Международен съд

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Международен съд
UN International Court of Justice logo.png
Емблемата на Международния съд
Информация
Основана 1945
Локация Хага, Нидерландия
Председател Хисаши Овада
Сайт www.icj-cij.org
Международен съд в Общомедия

Международният съд (на френски: Cour internationale de Justice, на английски: International Court of Justice) е основният съдебен орган на Организациятa на обединените нации (ООН)[1] и един от шестте основни органи. Той е създаден през 1945 година[2] и започва работа през 1946 година, с основната цел да разрешава спорове, представени пред него от различни държави, и да дава тълкувания по правни въпроси, поставяни пред него от Общото събрание и Съвета за сигурност на ООН, както и от други оторизирани агенции. Седалището на Международния съд е в Хага, Нидерландия. Съдът функционира в съответствие със Статута[3], който се явява част от Устава на ООН, и със своя Регламент.

История[редактиране | edit source]

Съдът започва работа през 1946 г., заменяйки Постоянната палата за международно правосъдие, която е учредена през 1920 г. под егидата на Лигата на Нациите. През октомври 1945 г. Постоянната палата, на своята последна сесия, приема решение за предаване на архивите и имуществото си на Международния съд, който също трябва да заседава в Двореца на мира в Хага. Най-дългият срок при изпълнението на длъжността пълномощен съдия принадлежи на Манфред Ляхс (Полша), който е съдия в продължение на 26 години).[4] Най-краткият (19 месеца) е на Ричард Бакстър (САЩ).[5] На 31 януари 1946 г. съдиите от Постоянна палата за международно правосъдие подават оставка и на 5 февруари Общото събрание и Съвета за сигурност на ООН избират първите членове на Международния съд.[6] През април 1946 г. Постоянната палата официално е разпусната, и Международният съд, събрал се на първото си заседание, избира за свой председател съдията Хосе Густав Героро (Салвадор), който е и последния председател на Постоянната палата за международно правосъдие. Първото заседание на съда е проведено на 18 април 1946 г.[7]

Нормативни актове[редактиране | edit source]

Нормативните актове, от които се ръководи дейността на Международния съд, са:

Субекти в производството[редактиране | edit source]

Палатата на мира, в която се намира седалището на Международния съд

Съдът може да се сезира само от държави. Същевременно той може да се обръща към международни организации, когато:

  • разглежда въпроси относно учредителните договори на тези организации. Тогава той изпраща преписи от делото на тези организации;
  • съдът желае да получи информация от определена международна организация по дадено дело.

Състав на съда[редактиране | edit source]

В състава на Международния съд участват 15 съдии от различни държави без оглед на гражданството, като двама граждани на една и съща страна не могат да бъдат съдии към съда (избира се по-възрастния от двамата). Изискванията към съдиите са да могат да заемат най-висши съдебни длъжности в страните си /Професионални критерии -субективен критерии/ и да притежават високи морални качества /Личностен критерии – субективен критерии/. Те се избират от Общото събрание на ООН и от Съвета за сигурност, като мандатът им е 9 години с възможност за преизбиране. Ако някой от съдиите умре, докато изпълнява длъжността си, практиката е обикновено да се избере друг съдия от същата държава. Новоизбрания съдия в следствие на смъртта на друг се назначава незабавно и мандатът му е всъщност продължение на мандатът на мъртвият съдия. На всеки 3 години съдийският състав се обновява. При първия избор за съдиите се тегли жребий кои 5 от тях ще бъдат сменени след 9 години и кои 6 и кои след 3 години. Съдът избира и председател и подпредседател, които са с мандат 3 години. Съдиите в Международния съд нямат право да упражняват каквато и да е професионална дейност. Възможно е образуване на отделения по определени категории дела. Разходите на Международния съд се поемат от ООН.

Заместването на съдия, участващ в съдийската колегия, може да стане в няколко случая:

  • при подаване на оставка,
  • при отстраняване от длъжност на съдия,
  • при изтичане на срока на мандата,
  • при смърт на съдия,
  • при единодушното мнение на другите съдии, че е престанал да отговаря на изискуемите условия.

Съдии ad hoc[редактиране | edit source]

В Регламента на Съда е предвидено, че ако държава, която е страна в дадено дело, но няма представител съдия свой гражданин, може да избере съдия ad hoc за това конкретно дело. Това се явява право на страната, а не задължение. При това този съдия не е задължително да се явява гражданин на тази държава. Практиката показва, че в мнозинството случаи съдиите ad hoc не са граждани на страната, която ги назначава. Съдиите ad hoc, както и останалите членове на Съда, при встъпване в длъжност дават тържествена клетва-заявление. Те са равни с останалите съдии при взимане на решения. Също така те имат право на възнаграждения за работата си. При някои частни случаи след привършването на работата си, някои съдии ad hoc биват избирани за членове на Съда.

Заплатата на съдиите е 160 000 долара на година, а след пенсионирането си получават пенсия в размер на половината. Ако са служили повече от 18 години, тогава пенсията е две трети от заплатата.

Текущ състав[редактиране | edit source]

Към 27 април 2012 г. съставът на съда е както следва:[8]

Име Националност Позиция Начало на пълномощията Край на пълномощията
Петер Томка Флаг на Словакия Словакия Словакия Председател (2012–2015) 2003 2021
Бернардо Сепулведа Амор Флаг на Мексико Мексико Мексико зам.-председател (2012–2015) 2006 2015
Хисаши Оуада Флаг на Япония Япония Япония Член 2003 2021
Рони Ейбрахам Флаг на Франция Франция Франция Член 2005 2018
Сър Кенет Кейт Флаг на Нова Зеландия Нова Зеландия Нова Зеландия Член 2006 2015
Мохамед Беноа Флаг на Мароко Мароко Мароко Член 2006 2015
Леонид Скотников Флаг на Русия Русия Русия Член 2006 2015
Антонио Агусто Канчадо Триндаде Флаг на Бразилия Бразилия Бразилия Член 2009 2018
Абдулкави Ахмед Юсуф Флаг на Сомалия Сомалия Сомалия Член 2009 2018
Сър Кристофър Грийнууд Флаг на Великобритания Великобритания Обединено кралство Член 2009 2018
Ксуе Ханкин Флаг на Китай Китай Народна република Китай Член 2010 2021
Джан Е. Донахю Флаг на САЩ САЩ САЩ Член 2010 2015
Джорджо Гаджа Флаг на Италия Италия Италия Член 2012 2021
Джулия Себутинде Флаг на Уганда Уганда Уганда Член 2012 2021
Далвир Бхандари Флаг на Индия Индия Индия Член 2012 2018

Съдопроизводство[редактиране | edit source]

Обсъждане при закрити врата

Съдът се занимава с най-разнообразни дела. До днес той не е разглеждал много съдебни дела. От 1980-те насам обаче има тенденция за все по-голямото му използване, особено от страна на развиващи се страни. Така например през 1986 година Международният съд взима решение, че Съединените щати нарушават международните закони с войната в Никарагуа, което води до оттеглянето на американците оттам.[9][10]

За да се конституира съдът е нужен кворум от 9 съдии, като решенията се взимат с мнозинство от присъстващите. При равен брой гласове се взима предвид гласът на председателя. Съдът се сезира с писмена молба до секретаря, в която се посочват страните по делото и предметът на спора. Съдопроизводството протича в два стадия — писмен и устен. Страните участват със свои представители. Процесът е публичен, а решението се обсъжда на закрито заседание. Решението по делото е задължително само за страните по него, а третите държави са длъжни да го уважават.

Допуска се преглед на решението само по една единствена причина — когато са открити факти от решаващо естество -новооткрити факти, а не новосъздадени. Откриването на фактите на по-късен етап не бива да се дължи на небрежно отношение на страна по делото. Прегледът обаче е възможен до 6 месеца след откриване на фактите и не по-късно от 10 години след постановяване на съдебното решение. С оглед стеснения предмет на разглеждането при прегледа не може да се счита, че това е преразглеждане /пререшаване/ на делото, което е в противоречие с окончателността и необжалваемостта на решенията на МСООН. Решенията на МСООН се ползват със силата на присъдено нещо и не са източник на международно право не създават правни норми.

Спорни въпроси[редактиране | edit source]

Първото събрание след Втората световна война, холандски кинопреглед от 1946 г.

При спорни случаи, Международният съд постановява обвързващо решение между държавите, които са съгласни да се подчинят на решението на съда. Само суверенна държава може да бъде страна по спора. Отделни личности, корпорации, масти от федерална държава, неправителствени организации, органи на ООН и самоопределящи се групи са изключени от пряко участие в случаите, макар че съдът може да получава информация от обществени международни организации. Това не изключва недържавни интереси да са предмет на съдопроизводство, ако една държава води дело срещу друга. Например, една държава може, в случай на „дипломатическа защита“, да заведе дело от името на един от гражданите си или отделна корпорация.[11]

Юрисдикцията често е ключов въпрос за Съда при спорни случаи. Основният принцип е, че Международният съд има юрисдикция само при изразено съгласие. В член 36 са посочени четири фундаментални правила, на която може да се основе юрисдикцията на Съда.

  • Първо, 36 (1) гласи, че страните могат да отнесат случаите към Съда (юрисдикция въз основа на „специално споразумение“ или „компромис“). Този метод се основава повече на изричното съгласие, отколкото на задължителната юрисдикция. Това е, може би, най-ефективната основа за компетентността на Съда, тъй като засегнатите страни имат желание спорът да се реши от него и по този начин е по-вероятно да се съобразят с решението на Съда.
    • Второ, 36 (1) също така дава юрисдикция на Съда при „въпроси, изрично предвидени... в договори и конвенции, които са в сила“. Повечето съвременни договори съдържат компромисна клауза, осигуряваща разрешаването на бъдещ спор от Международния съд. Случаи, основани на компромисните клаузи, може да нямат такъв ефект като случаите, основани на специални споразумения, тъй като държавата може да няма интерес въпроса да бъде разгледан от Съда, и може да откаже да се съобрази със съдебното решение. Например, по време на криза със заложниците в Иран, Иран отказа да участва в делото, заведено от САЩ въз основа на компромисната клауза, съдържаща се в Виенската конвенция за дипломатическите отношения, нито пък да се съобрази с решението.[12] От 1970 г. насам, употребата на такива клаузи при подписване на договори намалява. Много съвременни договори дефинират свой собствен начин за разрешаване на спорове, често основан на форми на арбитраж.[13]
  • Трето, член 36 (2) дава възможност на държавите да направят, под формата на незадължителна клауза, декларация за приемане на юрисдикцията на Съда. Определението „задължителна“, което понякога е прилагано като придаващо юрисдикция от член 36 (2), е подвеждащо, тъй като декларациите на държавите са доброволни. Освен това, много декларации съдържат уговорки (клаузи) като изключване от юрисдикцията на определени видове спорове (ratione materia – „от материален обхват“).[14] Принципът на реципрочност може допълнително да ограничи юрисдикцията. Към февруари 2011 г. 66 държави имат подобни декларации в сила.[15] От постоянните членки на Съвета за сигурност, само Обединеното кралство има такава декларация. В ранните години на Международния съд, повечето декларации са направени от страна на индустриалните страни. От делото „Никарагуа срещу САЩ“, декларациите, направени от развиващите се страни се увеличават, което отразява нарастващото доверие в съда от 1980-те години насам. През последните години обаче, индустриалните страни понякога увеличават уговорките за изключване от юрисдикцията или оттеглят декларациите си. Примери за това са Съединените щати и Австралия, която променя декларацията си през 2002 г., за да изключи спорове относно морските си граници (най-вероятно за да предотврати предстоящ съдебен спор с Източен Тимор, който придобива независимостта си два месеца по-късно).[16]
  • И последно, 36 (5) предвижда юрисдикция въз основа на декларации, направени по силата на устава на Постоянната палата за международно правосъдие.

В допълнение, Съдът може да има юрисдикция въз основа на „мълчаливо съгласие“ (forum prorogatum). При липса на ясна юрисдикция по силата на член 36, тя ще бъде установена, ако респондента приеме юрисдикцията на Международния съд изрично или просто пледира по съществото на спора. Този прецедент възниква по време на делото „Великобритания срещу Албания“ през 1949 г., касаещо спора за протока Корфу. Съдът постановява, че писмото от Албания, посочващо, че тя предоставя правомощията на Международния съд, е достатъчно на Съда да получи юрисдикция.

Съвещателни мнения[редактиране | edit source]

Международният съд може да дава съвещателни мнения само ако му бъдат поискани от правоимащи за това органи и организации – органи – ОСООН и ССООН, които съгласно УООН имат това правомощие; други органи на ООН – ИКОСОС, Съвета за попечителство и Временния комитет на ОСООН, които са упълномощени от ОСООН, както и специализираните организации към ООН доколкото това е предвидено в споразуменията им сключени с ООН които ги правят СО. Те нямат задължителна сила. Съществува обаче практика на отделни международни организации да признават тези мнения за задължителни. Съвещателната юрисдикция на МСООН има две основания – искането да изхожда посредством резолюция от правоимащ орган и въпросът по който се иска съвещателно мнение да е правен по своята същност.

Съвещателните мнения имат статут и авторитет поради факта, че това е официално произнасяне на главния съдебен орган на Организацията на Обединените нации.[17] Те често са спорни, тъй като задаваните въпроси са противоречиви или делото се използва като индиректен начин за показване пред Съда, че това наистина е спорен въпрос. Известно становище например е по „делото за ядрените оръжия“.

Международният съд и Съвета за сигурност[редактиране | edit source]

Член 94 установява задължението на всички членове на ООН да се съобразяват с касаещите ги решения на Съда. Ако страните не спазят това изискване, спорният въпрос може да бъде отнесен пред Съвета за сигурност за правоприлагащи действия. Такъв метод на прилагане има очевидни проблеми. Ако решението е срещу една от петте постоянни държави-членки на Съвета за сигурност или нейни съюзници, върху всяка резолюция на изпълнение ще бъде наложено вето. Това става например, при делото „Никарагуа срещу САЩ“, когато Никарагуа отнася неспазване на решението на Съда от страна на САЩ пред Съвета за сигурност.[18] Освен това, ако Съветът за сигурност откаже да приложи съдебно решение срещу всяка друга държава, няма друг метод за принуда на държавата да се съобрази с решението. Най-ефективната форма за правоприлагащи действия на Съвета за сигурност, принудителните мерки съгласно глава VII от Устава на Организацията на обединените нации, може да бъде оправдана, само ако на риск са изложени международния мир и сигурност. Съветът за сигурност никога не е правил това досега.

Връзките между Международният съд и Съвета за сигурност, и разделянето на правомощията им, са взети предвид от Съда през 1992 г. при случая с взривяването на самолет на „Пан Ам“ над Локърби. Съдът е трябвало да разгледа заявление от Либия за временни мерки, които да защитят правата ѝ, които, както държавата твърди, са били нарушени от заплахата от икономически санкции от Обединеното кралство и Съединените щати. Проблемът е, че тези санкции са били разрешени от Съвета за сигурност, което е довело до потенциален конфликт между функциите на Глава VII на Съвета за сигурност и съдебната функция на Съда. Съдът решава, с единадесет гласа срещу пет, че не може да нареди прилагането на исканите временни мерки, тъй като правото на претенции от страна на Либия (дори и да е узаконено според Монреалската конвенция), prima facie не е счетено за уместно, тъй като действието е разпоредено от Съвета за сигурност. В съответствие с член 103 от Устава на ООН, произтичащите от устава задължения имат предимство пред други договорни задължения. Независимо от това, през 1998 г. Съдът обявява жалбата за допустима.[19]Решение по същество не е взето, тъй като през 2003 година страните (Обединеното кралство, САЩ и Либия) уреждат случая извънсъдебно.

Съществува определено нежелание от част от мнозинството в Съда да се включва в спорове по такъв начин, тъй като това може да предизвика потенциален конфликт със Съвета. В случая „Никарагуа“, Съдът постановява, че няма несъответствие между действията от страна на Съвета за сигурност и решението на Международния съд.

Ако една от двете страни не успее „да изпълни задълженията, възложени ѝ по силата на съдебното решение, постановено от Съда“, Съветът за сигурност може да бъде призован да „направи препоръки или да вземе решение“, ако Съветът за сигурност счете подобни действия за необходими. На практика, правомощията на Съда са ограничени от нежеланието на губещата страна да спазва решението на Съда, както и от нежеланието на Съвета за сигурност да приложи правните последствия. Въпреки това, на теория, „доколкото страните по делото са заинтересовани, решението на Съда е задължително, окончателно и без право на обжалване“, и „чрез подписването на Устава, държава-членка на Организацията на обединените нации се задължава да спазва всички решения на Международния съд по дела, по които е страна.“.

През 1946 г., при създаването на Съда, Съединените щати са признали задължителната му юрисдикция, но в делото „Никарагуа срещу САЩ“ оттеглят приемането ѝ, след решението на Съда от 1984 г., което призовава САЩ да „спре и да се въздържа от незаконна употреба на сила“ срещу правителството на Никарагуа. Съдът постановява, (само американския съдия е с особено мнение), че Съединените щати са „в нарушение на задължението си по силата на Договора за приятелство с Никарагуа да не използват сила срещу Никарагуа“ и заповядва на САЩ да плати военни репарации.

Работа на Международния съд[редактиране | edit source]

Някои разгледани дела[редактиране | edit source]

Голямата заседателна зала на Международния съд

Някои дела, разгледани в Международния съд на ООН[20]:

Териториални спорове[редактиране | edit source]

Благодарение на работата си, Международният съд не само допринася за развитието на редица правни принципи, регламентиращи реда на придобиване и делимитация на територии, но също така и решава голям брой спорове между различни държави.

Примери за това са следните спорове, разгледани от Съда.

През 1962 г. Съдът постановява, че храма Пра Вихеар, място за поклонение и богослужение на кхмерите, контролиран от Тайланд от 1954 г., в действителност се намира на територията на Камбоджа и следователно Тайланд трябва да оттегли полицейските и въоръжените си сили, и да се върне всички елементи, взети от руините. Тайланд изпълнява решението на Съда.

През 1986 г., в дело, касаещо граничния спор между Буркина Фасо и Мали, страните напълно признават пограничната линия, установена от специалната комисия, сформирана от Съда.

През 1992 г. друга комисия слага край на съществувалия в продължение на 90 години спор между Салвадор и Хондурас относно сухопътните и морски граници на двете държави и границите между островите им. През 1969 г. напрежението, свързано със спора, е дотолкова силно, че футболния мач между съставите на двете страни в квалификациите за световното първенство довежда до краткотрайна, но кръвопролитна война (известна като „футболната война“).

Наскоро, Съдът реши териториалния спор между Либия и Чад за така наречената Ивица Аузу с площ 125 хиляди км² в пустинята Сахара, за която двете страни воюват няколко пъти. През 1994 г. Съдът излиза с решение в полза на Чад и няколко месеца по-късно, всички либийски войски окупирали района, са изведени от него, под контрола на изпратените от Съвета за сигурност на ООН наблюдатели.

През 1999 г., Съдът също така разрешава сложния пограничен спор за границата между Ботсвана и Намибия, касаещ остров в река Чобе с площ от 3.5 km². Той постановява, че остров Касикили (Седуду) принадлежи на Ботсвана и Намибия обявява, че ще спази решението.

На 3 февруари 2009 г. Съдът излиза с решение по териториалния спор между Украйна и Румъния. Това е стотният процес в историята на Съда.

На 22 юни 2010 г. Съдът издава консултативно мнение по валидността на Декларацията за независимост на Косово, в което решава, че декларацията не е нарушила международното право. Въпреки това, този извод не е правно обвързващ, тъй като разглежданият въпрос е в компетенциите на Съвета за сигурност на ООН.

Критики[редактиране | edit source]

Международният съд е критикуван по отношение на решенията, процедурите и авторитета си. Както и критиките към Организацията на обединените нации като цяло, много от тях се отнасят повече към общия орган на държавите-членки отколкото към специфични проблеми в състава на съдиите или техните решения. Основните критики включват:

  • „Задължителната“ юрисдикция е ограничена само до случаите, в които двете страни са се споразумели да приемат решението, и по такъв начин, случаите на агресия автоматично се прехвърлят на Съвета за сигурност. Според принципа на суверенитета на международното право, никоя нация не е по-висшестояща или нисшестояща от друга. Ето защо няма наличие на обект, който може да принуди страните да действат според закона или да наказва държавите, в случай на нарушение на международното право. Следователно, поради липсата на задължителна сила, дори и да има 191 държави-членки на Международния съд, членките не трябва непременно да приемат юрисдикцията на Съда. Освен това, членството в ООН и Международния съд не дава автоматично юрисдикция над държавите-членки, а е въпрос на съгласие от страна на всяка държава.
  • Организации, частни предприятия и физически лица не могат да завеждат дела пред Международния съд, като например да обжалват решение на националния върховен съд. Агенциите на ООН също не могат да внесат за разглеждане случай, с изключение на тези за консултативни мнения (процес, започнат от Съда и правно необвързващ). Само държави могат да внасят случаи и да са ответници по делата. Това означава, че потенциалните жертви на престъпления срещу човечеството, такива като по-малките етнически групи или коренно население, може и да не получат необходимата подкрепа от държавата.
  • Други съществуващи международни тематични съдилища, като например Международния наказателен съд, не са под върховенството на Международния съд. За разлика от него обаче, те работят независимо от Организацията на обединените нации. Тази дуалистична структура между различните международни съдилища понякога затруднява самите тях при участието им в ефективна и обща юрисдикция.
  • Международният съд няма пълно разделение на властите, като постоянните членове на Съвета за сигурност имат правото да наложат вето дори при изпълнението на случаи, при които са се съгласили предварително да приемат решението.[21] Тъй като юрисдикцията няма задължителен характер сама по себе си, много случаи на агресия се разглеждат от Съвета за сигурност, който приема резолюции и т.н. Затова е много вероятно държавите-членки на Съвета за сигурност да избягват отговорност пред Международния съд, както е примера на делото „САЩ срещу Никарагуа“.

Литература[редактиране | edit source]

  • Rosenne S., "Rosenne's the world court: what it is and how it works 6th ed (Leiden: Martinus Nijhoff, 2003).
  • Decisions of the World Court Relevant to the UNCLOS (2010) and Contents & Indexes dedicated to Former ICJ President Stephen M. Schwebel
  • Van Der Wolf W. & De Ruiter D., "The International Court of Justice: Facts and Documents About the History and Work of the Court" (International Courts Association, 2011)

Източници[редактиране | edit source]

  1. Видин, Бл. — „Международно публично право“ (обща част); Софи — Р 1999 (Университетско издателство „Св. Климент Охридски“); ISBN 954-638-066-0; ISBN 954-07-0884-2
  2. Statute of the International Court of Justice. Retrieved 31 August 2007.
  3. Статут Международного Суда ООН
  4. Members of the Court
  5. Members of the Court
  6. Guide to Archives of International Organizations ICJ Origins and Process of Creation
  7. Statute of the International Court of Justice Procedural History
  8. No. 2012/16. // International Court of Justice, 27 April 2012. Посетен на 3 July 2012.
  9. Churchill, Ward. A Little Matter of Genocide. San Francisco: City Lights Books, 1997. Print.
  10. Case Concerning Military and Paramilitary Activities In and Against Nicaragua (Nicaragua v USA), [1986] ICJ Reports 14, 158–60 (Merits) per Judge Lachs.
  11. Nottebohm Case (Лихтенщайн срещу Гватемала), 1955 г. ICJ Reports 4.
  12. Case Concerning United States Diplomatic and Consular Staff in Tehran (USA v Iran), [1979] ICJ Reports 7.
  13. See Charney J "Compromissory Clauses and the Jurisdiction of the International Court of Justice" (1987) 81 American Journal of International Law 855.
  14. See Alexandrov S Reservations in Unilateral Declarations Accepting the Compulsory Jurisdiction of the International Court of Justice (Leiden: Martinus Nijhoff, 1995).
  15. For a complete list of countries and their stance with the ICJ, see Declarations Recognizing as Compulsory the Jurisdiction of the Court. Retrieved 21 February 2011.
  16. Burton, Bob (17 May 2005). Australia, East Timor strike oil, gas deal. Asia Times. Retrieved 21 April 2006.
  17. The UN General Assembly Requests a World Court Advisory Opinion On Israel's Separation Barrier, Pieter H.F. Bekker, ASIL (American Society of International Law) Insights, December 2003.
  18. Case Concerning Military and Paramilitary Activities In and Against Nicaragua (Nicaragua v USA), [1986] ICJ Reports 14, 158–60 (Merits) per Judge Lachs.
  19. ''Questions of Interpretation and Application of the 1971 Montreal Convention arising from the Aerial Incident at Lockerbie (Libyan Arab Jamahiriya v. United States of America), Preliminary Objections, International Court of Justice, 27 February 1998''. // Icj-cij.org. Посетен на 4 November 2011.
  20. ((en))  List of Contentious Cases by date of introduction. // Официальный сайт Международного суда. Архив на оригинала от 2012-06-04. Посетен на 2 ноября 2009.
  21. "World Court: Completing the Circle" ''Time'', 28 November 1960. // Time. 28 November 1960. Посетен на 4 November 2011.
Уикиизточник разполага с оригинални творби на / за:

Външни препратки[редактиране | edit source]