nations Information Section, Geneva (digitised by WHO), 1931. Посетен на 27 March 2012.
  3. а б в г д World Health Organization. // The British Medical Journal 2. BMJ Publishing Group, 7 August 1948. с. 302–303.
  4. а б Shimkin, Michael B.. The World Health Organization. // Science 104. American Association for the Advancement of Science, 27 September 1946. с. 281–283.
  5. Chronicle of the World Health Organization, 1947 (PDF). // Посетен на 18 July 2007.
  6. World Health Organization Philippines. // WHO. Посетен на 27 March 2012.
  7. WHO at 60 (PDF). // WHO. Посетен на 31 March 2012.
  8. Fenner, Frank. Development of the Global Smallpox Eradication Programme. // Smallpox and Its Eradication (History of International Public Health, No. 6). Geneva, World Health Organization, 1988. ISBN 92-4-156110-6. с. 366–418.
  9. Karel Raška and Smallpox (PDF). // Central European Journal of Public Health, March 2010. Архив на оригинала от 2011-09-20. Посетен на 2010-11-17.
  10. Karel Raška — The Development of Modern Epidemiology. The role of the IEA. // Central European Journal of Public Health, March 2010. Архив на оригинала от 2011-09-20. Посетен на 2010-11-17.
  11. Orenstein, Walter A.; Plotkin, Stanley A.. Vaccines. Philadelphia, W.B. Saunders Co, 1999. ISBN 0-7216-7443-7. с. e-book.
  12. BBC History – Smallpox: Eradicating the Scourge. // Посетен на 2008-11-24.
  13. Anniversary of smallpox eradication. // WHO Media Centre. 18 June 2010. Посетен на 11 February 2012.
  14. Programme Budget, 2012–2013 (PDF). // WHO. Посетен на 26 March 2012.
  15. Global health sector strategy on HIV/AIDS 2011–2015. // {{{journal}}}. WHO, 2011. с. 5.
  16. Global health sector strategy on HIV/AIDS 2011–2015. // {{{journal}}}. WHO, 2011. с. 7.
  17. Malaria Fact Sheet. // WHO Media Centre. WHO, April 2012. Посетен на 24 May 2012.
  18. WHO Expert Committee on Biological Standardization. // WHO. Посетен на 27 March 2012.
  19. WHO Expert Committee on Leprosy: Seventh Report. // WHO Press Office. WHO. Посетен на 27 March 2012.
  20. WHO Study Group on Interprofessional Education and Collaborative Practice. // 27 March 2012.
  21. Global Initiative for Emergency and Essential Surgical Care. // WHO, 11 August 2011. Посетен на 9 February 2012.
  22. Essential trauma care project. // WHO. Посетен на 9 February 2012.
  23. Safe Surgery Saves Lives. // WHO, 17 June 2011. Посетен на 9 February 2012.
  24. Safe Surgery Saves Lives. // WHO. Посетен на 27 March 2012.
  25. Family of International Classifications: definition, scope and purpose (PDF). // WHO, 2007. Посетен на 27 March 2012.
  26. International Code of Marketing of Breast-Milk Substitutes. // WHO. Посетен на 27 March 2012.
  27. About the WHO Framework Convention on Tobacco Control. // WHO. Посетен на 27 March 2012.
  28. WHO Global Code of Practice on the International Recruitment of Health Personnel. // WHO, 2010. Посетен на 27 March 2012.
  29. The World Health Report. // WHO. Посетен на 27 March 2012.
  30. Bulletin of the World Health Organization. // WHO. Посетен на 27 March 2012.
  31. Eastern Mediterranean Health Journal. // WHO. Посетен на 27 March 2012.
  32. Human Resources for Health. // BioMed Central. Посетен на 27 March 2012.
  33. Revista Panamericana de Salud Pública/Pan American Journal of Public Health. // Pan American Health Organization. Посетен на 27 March 2012.
  34. Appendix 1, Members of the World Health Organization (at 31 May 2009). // World Health Organization. Посетен на 18 November 2010.
  35. WHO Palestine status
  36. а б в г World Health Organization By Gian Luca Burci, Claude-Henri Vignes
  37. Taiwan Today, Taiwan delegation to participate in WHA: „The 15-member delegation will participate in the WHA as an observer under the name «Chinese Taipei.»“
  38. http://ftp.who.int/gb/pdf_files/EB105/ee17a1.pdf
  39. Ahmad S. Teebi, Genetic Disorders Among Arab Populations, (Springer: 2010), p.69.
  40. Assessed Contributions payable by Member States and Associate Members – 2012–2013 (PDF). // WHO. Посетен на 26 March 2012.
  41. Programme Budget, 2012–2013 (PDF). // WHO. с. 10, 15–16. Посетен на 26 March 2012.
  42. WHO’s interactions with Civil Society and Nongovernmental Organizations. // WHO/CSI/2002/WP6. WHO, 2002. с. 2. Посетен на 31 March 2012.
  43. WHO’s interactions with Civil Society and Nongovernmental Organizations. // WHO/CSI/2002/WP6. WHO, 2002. с. 10. Посетен на 31 March 2012.
  44. Living Proof Project: Partner Profile. // Bill & Melinda Gates Foundations. Посетен на 31 March 2012.
  45. World Health Organization's Alliance for Health Systems and Policy Research. // Rockefeller Foundation. Посетен на 31 March 2012.
  46. WHO admits errors in handling flu pandemic: Agency accused of overplaying danger of the virus as it swept the globe. Posted by msnbc.com
  47. Abelina A et al. "Lessons from pandemic influenza A(H1N1): The research-based vaccine industry’s perspective." Vaccine 29 (2011) 1135–1138.

Външни препратки[редактиране | edit source]