Емил Фишер

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емил Фишер
Hermann Emil Fischer.jpg
Немски химик
Роден 9 октомври 1852 г.(1852-10-09)
Ойскирхен, Германия
Починал 15 юли 1919 г. (на 66 г.)
Берлин, Германия
Националност Германец
Професия Химик
Изследователски
полета
Органична химия
Алма матер Бонски университет, Страсбургски университет
Научен ръководител Адолф фон Байер
Известни студенти Алфред Щок, Ото Дилс и други
Известен с Изследвания на въглехидрати и пурини
Награди Нобелова награда за химия (1902)

Херман Емил Фишер (на немски: Hermann Emil Fischer; 9 октомври 1852-15 юли 1919 г.) е немски химик, получил Нобелова награда за химия през 1902 г. Откривател на естерификация на Фишер. Той развива проекцията на Фишер, символичен начин на изобразяване на асиметрични въглеродни атоми.

Биография[редактиране | edit source]

Фишер е роден в Ойскирхен, близо до Кьолн, син на бизнесмен. След дипломирането си желае да учи естествени науки, но баща му го принуждава да работи в семейния бизнес, докато установява, че синът му е неподходящ. След това Фишер учи в Университета в Бон през 1871 г., но преминава в Университета в Страсбург през 1872 г.[1] Получава докторска степен през 1874 г. под ръководството на Адолф фон Байер[1] при своето изследване на фенолфталеин и е назначен на длъжност в университета.

През 1875 г. фон Байер е помолен да замести Юстус фон Либих в университета в Мюнхен и Фишер отива там с него, за да стане асистент по органична химия.

През 1878 г. Фишер се класира като приватдоцент в Мюнхен, където през 1879 г. е назначен за доцент по аналитична химия. През същата година му е предложено, но той отказа, председателското място в катедрата по химия в Аахен.

През 1881 г. е назначен за професор по химия в университета в Ерланген, а през 1883 г. е поканен от „Badische Anilin- und Soda-Fabrik“ да насочи към тях своята научна лаборатория. Фишер, обаче, чийто баща му е осигурил финансова независимост, предпочита академична работа.

През 1885 г. е помолен да стане професор по химия в Университета на Вюрцбург, където остава до 1892 г., когато е поканен да замени А.У. Хофман като председател на катедрата по химия в университета в Берлин. Там той остава до смъртта си през 1919 г. от хронично фенилхидразиново отравяне.

Научна дейност[редактиране | edit source]

През 1875 г. Фишер открива фенилхидразина докато работи в Страсбург с фон Байер.[2] Това съединение ще изиграе критична роля в по-късните изследвания на Фишер върху захари. Докато е в Мюнхен, Фишер продължава да работи с хидразини заедно с братовчед си Ото Фишер, който го е последвал в Мюнхен. Двамата разработват нова теория за състава на багрилата, получени от трифенилметан, доказвайки я с експериментална работа.

В Ерланген, Фишер изучава чай, кафе и какао, а именно, кофеин и теобромин.

Работа, обаче, на която дължи славата си е изследванията му върху пурини и захари. Тази работа, извършена между 1882 и 1906 показва, че различните вещества, малко известни по това време, като аденин, ксантин, в растителна биомаса, кофеин и в животински екскременти, пикочна киселина и гуанин, всички принадлежат към едно хомогенно семейство и биха могли да се получат едно от друго и че те съответстват на хидроксилни и амино производни на една и съща основна система, образувана от бициклични азотни структури, в която влиза характерната група урея. Това изходното вещество, което първоначално се разглежда като хипотетично, той нарича пурин през 1884 г., и успява да синтезиран през 1898 г. Множество изкуствени производни, повече или по-малко, аналогична на естествено срещащи се вещества, произхождат от лабораторията му, синтезирани между 1882 и 1896.

През 1884 г. Фишер започва своята обширна работа върху захари. Още преди 1880 г. е известна алдехидната формула на глюкозата, но Фишер го доказва в поредица от трансформации като например окисляването в алдонова киселина и действие на фенилхидразин, който той е открил и което прави възможно формирането на фенилхидразони и озазони. С превръщането в озазон той установява връзката между глюкоза, фруктоза и маноза, които той открива през 1888 г. През 1890 г. чрез епимеризация между глюконова и манонова киселина, той доказва стереохимичната и изомерна природа на захарите, а между 1891 и 1894 установява стереометричната конфигурация на всички познати захари и точно предсказва възможните изомери, чрез изобретателно прилагане на теория на асиметричен въглероден атом на Вант Хоф и Ле Бел, публикуван през 1874 г. Реципрочният синтез между различните хексози чрез изомеризация и след това между пентози, хексози и хепртози чрез реакцията на разграждане и синтез доказа стойността на систематиката на въглехидратите, която е установил. Неговият най-голям успех е синтез на глюкоза, фруктоза и маноза през 1890 г., като се изходи от глицерол.

Този монументален труд върху захари, извършен между 1884 и 1894 г., е продължен с друга работа, най-важни от която са неговите изследвания на глюкозиди.

Между 1899 и 1908 г. Фишер прави голям принос към познанието за протеините. Той намира ефективни аналитични методи за отделяне и идентифициране на отделните аминокиселини, откривайки нов тип, цикличните аминокиселини: пролин и хидроксипролин. Той също изучава синтеза на протеини, чрез получаване на различни аминокиселини в оптически активна форма, за да ги свърже. Установява вида на връзките, които ги свързват във вериги, а именно, пептидна връзка и успява да получи дипептиди, а по-късно и трипептиди и полипептиди. През 1901 г. той открива, в сътрудничество с Ърнест Фурние, синтеза на дипептида, глицилглицин, като през същата година публикува работата си върху хидролизата на казеин. Аминокиселините, които се срещат в природата са получени в лабораторни условия, а са открити и нови такива. Неговата работа по синтеза на олигопептиди достига своята кулминация в синтеза на октодекапептид, който има много от характеристиките на естествените протеини. Това, както и неговата последваща работа довежда до по-добро разбиране на протеините и полага основите за по-късните проучвания за тях.

В допълнение към работата му във вече споменатите области Фишер също изучава ензими и химическите вещества в лишеите, които той намира по време на честите си почивки в Шварцвалд, а също и вещества, използвани в дъбенето, а през последните години от живота си, и на мазнини. През 1890 г. той предлага модела на взаимодействие "ключ-ключалка", за да се обясни взаимодействието между субстрата и ензима. По-късните проучвания не подкрепят този модел във всички ензимни реакции.

Източници[редактиране | edit source]

  1. а б Eduard, Farber. Fischer, Emil Hermann. // Dictionary of Scientific Biography. Т. 5. New York, Charles Scribner's Sons, 1970–80. ISBN 0684101149. с. 1-5.
  2. Fischer, E. (1875) "Ueber aromatische Hydrazinverbindungen" (On aromatic hydrazine compounds), Berichte der deutschen chemischen Gesellschaft, 8: 589-594.