Авионосен крайцер

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Тежкият авионосен крайцер „Адмирал Флота Советского Союза Кузнецов“: 12 ПУ ПКРК „Гранит“, 6 × 8 ВПУ ЗРК „Кинжал“ (192 ЗУР), 8 ЗРАК „Кортик“, 2 РБУ-12000, 6 × 6 30 mm автомат АК-630М
Артилерийският авионосен крайцер HMS Furious с кърмова оръдейна кула калибър 457 mm
Тежкият авионосен крайцер „Новоросийск“: 8 ПУ ПКРК „Базалт“ (16 ПКР П-500), 1 × 2 ПЛРК „Вихрь“ (16 ПЛУР), 2 × 2 ЗРК „Шторм“ (96 ЗУР), 2 × 2 ЗРК „Оса-М“ (40 ЗУР), 2 × 12 РБУ-6000, 2 × 2 76 mm автомат АК-726, 8 × 6 30 mm автомат АК-630М, 2 × 5 ТА 533 mm

Авионосен крайцер (на английски: aviation cruiser; на английски: aircraft cruiser; на английски: carrier cruiser; на английски: seaplane cruiser) – разнородна по своите характеристика група кораби, съчетаваща в себе си елементите на крайцерското въоръжение (артилерия; противолодъчни, зенитни, противокорабни ракетни комплекси) и авиационно въоръжение.

Към авионосните крайцери могат да се отнесат следните типове кораби:

С определени условности към авионосните крайцери може да се отнесат няколко типа кораба, които никога официално не са се водели като такива, но обладават признаците на авионосния крайцер:

  • крайцерите, които през 1920—1930-те години по някакви причини са преустроени на самолетоносачи, но съхранили (в крайна сметка за известно време) артилерийското си въоръжение (английският самолетоносач „Фюриъс“, американските „Лексингтън“ и „Саратога“, японските „Акаги“ и „Кага“);
  • английските самолетоносачи тип „Инвинсибъл“, които в процеса на проектирането си се водят крайцери с проходна палуба (на английски: trough-deck cruiser), но след влизането си в строй се класифицират като леки самолетоносачи. Първоначално тези кораби са въоръжени със ЗРК „Сий Дарт“ за средна далечина, което по класификациите на НАТО от 1970-те години е признак на ракетният крайцер.

Понастоящем практически на всички бойни кораби от корвета и нагоре се базират малко на брой противолодъчни и спасителни вертолети. За това и с авионосните крайцери не следва да се бъркат съвременните крайцери (типовете „Киров“, „Слава“, „Тикондерога“), които като щатно въоръжение носят 1 – 3 вертолета.

Съветские авионосни крайцери[редактиране | редактиране на кода]

Терминология[редактиране | редактиране на кода]

Eдна от причините съветските самолетоносачи да се наричат „авионосни крайцери“, е забраната, наложена от конвенцията Монтрьо от 1936 г. за преминаването на самолетоносачи през проливите Босфор и Дарданели. Тъй като корабостроителницата, където се строят всички големи съветски кораби, се намира в Николаев, то построените там самолетоносачи се оказват затворени в Черно море, а това не представлява особена ценност за Съветския флот[1].

Конвенцията Монтрьо[2] разрешава провеждането през черноморските проливи само на леки и спомогателни надводни военни кораби (с водоизместимост до 10 000 t)[3] при условие, че тяхната обща водоизместимост е ограничено на 15 000 t[4]. Черноморските държави (България, Румъния и СССР/Русия) имат особени права за преминаване през проливите на военни кораби от други типове (капитални (големи, от на английски: capital ships) кораби и подводни лодки) над нормите, постановени за другите държави. Съгласно член 11, при условие на предуведомление на турското правителство, черноморските държави могат да провеждат през проливите на капитални кораби с неограничена водоизместимост:

Член 11. Черноморските държави могат да провеждат през проливите капитални кораби с тонаж, превишаващ ограниченията, предвидени в параграф 1 на член 14, при условие, че те ще преминават поединично, ескортирани от не повече от два разрушителя.

В приложение II на конвенцията се дава определение за капитален кораб и самолетоносач[5]:

B. КАТЕГОРИИ

(1) Към капиталните кораби се отнасят корабите от следните две подкатегории: (a) Надводните военни кораби, без самолетоносачите, спомагателните кораби и корабите, попадащи в подкатегория (b), стандартната водоизместимост на които навишава 10 000 t (10 160 метрични тона) или носещите оръдия с калибър над 8 дюйма (203 mm); (c) Надводните военни кораби, изключая самолетоносачите, стандартната водоизместимост на които не превишава 8000 t (8 128 метрични тона) и които носят оръдия с калибър над 8 дюйма (203 mm).

(2) Самолетоносачи – това са военни кораби, независимо от водоизместимостта им, построени или преоборудвани главно за действия на авиацията. Ако действията на авиацията не е тяхното главно предназначение, тези кораби не следва да се класифицират като самолетоносачи, даже при наличието на полетна палуба.

В приведените цитати отсъства явна забрана за преминаването на самолетоносачи на черноморските държави. Но и съветските авионосни крайцери, въоръжени и с мощно ракетно оръжие, не трябва еднозначно да се отнасят към категорията на самолетоносачите.

Има и други причин, поради които се използва термина „авионосен крайцер“:

  • Съществува съветски идеологически щамп „Самолетоносач – оръжие на агресия“. Тъй като СССР пропангандира миролюбив курс на своята външна политика, наличието на самолетоносачи в собствения флот е идеологически нежелателно;
  • Съгласно съветската военна доктрина, самолетоносача не е самостоятелна ударна сила, както е в САЩ, а е предназначен за въздушното прикритие на други кораби. От тази гледна точка отделянето на самолетоносачите в обособен клас кораби излгежда нелогично[1];
  • Съветските авионосни крайцери носят ракетно оръжие (зенитни, противолодъчни, противокорабни ракетни комплекси), характерни за съветските ракетни крайцери. Това действително са ракетни крайцери, които допълнително носят няколко десетки самолета и вертолета.

История[редактиране | редактиране на кода]

Съветската авионосна програма започва с голямо закъснение в сравнение с другите развити страни. Първата реална възможност за строителство на самолетоносачи се появява в СССР в края на 1930-те години, след провеждането на индустриализацията. В това време морската авиация на другите страни вече влиза в зрял етап от разивитето си. И. В. Сталин се възползва от открилата се възможност, и през 1930-те години започва разработката на два самолетоносача. Но началото на Великата Отечествена война кара СССР да отложи тези дейности в полза на по-важни задачи[6].

В първия следвоенен етап изучаването на американския опит от използване на самолетоносачи в Тихия океан поражда планове за строителство на авионосещ флот, но огромните разходи за възстановяване на страната водят до отлагането на тези планове. Усилването на съветските сухопътни сили в Европа е по-важна задача, отколкото развитието на морската авиация. Въпреки това, бързо възстановилият се след войната, СССР още в края на 1940-те години започва проектирането на нови типове самолетоносачи.

Но тези планове също не са осъществени. Със смъртта на Сталин през 1953 г. на власт идва Никита Сергеевич Хрушчов, който негативно се отнася към разгръщането на обикновените въоръжени сили. Това прави самолетоносачите цел номер едно при съкращенията на финансирането. В условията, когато през 1959 г. Хрушчов обявява за съкращението на армията (демобилизация на 1,2 млн. войника и офицера), разходите за проектиране на самолетоносачи изглеждат нежелателни. Даже след 1960 г., когато започва увеличението на армията, Хрушчов си остава противник на самолетоносачите.

Противолодъчните крайцери от проекта 1123[редактиране | редактиране на кода]

Със смяната на Хрушчов и последвалото нарастване на военната мощ на СССР при Леонид Илич Брежнев, на Южния стапел в корабостроителницата на Николаев (№ 444) са заложени първите съветски „самолетоносачи“ – вертолетоносците от проекта 1123. Главният кораб, получил името „Москва“, е спуснат на воду през 1965 г. и две години по-късно влиза в строй. След „Москва“, в края на 1968 г., идва и „Ленинград“. Двата кораба са класифицирани като противолодъчни крайцери и имат обикновена силова установка[6].

Това са кораби, предназначени за унищожаване на атомни подводни лодки. Корабното противолодъчно оръжие се състои от пускова установка за 450 mm ракетоторпеда (могат да са съоръжени с 5 кт. атомна бойна глава), два противолодъчни бомбомета РБУ-6000 и торпедни апарати. За самоотбрана кораба има два ЗРК с боезапас 48 ракети и две 57 mm/80 оръдия. Буксируем сонар действа съвместно с вертолетните ХАС.

Крайцерите от типа „Москва“ са истински самолетоносачи, тъй като тяхната авиогрупа се състои само от вертолети. Въпреки това, през 1972 г. на крайцера „Москва“ се провеждат успешни експериментални полети на самолета с вертикално излитане и кацане Як-38М[7].

Проекта „Орел“[редактиране | редактиране на кода]

Макар „Москва“ да е сериозна стъпка напред в строителството на авионосни кораби, е ясно, че нейните възможности са недостатъчни, за да има пълноценна роля в операциите на флота. Главният проблем е невъзможността да се осъществи пълноценн изтребително прикритие на съединенията. Съветският флот прави следваща стъпка с разработката на техническо задание за нов тип самолетоносач, способен да носи самолети[6].

В резултат на това се появява най-амбициозният съветски авионосен проект под кодовото названием „Орел“. Това е проект за атомен самолетоносач с водоизместимост 80 000 t със 70 самолета с хоризонтално излитане на борда. Предполага се, че самолетоносача ще носи многоцелева авиогрупа от американски тип, включваща изтребители, щурмовици и самолети за далечно радиолокационно откриване и управление. В отличие от американските самолетоносачи, „Орел“ е въоръжен с противокорабни ракети, които стават характерна черта за всички последващи съветски проекти.

Главни привърженици на класическите самолетоносачи са министъра на отбраната маршал Андрей Антонович Гречко и министъра на корабостроителната промишленост на СССР Борис Евстафиевич Бутома. Сред противниците на големите самолетоносачи са главкома (главнокомандващ) на ВМФ на СССР Сергей Георгиевич Горшков, привърженик на подводните лодки, и куратора на военно-промишления комплекс Дмитрий Фьодорович Устинов.

Проекта „Орел“ така и не е реализиран. След смъртта на маршал Гречко министър на отбраната става маршал Устинов, който не споделя увлеченията му по големите самолетоносачи. Група на влиятелни военни, които смятат, че по критерии цена-ефективност малките самолетоносачи със самолети СВИК са за предпочитане, замразява развитието на проекта. Вместо това е предложен компромисен вариант за самолетоносача тип „Киев“.

Тежките авионосни крайцери тип „Киев“[редактиране | редактиране на кода]

ТАКР „Баку“ („Адмирал Горшков“)

Докато се води борбата за пълноценен съветски самолетоносач, се разработва междинен, „еволюционен“ проект. Това е самолетоносач с водоизместимост 40 000 t и обикновена силова установка, авиогрупата на който се състои от 20 вертолета и 12 самолета СВИК. Ефективността на Як-38 се оказва невисока, малкият им брой не позволява да се организира постоянно въздушно патрулиране, но въпреки това, „Киев“ е първият самолетоносач, дал на съветския флот прикритие по въздуха. „Киев“ също има в носовата си част силно ракетно въоръжение, включващо противокорабни ракети, ЗРК, ПЛРК и противолодъчни бомбомети[6].

Главният кораб, „Киев“, е спуснат на вода в края на 1972 г. и влиза в строй в средата на 1975 г. Последващ е „Минск“ (спуснат 1975 г., в строй от 1978 г.) и „Новоросийск“ (съответно 1978 г. и 1982 г.). Последните два са изпратени в Тихоокеанския флот, предизвиквайки притеснения у Запада от съветската морска експанзия в този регион.

Четвъртият и последен кораб на серията, „Баку“, е спуснат на воду през 1982 г. Той се използва като експериментален кораб за отработката на нови технологии за контрол и управление, което задържа влизането му в строй до 1987 г. Главната новост е плоския триизмерен радар с ФАР, който трябва да се поставя на корабите от последващите типове. Конструкторите не успяват да преодолеят възникналите технически проблеми, и радара така и не успява напълно да прояви своя потенциал (включая и високоинтегрираните системи за управление на боя). Впоследствие по политически мотиви „Баку“ е преименуван на „Адмирал Горшков“ и се използва като тестова платформа за новия свръхзвуков самолет с вертикално излитане Як-141.

Тежките авионосни крайцери тип „Адмирал Кузнецов“[редактиране | редактиране на кода]

ТАКР „Адмирал Кузнецов“ в Мурманск, 2009 г.

Първоначално „Киев“ представлява междинен проект, необходим дотогава, докато не влязат в строй по-мощни и пълнофункционални самолетоносачи. Но политическата борба около проекта „Орел“ и разтящата сила на противниците на големите самолетоносачи спира последващото развитие на корабите от типа „Киев“. Петият кораб от този тип, оборудован с катапулти за самолети с хоризонтално излитане, е одобрен през 1979 г., но след това е отложен[6].

През 1981 г. министъра на отбраната Устинов наблюдава хода на ученията „Запад-81“ от борда на авионосният крайцер „Киев“ и се убеждава от първо лице с ограничеността на този проект. Това, в крайна сметка, го кара да поддържи последващото развитие на авионосещите кораби. Конструкторските бюра започват да работят над различни варианти, започвайки от оставения на полицата „Орел“ и завършвайки с препроектиране на корабите от типа „Киев“ в трамплинен самолетоносач. В края на краищата е одобрен последният вариант.

Първият и вторият кораб на серията са кръстени „Тбилиси“ и „Рига“. Но поради антисъветските демонстрации в тези градове от края на 1980-те години са преименувани на „Адмирал Кузнецов“ и „Варяг“.

Авионосните крайцери от типа „Адмирал Кузнецов“ са с обикновена двигателна установка, имат пълна водоизместимост около 60 000 t и за първи път в СССР носят самолети с хоризонтално излитане. Това са морските модификации са изтребителите от четвърто поколение, такива като Су-27К (по-късно преименуван на Су-33) и МиГ-29К, а също и модифициран Су-25 и няколко планирани за разработка нови самолета. На носа у „Адмирала Кузнецов“ има трамплин с наклон около 12°, който позволява на обикновените самолети да излитат с относително къс разбег. В допълнение към авиацията на кораба има 12 пускови установки за противокорабни ракети, зенитни ракетни комплекси и противолодъчните бомбомети РБУ-12000. Както и „Адмирал Горшков“, „Адмирал Кузнецов“ има радар за триизмерен обзор с ФАР, но на „Варяг“ такъв радар няма, поради проблеми с изработката му.

„Адмирал Кузнецов“ е спуснат на воду през 1985 г., политическите събития от края на 1980-те години отлагат приемането му в строй до 1991 г., а става напълно боеспособен през 1995 г.

„Киев“ днес функционира като хотел в китайският град Тянцзин. През 2011 г. самолетоносача е напълно преоборудван на розкошен хотел със 148 стаи различна категория, в т.ч. и президентски клас, което струва около $15 млн. В стаи за гостите са преоборудвани каютите на матросите.

„Минск“, изначално е продаден по цена за скрап в Южна Корея, днес, като атракция, се намира в китайският град Шенчжен.

„Новоросийск“, през 1994 г. е продаден за 4,314 млн. долара на фирмата „Янг Дистрибюшън Къмпани“ (Южна Корея). През януари 1996 г. той е отбуксиран в порта на Пусан, където е разкомплектован за метал.

„Баку“ след пълно преустройство е въведен в състава на ВМС на Индия през 2013 г. като самолетоносача „Викрамадитя“.

„Варяг“ е спуснат на вода през 1988 г. Продаден е на китайската компания Chong Lot Travel Agency Ltd за $20 млн., както е обявено, за организация на плаващ развлекателен център с казино. Днес кораба носи името „Ляонин“, и е първият действащ самолетоносач на КНР.

Тежкият авионосен крайцер „Уляновск“[редактиране | редактиране на кода]

„Уляновск“ практически повтаря проекта „Орел“. Неговата водоизместимост е 75 000 t, излитането на самолетите от него за пръв път в съветския флот трябва да се осигурява от парни катапулти, а силовата установка, за първи път на авионосните крайцери, се предвижда да е атомна. Главният кораб е заложен в Южния стапел в Николаев в края на 1988 г., но след августовските събития от 1991 г., през ноември, работите са спрени и не са възобновявани. През февруари 1992 г. самолетоносача е утилизиран[6].

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б Robin J. Lee A Brief Look at Russian Aircraft Carrier Development, 1996.
  2. Montreux Convention.
  3. Конвенцията Монтрьо, член 10.
  4. Конвенция Монтрьо, член 14.
  5. Конвенция Монтрьо, приложение IIB.
  6. а б в г д е Всички материали от този раздел, освен абзаците, където източниците са обособено посочени, са от статията Robin J. Lee A Brief Look at Russian Aircraft Carrier Development, 1996.
  7. Рукжницкий Е. И. Европейские самолёты вертикального взлёта. – Астрель, 2000. ISBN 5-271-00863-0

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Литература[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Авианесущий крейсер“ в Уикипедия на руски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница. Вижте източниците на оригиналната статия, състоянието ѝ при превода и списъка на съавторите.