Горничево
|
Горничево Κέλλη |
|
|---|---|
| — село — | |
 Съглашенска артилерия край Горничево в 1916 година |
|
  Горничево  Горничево  Горничево |
|
| Страна |
 Гърция |
| Област | Западна Македония |
| Дем | Суровичево |
| Географска област | Малка Нидже |
| Надм. височина | 934 m |
| Население | 683 души (2011 г.) |
| Горничево в Общомедия | |
Горнѝчево (на гръцки: Κέλλη, Кели, катаревуса: Κέλλα, Кела, до 1926 година Γκορνίτσοβο, Горницово или на катаревуса Γκορνίτσοβον, Горницовон[1]) е село в Гърция, в дем Суровичево (Аминдео), област Западна Македония.
География[редактиране | редактиране на кода]
Селото е разположено на 27 километра източно от град Лерин (Флорина) и на 22 километра северно от демовия център Суровичево (Аминдео) в проход в планината Малка Нидже.
История[редактиране | редактиране на кода]
В Османската империя[редактиране | редактиране на кода]
Определяща роля в историята на селището играе неговото местоположение – в прохода, осигуяващ достъп от Леринското поле и цяла Пелагония към Воден и Солун. Този проход е отбраняван от голяма средновековна крепост, чийто руини все още се виждат. Учените смятат, че тук е бил разположен и античният град Кела, който според античните автори е бил спирка на римския път Виа Егнация. Мястото на града все още не е установено със сигурност, но той е имал изглед и към Петърското и към Островското езеро и идентификацията с Горничево е доста вероятна.
Селото се споменава за пръв път в османски дефтер от 1468 година под името Горничево с 20 домакинства. В 1481 броят на домакинствата се увеличава на 33.[2]
Около 1840 година имотите на селото са заграбени насилствено от Иляз паша и то е превърнато в чифлигарско. По-късно жителите успяват да се откупят.[3]
В края на XIX век Горничево е чисто българско село. Църквата „Успение Богородично“ е от XIX век.[4] Александър Синве („Les Grecs de l’Empire Ottoman. Etude Statistique et Ethnographique“), който се основава на гръцки данни, в 1878 година пише, че в Икорничовон (Ikornitchovon), Мъгленска епархия, живеят 690 гърци,[5] а в Торнисело (Tornicello), също Мъгленска епархия - 480 гърци.[6]
В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 година, Горничево (Gornitchévo) е посочено като село със 160 домакинства с 522 жители българи и 50 жители цигани.[7]
През септември 1879 година селото е нападнато от гръцкия андартски капитан Атанасиос Катарахия.[8]
Стефан Веркович пише в 1889 година, че Горничево е село със 131 български семейства (635 жители) и 15 цигански мюсюлмански.[9] Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в 1900 година Горничево има 960 жители българи.[10]
След Илинденското въстание в началото на 1904 година цялото село минава под върховенството на Българската екзархия.[11] По данни на секретаря на екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в селото има 1344 българи екзархисти.[12]
Горничевци участват активно в съпротивата на ВМОРО срещу турската власт и гръцката въоръжена пропаганда в Македония. На 20 юли 1906 година - Илинден, многобройна андартска чета напада Горничево, но селската милиция я отблъсква, като гърците дават 17 убити.
При избухването на Балканската война в 1912 година четирима души от Горничево са доброволци в Македоно-одринското опълчение.[13]
В Гърция[редактиране | редактиране на кода]
По време на Балканската война в селото влизат гръцки части, а след Междусъюзническата Горничево попада в Гърция. За кратко селото е освободено от българската армия през Първата световна война, само за да бъде отново върнато в Гърция по Ньойския договор. Боривое Милоевич пише в 1921 година („Южна Македония“), че Горничево има 160 къщи славяни християни.[14] През 1926 година селото е прекръстено на Кела.[15] Жандармерийски доклад от 1931 година съдържа списък на „доказаните българи“ в селото. В междувоенния период част от жителите на селото емигрират в България.
След разгрома на Гърция от Нацистка Германия през 1941 година жителите на Горничево изпращат до германския военен комендант в Лерин молба, подписана от 12 души и е подпечатана със запазения печат на някогашното българско екзархийско училище. В молбата се казва
| „ | От 1700 души, 100 жители едвам са гъркомани. Останалите 1600 българи искат български общински съвет от следните лица: кмет - Иван Г. Попов и съветници...[16] | “ |
В общинския съвет влизат Иван Попов, Георги Попташев, Найде Николов, Никола Караулев, Иван Трайков, Харите Кирилов, Димитър Рашов, Димитър Гагалов, Никола Шиков, Стефо Бемов.[17] Селото пострадва от окупационните власти.[16] През 1942 година делегация от Леринско изнася изложение молба до Богдан Филов, в което заявява:
| „ | От село Горничево са задържани и бити 8 души, единият е осъден на смърт и присъдата изпълнена.[18] | “ |
Селото пострадва значително и по време на Гръцката гражданска война - 226 души емигрират в Югославия, 10 семейства в България и 30 души в останалите социалистически страни. През 60-те години много горничевци емигрират отвъд океана.
Според изследване от 1993 година селото е чисто „славофонско“ и „македонският език“ в него е запазен отлично.[19]
Съборът на Горничево е на 15 август - Света Богородица.
Преброявания[редактиране | редактиране на кода]
- 1913 – 1103 души
- 1920 – 1095 души
- 1940 – 1577 души
- 1951 – 1336 души
- 1961 – 1680 души
- 1971 – 1064 души
- 1981 – 877 души
- 2001 – 805 души
- 2011 – 683 души
Личности[редактиране | редактиране на кода]
- Родени в Горничево
Алекси Минчев (1890 – ?), македоно-одрински опълченец, Първа рота на Десета прилепска дружина[20]- Андрей Овчаров, завършил педагогическо училище в Загреб в 1883 г.[21]
- Аргир Георгиев, македоно-одрински опълченец, Трета рота на Пета одринска дружина[22]
- Геле Попов, български революционер, заедно с Минче Дорев е войвода на Горничевската чета от 25 души през Илинденско-Преображенското въстание.[23]
Георги Попов Зисов (Γεώργιος Παπάς ή Ζήσης), гръцки андартски деец от трети клас[24]- Георги Ромов (Γεώργιος Ρώμας), гръцки андартски деец от трети клас[24]
- Григор Сапунджиев (1876 - ?), гъркомански капитан
- Динос Йоану (Ντίνος Ιωάννου), гъркомански андартски деец[25]
- Доре Минчев (1885 – 1933), български революционер
- Иван Трайков (Ιωάννης Τράικος ή Χαλκίδας), гръцки андартски деец от трети клас, секретар на местния гръцки комитет, подпомага капитан Вардас и прави връзка с гръцкото консулство в Битоля, бяга от Горничево и се завръща чак през 1912 година[26]
- Иван Сапунджиев (Ιωάννης Σαπουντζής), гръцки андартски деец от трети клас[26]
- Коста Трайков (Κωνσταντίνος Τράικος), гръцки андартски деец от трети клас[26]
- Кръсто Лазаров, македоно-одрински опълченец, Втора рота на Единадесета сярска дружина[27]
- Лазар Гечев (Λάζαρος Γέτσιος), гръцки андартски деец от втори клас, информатор за действията на българския комитет[24]
- Лазар Джолев (Λάζαρος Τζόλας), гръцки андартски деец[28]
- Минас Цалкос, гъркомански андартски капитан
- Найден Бъндев (1865 – ?), български революционер
- Найдо Шиков (1880 – ?), български революционер от ВМОРО
- поп Петре или Папапетрос Папатанасиос (Παπαπέτρος Παπαναστασίου), гръцки свещеник и андартски деец от трети клас, подпомага четата на Ставро Кочев,[29] през 1913 година убива българския деец Кирилов (Συρίλωφ),[24] през 20-те години на XX век заедно със Стефос Григориу обикалят Леринско и тероризират българското население като представители на Гръцкия-македонски юмрук[30]
Петър Ширилов (1934 – 1988), писател от Социалистическа република Македония- Пандо Шангов (1888 – 1928), български революционер
- Пецо Ромев (? – 1949), деец на ДАГ
- Ставро Чогов (Σταύρος Τζόγας), гръцки андартски деец от трети клас[26]
- Стерьо Сапунджиев (1877 - 1961), гъркомански активист и кмет на Лерин
- Стойчо Иванов, деец на ВМОРО, войвода на чета в Леринско[31]
- Стойче Шакиров, български революционер, войвода на ВМОРО
- Танас Ташев, македоно-одрински опълченец, живеещ в Малко Търново, Щаб и Втора рота на Осма костурска дружина[32]
- Тане Стойчев (1874 – 1907), български революционер
Ташко Ширилов, поет, писател и преводач от Северна Македония- Трайкос (Халкидас) Йоргос (Τράικος Γεώργιος), гръцки андартски деец[25]
- Трифон Дупкаров (Τρύφων Δουπκαρίδης), гръцки андартски деец
- Христо Сапунджиев (Χρήστος Σαπουντζής), гръцки андартски деец от трети клас[26]
- Български общински съвет в Горничево в 1941 година
- Иван Попов
- Георги Попташев
- Найде Николов
- Никола Караулов
- Иван Трайков
- Харите Кирилов
- Димитър Рашов
- Димитър Гагалов
- Никола Шиков
- Стефо Бемов[33]
- Починали в Горничево
- Георги Икономов, гръцки андарт
- Георги Стоянов Михайлов, български военен деец, подпоручик, загинал през Първата световна война[34]
- Дончо Желязков Тончев, български военен деец, подпоручик, загинал през Първата световна война[35]
- Евангелос Николудис (? – 1906), гръцки андарт
- Иван Ангелов, български военен деец, поручик, загинал през Първата световна война[36]
- Иван Илиев Имуцов, български военен деец, капитан, загинал през Първата световна война[37]
- Петър Погончев (1875 – 1908), български революционер, деец на ВМОК и на ВМОРО
- Стефан Николов (1855 – 1902), български революционер
- Цеко Кръстев Станев, български военен деец, подпоручик, загинал през Първата световна война[38]
Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]
Бележки[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ Μετονομασίες των Οικισμών της Ελλάδας. // Πανδέκτης: Name Changes of Settlements in Greece. Посетен на 12 април 2021 г.
- ↑ Kravari, Vassiliki. Villes et villages de Macédoine occidentale, Realites byzantines, Paris: Editions P. Lethielleux, 1989, p. 263. ISBN 2-283-60452-4.
- ↑ Дебърски глас, година 2, брой 32, 22 февруари 1911, стр. 2.
- ↑ 11η Εφορεία Βυζαντινών Αρχαιοτήτων. // Αρχαιολογικόν Δελτίον Τόμος 49 (1994), Χρονικά Β'2. Αθήνα, Υπουργείο Πολιτισμού, 1999. ISSN 0570-622Χ. σ. 577. Архивиран от оригинала на 2018-05-10.
- ↑ Synvet, A. Les Grecs de l'Empire ottoman: Etude statistique et ethnographique. 2me edition. Constantinople, Imprimerie de «l'Orient illustré», 1878. p. 51. (на френски)
- ↑ Synvet, A. Les Grecs de l'Empire ottoman: Etude statistique et ethnographique. 2me edition. Constantinople, Imprimerie de «l'Orient illustré», 1878. p. 52. (на френски)
- ↑ Македония и Одринско : Статистика на населението от 1873 г. София, Македонски научен институт – София, Македонска библиотека № 33, 1995. ISBN 954-8187-21-3. с. 82-83.
- ↑ Кирил патриарх Български. Българската екзархия в Одринско и Македония след Освободителната война 1877-1878. Том първи, книга първа, стр. 360.
- ↑ Стефан Веркович. „Топографическо-этнографический очерк Македонии“. СПб, 1889.
- ↑ Кѫнчовъ, Василъ. Македония. Етнография и статистика. София, Българското книжовно дружество, 1900. ISBN 954430424X. с. 249.
- ↑ Силяновъ, Христо. Освободителнитѣ борби на Македония. Т. II. Следъ Илинденското възстание. София, Издание на Илинденската Организация, 1943. с. 125.
- ↑ Brancoff, D. M. La Macédoine et sa Population Chrétienne : Avec deux cartes etnographiques. Paris, Librarie Plon, Plon-Nourrit et Cie, Imprimeurs-Éditeurs, 1905. p. 176-177. (на френски)
- ↑ Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. : Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 838.
- ↑ Милојевић, Боривоје Ж. Јужна Македонија. // Насеља српских земаља X. 1921. с. 21. (на сръбски)
- ↑ „Δημήτρης Λιθοξόου. Μετονομασίες των οικισμών της Μακεδονίας 1919 - 1971“, архив на оригинала от 30 юни 2012, https://archive.is/20120630054156/www.freewebs.com/onoma/met.htm, посетен 30 юни 2012
- ↑ а б Добрин Мичев. Българското национално дело в Югозападна Македония (1941 – 1944 г.)
- ↑ Даскалов, Георги. „Българите в Егейска Македония, мит или реалност“, Македонски научен институт, София, 1996, стр. 489.
- ↑ Николов, Борис, Владимир Овчаров, „Спомени на Владимир Карамфилов за просветното дело и революционните борби в гр. Прилеп“, ИК „Звезди“, София, 2005 г., стр. 103.
- ↑ Riki Van Boeschoten. "Usage des langues minoritaires dans les départements de Florina et d’Aridea (Macédoine)"
- ↑ Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. : Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 442.
- ↑ Танчев, Иван. Македонският компонент при формирането на българската интелигенция с европейско образование (1878 – 1912). // Македонски преглед XXIV (3). 2001. с. 56.
- ↑ Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. : Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 146.
- ↑ Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация : Войводи и ръководители (1893-1934) : Биографично-библиографски справочник. София, Издателство „Звезди“, 2001. ISBN 954-9514-28-5. с. 51, 136.
- ↑ а б в г Μιχαηλίδης, Ιάκωβος Δ., Κωνσταντίνος Σ. Παπανικολάου. Αφανείς γηγενείς μακεδονομάχοι (1903 – 1913). Θεσσαλονίκη, University Studio Press, 2008. ISBN 978-960-12-1724-6. σ. 168. (на гръцки)
- ↑ а б ΕΘΝΟΛΟΓΙΚΗ ΣΥΣΤΑΣΗ ΤΗΣ ΜΑΚΕΔΟΝΙΑΣ ΣΤΙΣ ΑΡΧΕΣ ΤΟΥ 20ού ΑΙΩΝΑ
- ↑ а б в г д Μιχαηλίδης, Ιάκωβος Δ., Κωνσταντίνος Σ. Παπανικολάου. Αφανείς γηγενείς μακεδονομάχοι (1903 – 1913). Θεσσαλονίκη, University Studio Press, 2008. ISBN 978-960-12-1724-6. σ. 169. (на гръцки)
- ↑ Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. : Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 403.
- ↑ Γυναίκες στον Μακεδονικό Αγώνα: Η Φιλόπτωχος Αδελφότης Κυριών Εδέσσης. // Αντέχουμε. Посетен на 18 април 2021 г.
- ↑ Τριανταφυλλίδου, Στεργίος. Bεύη (Μπάνιτσα) Φλώρινας: Η Ιστορία του γενναίου Οπλαρχηγού του Μακεδονικού Αγώνος Καπετάν Σταύρου Δάφου Κωτσόπουλου, yaunatakabara.blogspot.com, посетен на 20.06.2013 г.
- ↑ Михайловъ, Иванъ. Спомени, томъ IV. Освободителна борба 1924 – 1934 г. (продължение). Indianapolis, IN, USA, Western Newspaper Publishing Co., Inc., 1973. с. 183.
- ↑ Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация : Войводи и ръководители (1893-1934) : Биографично-библиографски справочник. София, Издателство „Звезди“, 2001. ISBN 954-9514-28-5. с. 63.
- ↑ Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. : Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 697.
- ↑ Даскалов, Георги. Българите в Егейска Македония, мит или реалност. София, Македонски научен институт, 1996. с. 489.
- ↑ ДВИА, ф. 39, оп. 1, а.е. 199, л. 65
- ↑ ДВИА, ф. 39, оп. 1, а.е. 199, л. 66
- ↑ ДВИА, ф. 39, оп. 3, а.е. 43, л. 5
- ↑ ДВИА, ф. 39, оп. 1, а.е. 220, л. 1, 2
- ↑ ДВИА, ф. 39, оп. 1, а.е. 220, л. 30, 31
| |||||||||||||||||||||||||||||
Портал „