Царство Балхара

Древната родина на българите съгласно реконструкцията на акад. Сурен Еремян на оригиналната карта на Централна Азия от арменския географски атлас ‘Ашхарацуйц’

Карта на Азия от ок. 1720 година. По средата в зелените територии се вижда запазеното название на земите Bucharia Minor, а малко по-надолу вляво, на територията на Узбекия - Bucharia Magna

Царство Балхара е маргинална хипотеза за предполагаема държава на древните прабългари, разположена в горното течение на река Окс (днешна Амударя) и подножието и планинските долини на Хиндукуш и Памир (древната планина Имеон). Основана ок. 7 век пр.Хр. Тази хипотеза няма никакви поддръжници в световната историография, където се приема, че се касае за областта, която става известна през Античността под наименованието Бактрия по името на найния главен град Бактра, днешен Балх в Афганистан. На персийски се нарича Бахтар, на арабски — Бхалика, а на китайски — Дася. Независимото елинистическо Гръко-Бактрийско царство започва съществуването си от 255 г. пр.Хр. и до 10 век от н.е. гръко-бактрийски владетели управляват в териториите, завладени от него дори в Индия.

Въпросът за степента на държавност, реализирана в Балхара, е обект на траен изследователски интерес. По-вероятно е да става дума за местни обединения, имащи характер на конфедерации. Такава структура в земите на Средна Азия създават югоизточните сакски народи, известни от персийските сведения под името "хаумаварга" (Литвинский Б.А. "Древние кочевники... с.173"). Именно тази структура е заварена от имперските претенции на Кир II Велики през VI в.пр.Хр.

Според някои изследвания, „когато се говори за Балхара, поставена в тясно отношение към етнонима "балхика" или "бахлика", трябва да се разбира раннодържавническият период в земите на Средна Азия, започнал в началото на І хил. пр.н.е. Той се характеризира с широко проникване на ираноговорещите народи от сакски вид (източни скити), наричани в епичните материали "тури". Тези народи са носители на т.нар. андроновска култура. Предци на същата култура, както и на родствената с нея срубна култура, се оказват обитателите на знаменития археологически комплекс Аркаим. Придвижването е от запад на изток-югоизток.

Саките-андроновци се явяват основен компонент за възникналата в Средна Азия ранна бактрийска общност (акад. В.В.Бартолд, Работы по исторической географии и истории Ирана, т. VII). С възникването на различни владетелски традиции сред този родствен кръг от народи се появяват и различни етноними, често пъти отразяващи името на конкретен владетелски род. Индийските източници отразяват участието на балхика в епичните събития именно през първата половина от І хил пр.н.е в земите на Северозападна Индия (Махабхарата, Рамаяна)“.

Булхите (булхи на арменски) са описани в арменския географски атлас от 5-7 век Ашхарацуйц като уседнал занаятчийски и търговски народ, населяващ областта около големия древен град Балх съответстваща приблизително на днешен северен Афганистан и по-голямата част от Таджикистан. Появата на българите в Кавказ, а на част от тях и южно от него, е отнесено към времето на двама поредни арменски владетели: Вахаршак и синът му Аршак ( т.е. Артавазд II и Арташес II). Историческата реконструкция сочи, че събитието се отнася най-късно до І в.пр.Хр. Но като по-ранно фиксиране в арменските материали етнонимът Булх е посочен в отношение с Паропамиз (планинската система от Памир и Хиндукуш) - Имеон. Историографи от античността и ранното средновековие като Агатий Миринейски, Теофилакт Симоката и Михаил Сирийски също посочват планината Имеон като прародина на древните българи.

Названието Балхара, известно от индийските материали, придобива дублетното мидийско-персийско име Бактрия. Ранната бактрийска етнокултурна общност претърпява съществени изменения в резултат на историческите събития след идването на А. Македонски. Тя изгубва до голяма степен своята единност. Районът е подложен на непрекъснати военни действия и миграции на други народи, което предизвиква разместване сред старите обитатели. II в.пр.Хр. е време на рязка промяна. Властта на последната гръцка династия в Бактрия, наследила триумфа на Александър, е пометена от военния съюз на ираноезични народи, които преди това са отстъпили под натиска на Хунну. Започват нови етногенетични процеси. Само част от старите обитатели участват в етногенезиса на днешните таджики в Афганистан и Таджикистан, възможно и на едноименната етническа група балхара в Индия. Част от българите мигрират в Европа още преди новата ера. По късно те построяват своите каменни градове в долините на Северен Кавказ и територията край северния бряг на Черно море източно от река Аксиакус (Южен Буг) (буленсии на латински), където полагат основите на ранната българска държавност в Европа през 165 г. сл. Хр., и държавата Велика България през 632 г.

Сред държавите, явяващи се исторически наследници на последната, са средновековната Дунавска България (Първа българска държава) и Волжка България, както и съвременна България, Татарстан, Чувашия и до известна степен Балкария. Участвайки в различни племенни съюзи, древните българи участват във формирането на няколко групи народи: славянски, тюркски, угро-фински, а в някаква степен и романски и германски.

Вижте също

• Прабългари
• Велика България
• Имеон
• Съкровище от Мала Перешчепина

Източници

• Eremian, Suren. Reconstructed map of Central Asia from ‘Ashharatsuyts’.
• Shirakatsi, Anania, The Geography of Ananias of Sirak (Asxarhacoyc): The Long and the Short Recensions. Introduction, Translation and Commentary by Robert H. Hewsen. Wiesbaden: Reichert Verlag, 1992. 467 pp. ISBN 9783882264852
• Бакалов, Георги. Малко известни факти от историята на древните българи. Списание Наука. Съюз на учените в България. Том 15 (2005) Книжка 1.
• Димитров, Божидар. Българите и Александър Македонски. София: Издателство Тангра, 2001. 138 стр. ISBN 9549942295
• Добрев, Петър. Непознатата древна България. София: Издателство Иван Вазов, 2001. 158 стр. ISBN 9546041211
• US Department of State. Background Note: Bulgaria. Historical Highlights.
• Fries, Lorenz and Claudius Ptolemy. Tabula IX. Europae. In: Servetus, Michael. Opus Geographiae. Lyon, 1535.
• Germanus, Nikolaus and Claudius Ptolemy. Geographia. Ulm: Lienhart Holle, 1482. (fragment)
• Бартолд В.В. "Работы по исторической географии и истории Ирана" т. VII, М. 1971.
• Литвинский Б.А. "Древние кочевники "Крыши мира", М. 1972, с. 173-174
• Алексиев-Хофарт А. "Митраизмът и древните българи", С. 2009, с. 116-120