Крайцери проект 1164

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Ракетни крайцери проект 1164
„Атлант“ („Слава“)
ЧФ РФ крейсер Москва 2.jpg
Гвардейският ракетен крайцер „Москва“ от проекта 1164
Флаг Съюз на Съветските Социалистически Републики СССР
Военноморски флот на Русия Русия
Украйна Украйна
Клас и тип Ракетни крайцери от проекта 1164
Производител КСЗ №445 „61 комунара“ в Николаев, СССР, днес Украйна.
Живот
Заложен 4 ноември 1976 г.
Спуснат на вода 27 юли 1979 г.
Влиза в строй 30 декември 1982 г.
Изведен от
експлоатация
3 в строй, 1 недостроен, планиран за утилизация
Характеристика
Дължина 186 m
Ширина 20,8 m (максимална)
Газене 6,28 m
Задвижване 2 газотурбинни установки M-21;
2 гребни винта;
110 000 к.с.
Скорост 34 възела
(63 km/h)
Водоизместимост 9300 t (стандартна)
11 380 t (пълна)
Екипаж 510 души
Далечина на
плаване
8070 мили на ход 18 възела
Въоръжение
Артилерия 1x2 130 mm;
Зенитна артилерия:
6×6 ЗАУ АК-630
Ракети 16 ПУ за ПКР П-1000 „Вулкан“
Зенитно-ракетно въоръжение:
8×8 ПУ за ЗРК с далечно действие С-300Ф;
2 ПУ за ЗРК за близка отбрана Оса-М
Хеликоптери 1 Ка-25РЦ
Торпеда 2x5 533 mm ТА
Други Противолодъчно въоръжение:
2x12 РБУ-6000 „Смерч-2“
Ракетни крайцери проект 1164
„Атлант“ („Слава“)
в Общомедия

Ракетни крайцери проект 1164 (шифър Атлант, обозначение на НАТО: Slava class) са клас ракетни крайцери на Военноморския флот на СССР, заемащи междинно положение между тежките атомни ракетни крайцери от типа „Киров“ (проект 1144 „Орлан“) и ескадрените миноносци тип „Современний“ (проект 956 „Сарич“). Ракетните крайцери от проекта 1164 с мощно ракетно въоръжение клас „повърхност-повърхност“ стават важна част от ВМФ на Русия след разделянето на флота на СССР.

Предназначение[редактиране | редактиране на кода]

Основните задачи на кораба, формулирани в техническия проект от 1972 г., са:

  1. придаване на бойна устойчивост на силите на флота в отдалечените райони на морета и океаните;
  2. унищожаване на надводните кораби на противника, в т.ч. самолетоносачите[1].

По-късно към задачите на крайцерите от проекта 1164 са добавени: нанасяне на удари по големи надводни кораби, и ударни групировки на противника, решаване на задачите на колективната ПВО, на съединения и конвои в отдалечените райони на моретата и океаните, борба с ПЛ, поддръжка на десанта и обстрел на крайбрежието, заето от противника.

История на проекта[редактиране | редактиране на кода]

Официалната дата за начало на разработката на проекта е 20 април 1972 г., когато е взето решението на Комисията при Съвета на Министрите на СССР по военнопромишлените въпроси №87.[1] Тактико-техническото задание за ескизният проект на 1164 „Атлант“ е дадено на Северното ПКБ през октомври 1972 г. За главен конструктор е назначен директора на Северното ПКБ А. К. Перков (от 1979 г. – Валентин Мутихин), за главен наблюдаващ от страна на ВМФ – капитан 2-ри ранг А. Н. Блинов[2]. При пълна водоизместимост, равна на 10000 тона, се предполага да се въоръжат крайцерите от проекта с 12 ПУ „Базалт“, 8х8 ЗРК С-300Ф, 2 ЗРК „Оса“, 2х1 100-мм АУ АК-100, 2х5 ТА, ЗАК за самоотбрана АК-630. През декември 1972 г. ескизният проект е разгледан. Техническият проект е утвърден на 21 август 1974 г.

История на строителството[редактиране | редактиране на кода]

Всичко се предполага построяването на 10 крайцера от проекта 1164, след това програмата е съкратена до 6 единици. Обаче са заложени само 4 крайцера от този тип, а са въведени в строй – 3.

Залагането на главния кораб – крайцера „Слава“ (заводски №2008) е на 4 октомври 1976 г.

Появилите се през 1983 г., крайцери от клас „Атлант“ трябва да контролират жизнено важните за безопасността на СССР зони на световния океан, такива като например Северния Атлантик, и в случай на получаване на съответната заповед те са задължени да нанесат преди всичко останало ракетни удари по ударните авионосни групировки на ВМС на САЩ и НАТО. Основното въоръжение на крайцерите от този клас – 16 крилати ракети П-500 „Базалт“, в т.ч. и с ядрени бойни глави (при модернизация на всички руски крайцери от пр. 1164 те са заменени с ракетите П-1000 „Вулкан“).

Тези кораби са едни от най-мощните кораби в своя клас, именно благодарение на тези ракети, имащи мощна БЧ и далечина на стрелбата 550 км. Те могат да унищожат даже такава голяма и защитена цел като самолетоносач.

Представители[редактиране | редактиране на кода]

Понастоящем три крайцера от този проект се намират в състава на ВМФ на Русия:

  • Москва“ (бивш – „Слава“) – флагман на Черноморския флот.
  • „Маршал Устинов“ (бивш „Адмирал флота Лобов“) – В строй[3], Северен флот.
  • Варяг“ (от 16 октомври 1989 г. до 21 декември 1995 г. „Червона Украина“) – флагман на Тихоокеанския флот.
  • Украйна“ (бивш „Комсомолец“, от 23 март 1985 г. до 20 март 1993 „Адмирал флота Лобов“) – през 1993 г. влиза в състава на ВМС на Украйна, решението за дострояването му е прието през 1998 г., но Украйна не успява да го въведе в строй, за това крайцера днес стои на пирса, готов на 95%[4][5], обаче е прието решение за дострояването му с помощта на Русия[6]. През 2010 г. командването на Военноморския флота на РФ изучава възможността за покупка на недостроения ракетен крайцер „Украйна“[7]. През юли 2010 г. с постановление на Върховната Рада на Украйна за присвояване на името „Украина“ на ракетния крайцер губи действие, за това гласуват 247 депутата на Върховната Рада от 428[8]. През 2017 г. Президента на Украйна взема решение за демонтаж на оборудването и продажбата на недостроения крайцер за скрап[9].

Конструкция[редактиране | редактиране на кода]

Конструкция на корпуса и надстройките[редактиране | редактиране на кода]

По конструкция кораба е дългополубачен, с развита триостровна надстройка, кулоподобни пирамидални фок- и гротмачти. За по добра мореходност и устойчивост шпангоутите имат силна извивка навън, а форщевена е силно наклонен. В първият отсек по носовата таранна преграда са разположени спомагателните помещения и складовете. Във вторият отсек под водолинията се намира клетката за ХАС „Платина“, над нея – верижната кутия, складове и шпиловото отделение. Третият отсек заема подкуполното отделение и погреба за АК-130, вентилаторните помещения и бойните постове на кораба. Четвъртият отсек е отведен за кубрици и каюти за личния състав, с агрегатни помещения в трюма. В петия отсек, освен жилищни помещения, е разположен погреба за боезапаса за РБУ-6000 „Смерч-2“. В шестият отсек се намират бойният информационен център, БИУС, които са съединени с бойната рубка чрез командирски асансьор. В шестият отсек са разположени спомагателните механизми. Също в него се намират трансмисиите за носовата двойка успокоители на люлеенето. В седмият отсек се разполага носовото машинно отделение (НМО) с маршевите турбини М-21, редуктори, топлоутилизационният контур и парните спомагателни турбини на обща рамка. Осми отсек – спомагателни механизми и втората двойка успокоители на люлеенето. Следва кърмовото машинно отделение (КМО) с форсажните турбини М-8КФ. Десети отсек – спомагателни механизми, в двенадесети – подпалубните погреби за ЗРК „Форт“ с пускови установки за вертикален пуск от револверен тип, а също и погреба и механизмите на системата за създаване на смущения ПК-2, товарен асансьор. В тринадесети и четиринадесети отсеци се намират кубриците за екипажа, има спомагателни и служебни помещения, торпедните апарати, а в района на 300 – 310 шпангоути се намират погреба и пусковите установки за зенитните ракети „Оса-М“. Кърмовият отсек, основно, служи за поместване на буксируемото антенно устройство и системите за неговото спускане и подем, също в кърмата е ограден ахтерпик. По цялото протежение на кораба под горивните цистерни има двойно дъно за предотвратяване на разлив на ГСМ при аварийни ситуации. Основните погреби за боезапаса са разнесени по кораба, разделени са с непроницаеми прегради и са снабдени със системи за оросяване и пожарогасене. Всички тези мерки конструктивно осигуряват живучестта и непотопимостта на крайцера при наводняването на произволни три съседни отсека, освен тези на машинните отделения.

В конструкцията на леките прегради вътре в корпуса са използвани освен стоманените и алуминиеви сплави тип АМГ. Надпалубните надстройки в районите на въздействието на пламъците от пуска на ракетите са стоманени, високите конструкции са направени от алуминиеви сплави. На ниските нива се намира флагманския команден пункт, каютите на старшите офицери, каюткомпанията. Блоковете на надстройките имат технологически разрези за избягване на повреди на надстройките следствие на усукване. Димоходите със системите за въздухозабор са поместени напречно на кораба. Зад комините е поставен кран с товароподемност 8,5 тона, който в походно положение се спуска между димоходите и се укрепва.

В кърмовата част на главната палуба във вид на отделен остро­в е поместен вертолетния хангар, който носи антената на 3Р41 „Волна“, служеща за съпровождане и подсветка на целите на корабния зенитен ракетен комплекс „Форт“, следват към кърмата вертолетната площадка със системи за обезпечение на излитането и кацането. Има, освен набора спасителни средства, командирски катер от проекта 1404 и работен катер от проекта 1402.[10]

Въоръжение[редактиране | редактиране на кода]

  • Противокорабно – 16 пусков установки за комплекса „Вулкан“ (боекомплект 16 ракети за ПКР П-1000) ракетата е с маса до 6 тона и скорост на полета 3077 км/ч носи мощна (500 кг) обикновена фугасно-кумулативна или ядрена (350 кт) бойна част и е способна да поразява цели на далечина до 700 км. Полета на ПКР към целта се осъществява по сложна траектория. Тя има система за телеуправление и бордова станция за радиоелектронно противодействие на средствата за ПВО на атакувания кораб. Дължината на ракетата е 11,7 м, размаха на крилата 2,6 м, диаметъра на ракетата е 0,88 м.
  • Противолодъчно – два петтръбни торпедни апарата (боекомплект 10 торпеда за борба с подводните лодки на противника) калибър 533 мм, дължина на торпедото 7 м, маса 2 т, заряд взривни вещества 400 кг далечина до 22 км, скорост до 55 възела (100 км/ч). Торпедните апарати са съвместими с противолодъчния комплекс „Водопад-НК“ и с универсалния ракетен комплекс „Калибр-НК“.
  • Две реактивни бомбови установки РБУ-6000 (боекомплект от 96 реактивни дълбочинни бомби, тегло на бомбата 110 кг, тегло на бойната част 25 кг, дължина 1,8 м, калибър 212 мм) реактивните дълбочинни бомби са предназначени, основно, за защитата на кораба от торпеда и подводни лодки, чрез водене на единична или залпова стрелба, с далечина на стрелбата 6 км, дълбочина на потапяне 500 м.
  • Вертолет Ка-25РЦ с корабно базиране с хангар и вертолетна площадка.
  • Двуоръдейна корабна артилерийска установка – 130 мм АК-130 (боекомплект 600 снаряда) предназначена за водене на огън по морски, въздушни и брегови цели на далечина до 24 км, при скорострелност 90 изстрела/минута. Масата на установката достига 98 т, масата на изстрела– 86,2 кг, на снаряда 33,4 кг, начална скорост на снаряда 850 м/с. В боекомплекта за АК-130 влизат унитарни патрони с осколочно-фугасен снаряд, снабдени с три типа взриватели.
  • Шест ЗАК – АК-630 (боекомплект 16000 патрона по 2000 патрона в лента) предназначени за поражение на въздушни цели, ПКР, малоразмерни съдове, изплуващи мини и леко бронирани наземни цели. Началната скорост на снаряда с диаметър 30 мм, маса 0,834 кг достига 900 м/с, скорострелността 6000 изстр./мин. далечината е до 8 км.
  • Две установки ЗРК „Оса-МА“ (боекомплект 40 ракети, маса на ракетата 128 кг) за близка стрелба предназначени за самоотбрана на кораба от удари на самолети, вертолети и ПКР, а също и за водена на стрелба по надводни цели. Бойните възможности на ЗРК позволяват да се унищожават въздушни цели със скорост до 600 м/с на далечина до 15 км и височина до 5 км, дължината на ракетата е 3 м, масата ѝ е 128 кг.
  • Осем ЗРК С-300Ф „Форт“ (боекомплект 64 ракети в 8 пускови установки револверен тип под палубата, дължина – 7,9 м, диаметър – 0,34 м, тегло – 1600 кг) предназначен за защита на ордера кораби от атаки на самолети, крилати ракети и други средства за въздушно нападение на противника, със скорост до 2000 м/с, далечина до 90 км и до 25 км по височина. Според друга информация на крайцера „Москва“, през април 2015 г., по време на провеждане на доковите работи е модернизиран и ЗРК „Форт“ до С-400.

История на службата[редактиране | редактиране на кода]

Обща оценка на проекта[редактиране | редактиране на кода]

Като цяло, РКР от проекта 1164 стават алтернатива на прекалено скъпите крайцери от пр. 1144 „Орлан“. Имайки ограничена водоизместимост, крайцерите на проекта 1164 разполагат с практически еквивалентно настъпателно въоръжение и съпоставимо отбранително. Според съвременната класификация тези РКР съответстват на ракетните крайцери/«големи есминци», такива като ракетните крайцери от типа „Тикондерога“, разрушителите от типа „Атаго“ и типа „Крал Седжон“, имащи сходна водоизместимост в района 9000 – 11000 тона.

Обаче приоритета при създаването на крайцерите от проекта 1164 е отдаден на настъпателните, а не на отбранителните характеристики. Корабите имат намален запас от ракети за С-300Ф – 64, по сравнение с 96 на крайцера от проекта 1144; слабо място е ПВО за самоотбрана, състояща се от само два остарели ЗРК „Оса-М“ (за сравнение – крайцерите от проекта 1144 имат 16 ПУ за „Кинжал“).

Освен това, поради наличието на само една РЛС за насочване на ракетите 3Р41 „Волна“, зенитният комплекс „Форт“ може да бъде задействан за отразяване на атака само по едно направление едновременно, и в случай на излизане от строй на единствената РЛС 3Р41 „Волна“, далечната ПВО кораба ще се окаже напълно парализирана. За сравнение – крайцерите от проекта 1144 имат две РЛС 3Р41, което позволя да се отразяват атаки едновременно по няколко направления и да не се рискува загуба на отбранителна способност при излизане на РЛС от строя.

Като цяло, кораба напълно съответства на „късната“ доктрина на Съветския флот – използване за ударни функции на надводните ракетоносци, прикрити от палубна авиация.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Крейсера проекта 1164“ в Уикипедия на руски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница. Вижте източниците на оригиналната статия, състоянието ѝ при превода, и списъка на съавторите.