Луи Лелоар

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Луи Лелоар
аржентински биохимик, нобелов лауреат
Луи Лелоар 
Роден: 6 септември 1906
Париж, Франция
Починал: 2 декември 1987
Буенос Айрес, Аржентина

Луи Федерико Лелоар (на испански: Luis Federico Leloir) е аржентински лекар и биохимик, носител на нобеловата награда за химия през 1970. Той е първият испаноговорещ учен удостоен с нобелово отличие. Въпреки, че е роден в Париж, Луи Лелоар получава образование в Университета в Буенос Айрес. След специализации във Великобритания и САЩ, Луи Лелоар се завръща в Аржентина и оглавява частен научен институт (Fundación Instituto Campomar). Лабораторните изследвания на Луи Лелоар нямат солидна финансова подкрепа и често се осъществяват с нискокачествена апаратура. Въпреки това изследователската работа на Лелоар върху пентозите на нуклеиновите киселини, въглехидратния метаболизъм и бъбречната артериална хипертония получава международно признание, като неговите изследвания допринасят за диагностиката и лечението на болести като галактоземията. Луи Лелоар умира в Буенос Айрес и е погребан в престижното гробище Ла Реколета.

Биография[редактиране | edit source]

Ранни години[редактиране | edit source]

През средата на 1906 година родителите на Луи Лелоар, Федерико Лелоар и Хортензия Агир де Лелоар отпътуват от Буенос Айрес и се преместват в Париж. Причината за това е леченито на Федерико Лелоар, което изисква преместването във Франция. Въпреки, че Федерико е подложен на лечение, той умира през август 1906, едва седмица преди раждането на Луи. Луи Лелоар се ражда в стара къща на адрес Виктор Юго №81 в Париж, разположена на няколко пресечки от триумфалната арка [1]. След около две години, през 1908 година, семейството на Лелоар се завръща в Аржентина и Луи заедно с осемте си братя и сестри остава в семейното имение El Tuyú. Имението с обща площ 400 km2 е наследство от бабата и дядото на Луи, които го купуват след напускането на Баската автономна област.

По време на детските години, Луи Лелоар често се впечатлява от естествени феномени и явления, а в училище се увлича предимно по естествените науки и биология. Образованието ме преминава през началното училище Escuela General San Martín, гимназията Colegio Lacordaire и няколко месечно обучение в Бюмонт Колидж (Beaumont College), Англия. Оценките на Луи не са сред най-високите, а в по-късен етап дори напуска едва започнатото образование по архитектура в парижкия Екол политекник [2].

През 20-те години на 20-ти век, Луи Лулоар създава прословутия "голф сос" (Salsa golf) за подправяне на скариди и морски деликатеси. По-късно след солидни финансови затруднения самият Луи Лелоар нашега заявява, че ако е патентовал това свое откритие, би имал значително количество пари за своята научна работа [3].

Кариера[редактиране | edit source]

Лелоар (горе в ляво) със семейството си в аржентински курорт, 1951 година

След завръщането си в Аржентина, Лелоар подновява аржентинското си гражданство и се установява в департамента по медицина към Университета в Буенос Айрес с надеждата да се хабилитира там. Началото се оказва доста трудно, като на Луи Лелоар са необходими четири опита за взимането на изпита по анатомия [4]. Най-накрая Лелоар получава докторско звание през 1932 година и започва да работи в болницата "José de San Martín". След първоначалните противоречия с колеги и усложненията в лечебните методи, Лелоар решава да се отдаде на научна работа твърдейки, че е "можем да направим доста малко за пациентите... антибиотици, психоактивни вещества, но повечето нови терапевтични агенти са били непознати (за онова време)" [1].

През 1933 година Луи Лелоар се запознава с Бернардо Усай, който насочва докторската дисертация на Лелоар към изследвания на надбъбречните жлези и въглехидратния метаболизъм. Усай е в приятелски отношения с Карлос Бонорино Удаондо, зет на Виктория Окампо, една от братовчедките на Лелоар. Затова след препоръки от Удаондо, Лелоар започва работа при Усай. Бернардо Усай е извесен учен физиолог, който през 1947 година е удостоен с нобелова награда за физиология или медицина. Между Усай и Лелоар се заражда тясно сътрудничество и двамата работят по общи проекти до смъртта на Усай през 1971 година. По време на нобеловата си лекция, Лелоар твърди, че "цялата научно-изследователска кариера е повлияна от един човек, проф. Бернардо Усай" [1][5]

Само след две години, Лелоар получава признание от департамента по медицина в Университета в Буенос Айрес за най-добра докторска дисертация. Чувствайки, че познанията му по физика, математика, химия и биология са недостатъчни, Лелоар продължава да посещава лекции в университета като задочен студент. През 1936 година Луи Лелоар заминава за Англия, където започва да учи в Университета в Кембридж под ръководството на друг нобелов лауреат, сър Фредерик Хопкинс. Научно-изследователската работа на Лелоар в биохимичната лаборатория на Кеймбриджкия университет е съсредоточена върху ензимите, и по-специално върху ефекта на цианидните и порифосфатните йони върху активността на ензима сукцинатдехидрогеназа. От този момент Луи Лелоар започва да специализира в изследвания свързани с въглехидратния метаболизъм.

След краткия си престой в Кеймбридж Лелоар се връща в Буенос Айрес през 1937 година. През 1943 година Луи Лелоар се жени за Амелиа Зюбербюлер (Amelia Zuberbuhler), от която по-късно има дъщеря също наречена Амелиа. Връщането в Аржентина е белязано от конфликти и неприятности. Бернардо Усай е отстранен от Университета в Буенос Айрес, тъй като е подписал петиция срещу фашисткия режим в Германия и военното правителство на Педро Пабло Рамирез. Лелоар е принуден да избяга в Съединените американски щати, където по-късно заема позиция в департамента по фармакология във Вашингтонския университет в Сейнт Люис. На това място Луи Лелоар започва съвместна работа с бъдещите нобелови лауреати Карл Кори и Герти Кори, а по-късно става и асистент на Дейвид Грийн в колежа за медицина и хирургия към Коломбийския университет. По-късно Луи Лелоар посочва, че именно Дейвид Грийн е човекът, под чиято инициатива Лелоар създава работната си група в Аржентина [1].

Луи Лелоар и Карлос Еугенио Кардини в работна атмосфера в института Кампомар през 1960 година

През 1945 година Лелоар се завръща обратно в Аржентина и по-късно започва отново да работи с Бернардо Усай в Instituto de Investigaciones Bioquímicas de la Fundación Campomar. Този институт е поверен на Луи Лелоар от създаването си през 1947 година от бизнесмена Джейми Кампомар. В първите години от създаването си, института е разполагал единствено с пет стаи, баня, централен салон, патио, кухня и съблекалня [6]. В края на 40-те години на 20-ти век, въпреки финансовите затруднения и работа белязана от икономии, успешните експерименти на Лелоар разкриват пътя за синтеза на захари при дрожди, както и окислението на мастни киселини в черен дроб. Заедно с Муньос, Луи Лелоар успява да създаде първата в света биологично-активна безклетъчна система. До този момент учените предполагат, че клетъчното окисление може да се изследва единствено в интактни клетки [7]. Тъй като Лелоар и Муньос не могат да си позволят скъпа центрофуга, те експериментират с въртяща се автомобилна гума, натъпкана с сол и лед [6].

През 1947 година Луи Лелоар създава първата си работна група заедно с Равел Капуто, Енрико Кабиб, Раул Труко, Алехандро Паладини, Карлос Кардини и Хосе Луис Рейсиг, която изследва и открива как нефункциониращ бъбрек и пептида ангиотензин причиняват артериална хипертония [8]. Същата година, като част от тази работна група Раул Капуто въз основа на експерименти с млечни жлези, постулира запасната форма на енергия за организмите под формата на въглехидрати.

Химична структура на галактозата. Лелоар и колегите му откриват, че пациентите страдащи от галактоземия, имат недостатъчност на ензима галактозо-1-фосфатуридилилтрансефараза, които превръща неизпозваемата галактоза в глюкоза.

В началото на 1948 година, Луи Лелоар и неговата работна група индентифицират редица нуклеозиди като фундаментални единици в метаболизма на въглехидратите, като по-този начин института Кампомар се превръща в добре позната и почитана институция от световен мащаб. Скоро след това, Лелоар получава наградата на Аржентинското научно общество, една от многото награди и отличия, която му е присъдена в Аржентина и по света. Това са годините в които работната група се посвещава на изследване на гликопротеините. Лелоар и екипа описват основните механизми на метаболизма на галактозата (наречен в наши дни биохимичен път на Лелоар [9]) и откриват причината за болестното състояние галактоземия свързано с лактозна нетолерантност.

През следващата година, Лелоар сключва споразумение с Роланд Гарсия, декан на департамента за естествени науки към Университета в Буенос Айрес, с което Луи Лелоар, Карлос Еугенио Кардини и Енрико Кабиб стават редовни професори в новооткрития биохимичен институт към университета. Беохимичният институт бързо се превръща във водещо научно звено сред аржентинските университети и привлича учени и изследователи от САЩ, Япония, Англия, Франция, Испания и редица други латиноамерикански държави.

След смъртта на Джейми Кампомар през 1957 година, Лелоар и екипа му кандидатстват за финансиране от Националните институти по здравеопазване на САЩ и изненадващо получават удобрение. През 1958 година института Кампомар са премества в нова сграда, представляваща бивше девическо училище, дарение от аржентинското правителство. Тъй като изследванията и откритията на Лелоар получават световно признание, по-късно биват финансирани и от аржентинския научен консул, а института в който работи Лелоар става част от Университета в Буенос Айрес [10].


Късни години[редактиране | edit source]

В края на своята лабораторна работа, Лелоар се отдава на преподавателска дейност в департамента за естествени науки в Университета в Буенос Айрес с кратки прекъсвания през които извършва експериментални изследвания в Кейблидж и Лабораторията за ензимни изследвания в САЩ.

През 1983 година Луи Лелоар става един от основателите на Академията на науките на развиващия се свят.

Нобелова награда[редактиране | edit source]

Лелоар, празнува с колеги получаването на нобеловата си награда

На 2 декември 1970 година Луи Лелоар е удостоен с нобелова награда за химия от краля на Швеция за своите открития на метаболитните пътища на лактозата, с което Лелоар се превръща в третият аржентинец получаващ това престижно отличие. В своята почитна реч в Стокхолм, Луи Лелоар взаимства пасаж от известна реч на Уинстън Чърчил изречена пред Камарата на общините на Обединеното кралство в която се казва "никога не съм получавал толкова много за толкова малко" [11]. По-късно Луи Лелоар и неговите близки колеги са забелязани да отпиват шанпанско от лабораторни съдове, което представлява рядък момент от ежедневната скромност и пестеливост в лабораторни условия. Цялата сума от нобеловата награда, възлизаща на около 80 000 долара, се използва за научни изследвания, а когато е попитан за значимостта на своите открития, Луи Лелоар заявява [12]:

Това е само една крачка от един много по-голям проект. Аз открих (не, не аз, моят колектив) функцията на нуклеотидите в клетъчния метаболизъм. Искам другите да разберат това, но не е лесно да се обясни: това не е много забележителен подвиг и ние едва започваме да опознаваме помалко.


Вижте също[редактиране | edit source]

Източници[редактиране | edit source]

  1. а б в г Leloir, Luis. Far Away and Long Ago. // Annual Reviews of Biochemistry 52. Annual Reviews, 1983. DOI:10.1146/annurev.bi.52.070183.000245. с. 1–15.
  2. "Cientificos Argentinos Distinguidos Con El Premio Nobel En Ciencia" web:http://www.oni.escuelas.edu.ar/olimpi98/ConociendoNuestraCiencia/nobel%20leloir.html
  3. Pedro Tesone. Luis Federico Leloir. // Sociedad Argentina de Diabetes, 2006. Посетен на 2007-03-19.
  4. Valeria Roman, "A cien años del nacimiento de Luis Federico Leloir" web:http://www.clarin.com/diario/2006/08/27/sociedad/s-01259864.htm
  5. Luis Leloir, "Two decades of research on the biosynthesis of saccharides" web:http://nobelprize.org/nobel_prizes/chemistry/laureates/1970/leloir-lecture.html
  6. а б Ariel Barrios Medina, "Luis Federico Leloir (1906-1987): un esbozo biográfico" web: http://www.houssay.org.ar/hh/bio/leloir.htm
  7. Kresge, Nicole и др. Luis F. Leloir and the Biosynthesis of Saccharides. // The Journal of Biological Chemistry 280 (19). American Society for Biochemistry and Molecular Biology, May 13, 2005. с. 158–160.
  8. "The Substance Causing Renal Hypertension"(E. Braun-Menedez, J.C. Fasciolo, L.F. Leloir, J.M. Muñoz)The Journal of Physiology(1940) no.98 pg.283-298
  9. Holton JB, Walter JH, and Tyfield LA. “Galactosemia” in The Metabolic and Molecular Bases of Inherited Disease, 8th edition, 2001. Scriver, Beaudet, et al., McGraw-Hill, vol I, chapter 72 , p.1553-1587.
  10. World of Scientific Discovery, Thomas Gale, Thomson Corporation, 2005-2006
  11. Nobelprize.org: "Luis Leloir- Banquet Speech" web:http://nobelprize.org/nobel_prizes/chemistry/laureates/1970/leloir-speech.html
  12. Comodoro Rivadavia. Luis Federico Leloir. // Chubut Argentina. Посетен на 2007-03-19.

Външни препратки[редактиране | edit source]