Направо към съдържанието

Ото I

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Вижте пояснителната страница за други личности с името Ото I.

Ото I
Otto I der Große
император на Свещената Римска империя
Детайл от монумента Магдебургския ездач, датиран в 1240 г. Счита се, че изобразява Отон Велики, Магдебург
Детайл от монумента Магдебургския ездач, датиран в 1240 г. Счита се, че изобразява Отон Велики, Магдебург

Роден
Починал
7 май 973 г. (60 г.)
ПогребанМагдебургска катедрала, Магдебург, Федерална република Германия
Управление
Период936 – 973
Коронация2 февруари 962 г.
ПредшественикБеренгар I
НаследникОто II
Други титлихерцог на Саксония
крал на Източнофранкското кралство
Семейство
РодСаксонска династия
БащаХайнрих I Птицелов
МайкаСвета Матилда
Братя/сестриХедвига Саксонска
Герберга Саксонска
Танкмар
Хайнрих I
Бруно
СъпругаЕдит Английска (929 – 946)
Аделхайд Бургундска (951)
ДецаЛиудолф
Матилда
Ото II
Вилхелм (Майнц)
Рихлинд
Други родниниХайнрих II (племенник)
Конрад III (брат на съпруга(та))
Подпис
Ото I в Общомедия

Ото I Велики или Отон Велики (на немски: Otto I der Große) е херцог на Саксония, от 936 г. – крал на Източнофранкското кралство, а от 962 г. – император на Свещената Римска империя. Заради разцвета, който неговото кралство преживява по време на неговото управление, той още приживе е наречен Отон Велики.

Произлиза от рода Лиудолфинги, познат след неговото управление и като Саксонска или Отонова династия. Син е на краля на Германия Хайнрих I Птицелов и Матилда Вестфалска.

Ръкопис от XIII век, изобразяващ Отон Велики като крал на германците

В стремежа си да обуздае сепаратистките стремежи на едрите феодали и да укрепи авторитета на кралската власт, Отон I се опитва да създаде съюз между църква и държава или по-скоро да постави църковните институции в служба на държавата. Материалната база за подобен съюз са обширните поземлени дарения, които краля прави на различни църковни институции, както и увеличения имунитет (права, които феодалът има над територията и населението ѝ), който Отон им предоставя. Имунитетните привилегии (съдебни, военни, административни и други) превръщат духовенството в много важен изпълнителен орган на държавата. В замяна на така получената инвеститура (въвеждане във власт) обаче висшето духовенство дава васална клетва на краля – хомагиум/хомагомах. Светският владетел потвърждава сана на духовния владетел чрез символично връчване на скиптър, клонче или пръстен. Тази църковна организация, поставена в служба на държавата и представляваща нейна главна опора, се означава в литературата с термина имперска църква (на немски: Reichskirche).

През 968 император Ото I избира Магдебург за седалище на архидиоцез с Адалберт фон Трир като архиепископ, въпреки че градът няма централно разположение, а е на източната граница на владенията му. С това той подчертава намерението си за разширение на държавата и разпространение на християнството на изток. Плановете му не успяват, тъй като той умира през 973 в Мемлебен.

Отон I (Магдебург, оригинал ок. 1240 г.)

Отон I значително разширява териториалните граници на държавата – продължава със завоеванията на изток, стигайки до р. Одер и следвайки наложената от Карл Велики практика за насилствена християнизация на покореното население. Освен това успява да присъедини Херцогство Лотарингия и да принуди датския крал да му даде васална клетва. Основната външна заплаха, както и по времето на Хайнрих I Птицелов (911 – 936), продължават да бъдат маджарите (унгарците). През 955 г. обаче, в битката при р. Лех, Отон успява да ги разбие и да ги изтласка окончателно в земите на днешна Унгария, където те по-късно основават своя държава.

Отон I се стреми и към завладяване на Рим и подчиняване на папата. През 951 г. той предприема първия си поход в Италия, в резултат на който успява да завладее Ломбардия, където в Павия е коронясан с желязната корона на лангобардските крале. През 961 г. отново предприема поход в Италия, стигайки до Рим. През 962 г. е коронясан от папа Йоан XII за император. Този акт поставя началото на новата империя на Запада – Свещената Римска империя (на германската нация), която просъществува до началото на XIX в. В замяна Отон признава властта на папата над светските си земи, на които обаче той остава върховният сеньор. Изисква папата да се избира според действащите обичаи, но да не се посвещава в длъжност преди да е дал клетва пред императора, с което създава т.нар. имперска църква, която е зависима от владетеля, а не от папата. Това води до остър конфликт между папството и империята през следващите столетия. Отон I успява дори да получи признание на титлата си от страна на Византия, за което свидетелства бракът между сина му Отон II и византийската принцеса Теофано.

Според негов съвременник Отон бил верен приятел, щедър и снизходителен владетел. След смъртта на кралица Едит, се научил да чете. Обичал лова, играта на шашки и рицарските игри. Имал грамадно тяло с космати гърди, червено лице, бяла коса, дълга брада и живи очи. Носел облекло само родно производство. Спял малко и говорел насън.[1]

  1. Видукинд, „Деяния на саксите“
  • Gerd Althoff: Otto I., der Große. Neue Deutsche Biographie (NDB). Band 19, Duncker & Humblot, Berlin 1999, ISBN 3-428-00200-8, S. 656 – 660 (Digitalisat).
  • Matthias Becher: Otto der Große. Kaiser und Reich. Eine Biographie. Beck, München 2012, ISBN 978-3-406-63061-3. (Rezension)
  • Rudolf Köpke/Ernst Dümmler: Kaiser Otto der Große. Darmstadt 1962, Nachdruck der 1. Aufl., Leipzig 1876.
  • Johannes Laudage: Otto der Große: (912 – 973). Eine Biographie. Pustet, Regensburg 2001, ISBN 3-7917-1750-2. (Rezension)
  • Bernd Schneidmüller: Otto I. Bernd Schneidmüller, Stefan Weinfurter: Die deutschen Herrscher des Mittelalters. Historische Porträts von Heinrich I. bis Maximilian I. (919 – 1519). Beck, München 2003, ISBN 3-406-50958-4, S. 35 – 61.