Въглерод

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
6 БорВъглеродАзот
-

C

Силиций
Външен вид
мек, сиво-черен (графит)
твърд, прозрачен (диамант) мек, сиво-черен (графит)твърд, прозрачен (диамант)
Общи данни
Име, символ, № Въглерод, C, 6
Химическа серия Неметал
Група, период, блок 14, 2, p
Свойства на атома
Атомна маса 12,0107 u
Атомен радиус (calc) 70 (67) pm
Ковалентен радиус 77 pm
Радиус на ван дер Ваалс 170 pm
Електронна конфигурация 2s22p2
e- на енергийно ниво 2, 4
Оксидационни с-ния (оксид) 4, 2 (слаб киселинен)
Кристална структура хексагонална
Физични свойства
Агрегатно състояние Твърдо вещество
Плътност 1800-2200 (аморфен), 2267 (графит), 3515 (диамант) kg/m³
Температура на топене 3773 K (3500 °C)
Температура на кипене 5100 K (4827 °C)
Моларен обем 5,29×10-6 m³/mol
Специф. топлина на топене n.a. kJ/mol
Специф. топлина на изпарение 355,8 kJ/mol
Скорост на звука 18350 m/s при n.a. K
Други
Електроотрицателност 2,55 (скала на Полинг)
Специф. топлинен капацитет 710 J/(kg·K)
Специф. електропроводимост 61×103 S/m
Топлопроводимост 129 W/(m·K)
Йонизационен потенциал 1086,5 kJ/mol

Въглеродът (на латински: Carboneum, химичен символ С) е химичен елемент от 4А (или 14) група, 2 период. Има пореден номер 6 и атомна маса 12,0107u (средно).

Като член на група 14 от Периодичната система на елементите, той е неметал и тетравалентен, като неговите четири електрона се включват в ковалентни химични връзки. Има три естествено срещани изотопа, от които два – въглерод-12 (12C) и въглерод-13 (13C) са стабилни, а третият – въглерод-14 (14C) е радиоактивен с време на полуразпад от около 5730 години .[1]. Въглеродът е един от малкото химически елементи, известни още от античността ]].[2][3]. Името му на английски "carbon" идва от на латински: carbo, въглища.

Въглеродът има няколко алотропни форми, от които най-известните са графит, диамант и аморфен въглерод.[4]. Физическите свойства на въглерода силно зависят от алотропната му форма – например диамантът е много прозрачен, докато графитът е черен и непрозрачен. Диамантът е сред най-твърдите известни материали, докато графитът е толкова мек, че оставя следи върху хартия (оттам и името му – на гръцки “пиша”). Диамантът има много ниска електрическа проводимост, докато графитът е много добър проводник на електрически ток. При нормални условия диамантът има най-високата топлопроводимост от всички известни материали. Всички алотропни форми са твърди вещества при нормални условия, но графитът е най-стабилен в термодинамично отношение. По отношение на химическите им свойства всички алотропни форми на въглерода са стабилни и дори за реакция с кислорода е необходимо нагряване до висока температура. Най-честата валентност при свързване на въглерода в неорганичните съединения като оксид е +4, но се среща и +2 като например при въглеродния монооксид и други карбонилни комплекси. Най-големи запаси от въглерод се съдържат във варовиците, доломитите и въглеродния диоксид, но значителни количества въглерод има и в органичните находища от въглища, торф, нефт. Въглеродът образува повече химически съединения от който и да било друг химически елемент, с повече от 10 милиона описани до днес чисто органични съединения, като това са само малка част от теоретически възможните съединения при стандартни условия .[5] Наличието на въглерод в земната кора го нарежда на 15-о място от срещащите се в нея елементи, а наличието му във Вселената (като маса) го подрежда на четвърто място след водорода, хелия и кислорода. Той се среща във всички живи организми, а в човешкото тяло той се нарежда на второ място след кислорода по маса (около 18,5%)..[6] Това му изобилие в природата, заедно с разнообразието от органични съединения и тяхната необичайно способност да образуват полимери при температурите, най-често срещани на Земята, правят от този химически елемент основа на живота.

Свойства[редактиране | edit source]

Теоретична фазова диаграма на въглерода

Различните алотропни форми на въглерода (виж по-долу) включват както най-твърдия естествен материал диамант, така и едно от най-меките вещества графит. Освен това той притежава афинитет към химическо свързване с други малки атоми, включително с други въглеродни атоми и е способен да формира многобройни стабилни ковалентни химически връзки с такива атоми. В резултат на това са известни над 10 милиона различни съединения на въглерода - най-големият брой химични съединения за един елемент[5].

Има също така най-висока температура на топене и температура на сублимация от всички елементи. Той не се топи при атмосферно налягане, тъй като тройната му точка е при 10.8 ± 0.2 MPa и 4600 ± 300 K,[7][8] , така че той сублимира при около 3900 K.[9][10]

При запалване на електрическа дъга температурата на графитните електроди се повишава до около 5800 K и те сублимират. Тоест, независимо от алотропната си форма въглеродът остава в твърдо агрегатно състояние и при най-високите температури, при които започват да се топят волфрамът или реният. Макар че от термодинамична гледна точка въглеродът е податлив на окисление, той е по-устойчив отколкото например желязото или медта.

Съединенията на въглерода формират основата на всички известни форми на живот на Земята, а въглеродно-азотно-кислородният цикъл (CNO, вид термоядрена реакция) се счита за един от основните процеси на горене на Слънцето и другите звезди. Макар и да формира извънредно разнообразие от съединения, повечето от алотропните форми на въглерода са сравнително неактивни при нормални условия. При стандартни температура и налягане въглеродът е устойчив на почти всички окислители с изключение на най-силните. Той не реагира със сярна киселина, солна киселина, хлор или алкални метали. При повишаване на температурата въглеродът реагира с кислорода и образува въглеродни оксиди, а при реакция с метални оксиди като железен оксид го редуцира до метал. Тази екзотермична реакция се използва в стоманодобивната индустрия за контролиране на въглеродното съдържание в стоманата:

Fe3O4 + 4 C(s) → 3 Fe(s) + 4 CO(g)

като със сярата образува въглероден дисулфид според реакцията:

C(s) + H2O(g) → CO(g) + H2(g).

При високи температури въглеродът се съединява с някои метали и образува метални карбиди като например железен карбид (цементит) в стоманата и волфрамов карбид, използван като абразив или за твърди покрития на режещи инструменти.

Към 2009 г. графенът изглежда да е най-здравият материал, изпитван някога [11] За да може обаче да бъде използван на практика, е необходимо да се развие технологията по получаването му.[12]

Групата на алотропните форми на въглерода покрива доста крайности в свойствата:

Синтетичният диамант под форма на нанокристали е най-твърдият известен материал. Графитът е един от най-меките известни материали.
Диамантът е най-добрият абразив. Графитът е отличен лубрикант.
Диамантът е отличен електрически изолатор. Графитът е проводник на електричество.
Диамантът има най-добрата топлопроводност от материалите, срещани в природата Някои форми на графита се използват за термоизолация (например топлинни екрани)
Диамантът е силно прозрачен. Графитът е непрозрачен.
Диамантът кристализира в кубична кристална решетка. Графитът кристализира в хексагонална кристална решетка.
Аморфният въглерод е напълно изотропен материал. Въглеродните нанотръби са сред най-анизотропните материали, произвеждани някога.

Алотропни форми[редактиране | edit source]

Строеж на различни алотропни форми на въглерода
a: диамант, b: графит, c: лонсдейлит
d: фулерен — C60, e: фулерен C540, f: фулерен C70
g: аморфен въглерод, h: въглеродна нанотръба

Въглеродът съществува в природата основно под три алотропни форми — графит, диамант и аморфен въглерод.

  • Диамант. Въглеродът има тази форма при високо налягане. Има кубична атомна кристална решетка, в която всеки въглероден атом е свързани със здрави ковалентни връзки с четири други атома в тетраедри. Здравата въглерод-въглеродна връзка в тези тетраедри определя голямата твърдост на надраскване — той е най-твърдото познато вещество в природата. Има свойството да пречупва силно светлината. Диамантът не е електропроводим.
  • Графит. Въглеродът има тази форма при нормални налягания. Всеки въглероден атом е свързан с три други в хексагонална атомна кристална решетка, като формират хексагонални пръстени подобно на ароматните въглеводороди и са разположени на слоеве. Между слоевете има слаби междумолекулни сили, а в рамките на слоевете — делокализирана ковалентна химична връзка. Тази структура определя свойствата на графита: мек и лесно цепещ се материал поради приплъзването на отделните слоеве. Делокализираната връзка пък определя добрата проводимост на електрически ток успоредно на слоевете, тъй като електроните образуват облак. На външен вид графитът е сиво-черно непрозрачно вещество със слаб метален блясък. Много мек, мазен на пипане, труднотопим. При слабо триене върху хартията оставя тъмносива следа. Двумерен вариант на графита се нарича графен, но той не е алотропна форма.

Алотропните форми графит и диамант могат взаимно да се превръщат една в друга.

  • Аморфният въглерод представлява съвкупност от въглеродни атоми, които не са подредени в кристална решетка, а по-скоро наподобяват стъкло. На практика това е графит без кристалната му структура. Под формата на пудра той е основна компонента на материали като дървени въглища, сажди и активен въглен.

Другите форми на въглерода се получават по изкуствен път:

Считани някога за екзотика, днес фулерените се синтезират рутинно и се използват широко в науката и нанотехнологиите. Сред тях са т.нар. buckyballs,[13][14], въглеродните нанотръби,[15] въглеродни нанопъпки (carbon nanobuds)[16] и въглеродни нановлакна (carbon nanofibers).[17][18] Други по-екзотични алотропни форми на въглерода са лонсдейлит,[19] стъкловиден въглерод (glassy carbon),[20] въглеродна нанопяна (carbon nanofoam)[21] и линеен въглерод (linear acetylenic carbon) или карбин.[22] В малки количества той е намерен и в природата.· Реализира се sp–хибридизация· Притежава хексагонална решетка и полупроводникови свойства·

Наличие в природата[редактиране | edit source]

Графитова руда
Необработен диамант

Въглеродът е четвъртият най-изобилен химически елемент, срещан в природата, след водорода, хелия и кислорода. Той се среща в Слънцето, звездите, кометите и атмосферите на повечето от планетите. Някои метеорити съдържат микроскопични диаманти, които са били формирани още при зараждането на Слънчевата система. Подобни микроскопични диаманти се образуват и на местата на стълкновение на метеорити със Земята поради високата температура и налягане.[23]

Формиращ заедно с кислорода въглероден диоксид, въглеродът в атмосферата се оценява на около 810 гигатона, а разтворен във всички водни басейни — на около 36 000 гигатона. В биосферата се съдържат около 1 900&nbsp гигатона. Въглеводородите (като например въглища, нефт и природен газ) също съдържат въглерод — запасите от въглища се оценяват на около 900  гигатона, а запасите от нефт на около 150  гигатона.

Въглеродът е основен компонент на големи маси от скали (варовик, доломит, мрамор).

Въглищата са значителен източник на минерален въглерод и преди всичко антрацитните, съдържащи 92–98% въглерод[24], както и най-големият източник на въглерод, във форма, годна за гориво.[25]

Големи залежи на графит има в САЩ, Русия, Мексико, Гренландия и Индия.

Естествени находища на диаманти има в кимберлитовите скали, срещащи се в „гърлата“ на вулканите. Най-много залежи на диаманти има в Африка, главно в Южна Африка, Намибия, Ботсвана, Република Конго и Сиера Леоне. Срещат се също така и в Арканзас, Канада, арктическите райони на Русия, Бразилия и в Северна и Западна Австралия.

Изотопи на въглерода[редактиране | edit source]

Изотопите на въглеродния атом съдържат 6 протона и различен брой неутрони. Природният въглерод се състои от два стабилни изотопавъглерод-12 (12С) (98,93 %) и въглерод-13 (13С) (1,07 %). Концентрацията на въглерод-12 в живите организми е по-голяма, защото биохимичните реакции протичат предимно с този изотоп. [26] През 1961 г. Международният съюз по чиста и приложна химия на английски: International Union of Pure and Applied Chemistry (IUPAC) приема изотопа въглерод-12 като основа за определяне на атомната маса.[27] При изследвания по метода на ядрен магнитен резонанс (NMR) се използва изотопът 13C.

Въглеродът има и един радиоактивен изотоп въглерод-14 (14С, β-излъчвател, период на полуразпад Т½= 5700 години), който обаче в природата се среща само като следи (0.0000000001%) и е концентриран в атмосферата и в горната част на земната кора, особено в органичните материали и торфа.[28] Поради краткото си време на полуразпад той не се среща в древните скали, но постоянно се образува в долните слоеве на стратосферата на височина от 9 до 15 км в резултат на взаимодействието на неутроните от космическите лъчи с ядрата на азота от въздуха. От средата на 50-те години въглерод-14 се получава и като резултат от работата на атомните електростанции и в резултат на изпитанията на водородни бомби. Наличието на въглерод-14 е почти постоянно в атмосферата и в живите организми, а след смъртта им намалява по предсказуем начин. Именно образуването и разпадането на 14С са основа на създадения през 1949 г. метод за радиовъглеродно датиране на находки в археологията и геологията за определяне на възраст на артефакти до около 40 000 години.

Химични свойства[редактиране | edit source]

2C + O2 → 2CO – в +2 валентност на въглерода

C + O2 → CO2 – в +4 валентност на въглерода

C + 2H2 → CH4 – получава се метан, както и други въглеводороди в зависимост от условията

  • с други неметали – със силиций се образува силициев карбид.
  • с метали при висока температура.
  • с концентрирана сярна киселина, при което се отделя въглероден диоксид.

Съединения[редактиране | edit source]

Органични съединения[редактиране | edit source]

Структурна формула на метан, най-простото органично съединение.
Връзка между кръговрата на въглерода (carbon cycle) и образуването на органични съединения. В растенията въглеродният диоксид се съединява с вода по време на фотосинтезата (зелено) и образува органични съединения, използвани и преобразувани от растенията и животните

Въглеродът има способност да формира много дълги въглеродни вериги - това свойство се нарича катенация (на английски: catenation) от свързани помежду си здрави и стабилни химични връзки C-C. Това му свойство е в основата на огромния брой съединения на въглерода; всъщност известните органични съединения са повече на брой от съединенията на останалите елементи, взети заедно, като се изключат тези на водорода (тъй като почти всички органични съединения съдържат и водород).

Най-простата органична молекула е тази на въглеводородите — голям клас органични съединения, чиито молекули са изградени само от вериги въглерод и атоми водород. Дължината на веригата, страничните разклонения и функционалните групи — всичко това влияе върху свойствата на органичните молекули.

Органичните съединения са предмет на изучаване на органичната химия. Въглеводородите имат важни приложения в индустрията като хладилни агенти (refrigerants), лубриканти, разтворители, като суровина при производството на пластмаси и петролни продукти, както и като горива.

При съединение с кислород и водород въглеродът образува множество биологични съединения като захари, лигнани (lignans), хитини, алкохоли, мазнини и ароматни естери, каротиноиди и терпени (terpenes). С азот пък образува алкалоиди, а с добавка на сяра образува антибиотици, аминокиселини и каучукови продукти. С добавянето на фосфор към предходните елементи въглеродът формира ДНК и РНК, химическите носители на наследствеността, както и аденозинтрифосфат (ATP), най-важната молекула за трансфер на енергия при живите клетки.

Неорганични съединения[редактиране | edit source]

Обикновено съдържащите въглерод химични съединения, които са свързани с минералите, или не съдържат водород или флуор се разглеждат отделно от класическите органични съединения; но това разделение не е строго. Пример за това са простите оксиди на въглерода, като най-известен е диоксидът CO2. В далечни исторически времена той е бил основен компонент на атмосферата на Земята, но днес е сред второстепенните компоненти. [29] Разтворен във вода, въглеродният диоксид образува въглена киселина (H2CO3), но тя не е стабилна.[30] Чрез тази междинна реакция обаче се формират карбонатни йони. Някои важни минерали са карбонатни, например калцит. Подобен е въглеродният дисулфид CS2.

Другият окис е въглероден оксид (CO). Той се образува при непълно изгаряне и при нормални условия е безцветен отровен газ и в химическо отношение е инертен. При нагряване се проявяват неговите редукционни свойства, поради което той играе важна роля в металургията. От кислорода на въздуха се окислява при висока температура (около 700°С).

2СО + О2 → 2СО2

При облъчване или в присъствие на катализатор въглеродният оксид реагира с хлора, като се получава оксодихлорид (фосген).

СО + Cl2 → COCl2

Въглеродният оксид е малко разтворим във вода. За всяка температура съществува следното равновесие:

2СО ↔ С + СО2

Молекулите му съдържат тройна връзка и са доста полярни, което обяснява способността му да свързва желязото от хемоглобина в кръвта и да блокира транспорта на кислород и определя неговата токсичност.[31][32] Цианидът (CN)има подобна структура, но поведението му е повече като това на халогенен йон (псевдохалоген). Той може да образува нитридна цианова молекула ((CN)2),подобна на двуатомен халоген. Има и други въглеродни оксиди: C3O2,[33] нестабилният (C2O),[34][35] (CO3),[36][37] (C5O5),[38], (C6O6), [38] и (C12O9).

С реактивните метали като волфрам, въглеродът образува или карбиди (C4–) или ацетилениди (acetylides) C22– и влиза в състава на сплави с висока точка на топене. Тези аниони се свързват също с метан и ацетилен, и двата слаби киселини. Тъй като електроотрицателността му е 2.5,[39] въглеродът формира предимно ковалентни връзки. Някои карбиди имат ковалентна кристална решетка, например силициевият карбид (карборунд) (SiC), който наподобява диамант.


История[редактиране | edit source]

Името на въглерода е свързано с високото му съдържание във въглищата. Той е известен още в праисторията под формата на сажди и дървени въглища. Диамантите са открити в средата на 3 хилядолетие пр.н.е. в Китай, а в Древен Рим дървени въглища вече се произвеждат масово.[40][41]

През 1722 година Рене-Антоан Реомюр показва, че желязото се превръща в стомана чрез поглъщането на веществото, известно днес като въглерод.[42] През 1772 година Антоан Лавоазие демонстрира, че диамантите са форма на въглерода, като изгаря проби от въглерод и диамант и измерва, че и в двата случая не се получава вода, но се отделя еднакво количество въглероден диоксид от грам изходен материал. По-късно Карл Вилхелм Шееле установява, че графитът, смятан дотогава за форма на оловото, също е разновидност на въглерода.[43]

Фулерените, друга алотропна форма на въглерода, открита през 1985 година,[44] включва няколко разновидности, сред които и въглеродните нанотръби.[13] Това откритие предизвиква нов интерес към въглерода и през следващите години са открити нови алотропи, като стъкловидния въглерод и е установено, че структурата на аморфния въглерод в действителност не е напълно аморфна.[20]

Бележки[редактиране | edit source]

  1. Carbon - Naturally occurring isotopes. // WebElements Periodic Table. Посетен на 2008-10-09.
  2. Periodic Table: Date of Discovery. // Chemical Elements.com. Посетен на 2007-03-13.
  3. Timeline of Element Discovery. // Посетен на 2007-03-13.
  4. World of Carbon — Interactive Nano-visulisation in Science &Engineering Education (IN-VSEE). // Посетен на 2008-10-09.
  5. а б Chemistry Operations. Carbon. // Los Alamos National Laboratory, December 15, 2003. Посетен на 2008-10-09.
  6. Biological Abundance of Elements. // The Internet Encyclopedia of Science. Посетен на 2008-10-09.
  7. Haaland, D. Graphite-liquid-vapor triple point pressure and the density of liquid carbon. // Carbon 14. 1976. DOI:10.1016/0008-6223(76)90010-5. с. 357.
  8. Savvatimskiy, A. Measurements of the melting point of graphite and the properties of liquid carbon (a review for 1963–2003). // Carbon 43. 2005. DOI:10.1016/j.carbon.2004.12.027. с. 1115.
  9. Greenville Whittaker, A.. The controversial carbon solid−liquid−vapour triple point. // Nature 276. 1978. DOI:10.1038/276695a0. с. 695.
  10. J.M. Zazula. On Graphite Transformations at High Temperature and Pressure Induced by Absorption of the LHC Beam. // CERN, 1997. Посетен на 2009-06-06.
  11. C. Lee. Measurement of the Elastic Properties and Intrinsic Strength of Monolayer Graphene. // Science 321 (5887). 2008. DOI:10.1126/science.1157996. с. 385.
  12. Sanderson, Bill. Toughest Stuff Known to Man : Discovery Opens Door to Space Elevator. // nypost.com, 2008-08-25. Посетен на 2008-10-09.
  13. а б Peter Unwin. Fullerenes(An Overview). // Посетен на 8 декември 2007.
  14. Carbon nanotubes—preparation and properties. Boca Raton, Florida, CRC Press, 1997.
  15. Carbon nanotubes: synthesis, structures, properties and applications. // Topics in Applied Physics 80. Berlin, Springer, 2001. ISBN 3540410864.
  16. Nasibulin, Albert G.. A novel hybrid carbon material. // Nature Nanotechnology 2 (3). 2007. DOI:10.1038/nnano.2007.37. с. 156–161.
  17. Nasibulin, A. Investigations of NanoBud formation. // Chemical Physics Letters 446. 2007. DOI:10.1016/j.cplett.2007.08.050. с. 109–114.
  18. Vieira, R. Synthesis and characterisation of carbon nanofibers with macroscopic shaping formed by catalytic decomposition of C2H6/H2 over nickel catalyst. // Applied Catalysis A 274. 2004. DOI:10.1016/j.apcata.2004.04.008. с. 1–8.
  19. Clifford, Frondel. Lonsdaleite, a new hexagonal polymorph of diamond. // Nature 214. 1967. DOI:10.1038/214587a0. с. 587–589.
  20. а б PJF Harris, PJF. Fullerene-related structure of commercial glassy carbons. // Philosophical Magazine, 84, 3159–3167 116. 2004. DOI:10.1007/s10562-007-9125-6. с. 122.
  21. Rode, A.V.. Structural analysis of a carbon foam formed by high pulse-rate laser ablation. // Applied Physics A-Materials Science & Processing 69. 1999. DOI:10.1007/s003390051522. с. S755–S758.
  22. Carbyne and Carbynoid Structures Series: Physics and Chemistry of Materials with Low-Dimensional Structures, Vol. 21 Heimann, R.B.; Evsyukov, S.E.; Kavan, L. (Eds.) 1999, 452 p., ISBN 0-7923-5323-4
  23. Mark. Meteorite Craters. University of Arizona Press, 1987.
  24. R. Stefanenko. Coal Mining Technology: Theory and Practice. Society for Mining Metallurgy, 1983. ISBN 0895204045.
  25. Kasting, James. The Carbon Cycle, Climate, and the Long-Term Effects of Fossil Fuel Burning. // Consequences: the Nature and Implication of Environmental Change 4 (1). 1998.
  26. Gannes, Leonard Z.. Natural Abundance Variations in Stable Isotopes and their Potential Uses in Animal Physiological Ecology. // Comparative Biochemistry and Physiology — Part A: Molecular & Integrative Physiology 119 (3). 1998. DOI:10.1016/S1095-6433(98)01016-2. с. 725–737.
  27. Official SI Unit definitions. // Посетен на 2007-12-21.
  28. Brown, Tom. Carbon Goes Full Circle in the Amazon. // Lawrence Livermore National Laboratory, March 1, 2006. Посетен на 2007-11-25.
  29. JS Levine, TR Augustsson and M Natarajan. The prebiological paleoatmosphere: stability and composition. // Origins of Life and Evolution of Biospheres 12 (3). 1982. DOI:10.1007/BF00926894. с. 245–259.
  30. T. Loerting. On the Surprising Kinetic Stability of Carbonic Acid. // Angew. Chem. Int. Ed. 39. 2001. DOI:<891::AID-ANIE891>3.0.CO;2-E 10.1002/(SICI)1521-3773(20000303)39:5<891::AID-ANIE891>3.0.CO;2-E. с. 891–895.
  31. Haldane J.. The action of carbonic oxide on man. // Journal of Physiology 18 (5-6). 1895. с. 430–462.
  32. Gorman, D. The clinical toxicology of carbon monoxide. // Toxicology 187 (1). 2003. DOI:10.1016/S0300-483X(03)00005-2. с. 25–38.
  33. Compounds of carbon: carbon suboxide. // Посетен на 2007-12-03.
  34. Bayes K.. Photolysis of Carbon Suboxide. // Journal of the American Chemical Society 83. 1961. DOI:10.1021/ja01478a033. с. 3712–3713.
  35. Anderson D. J.. Photodissociation of Carbon Suboxide. // Journal of Chemical Physics 94. 1991. DOI:10.1063/1.460121. с. 7852–7867.
  36. Sabin, J. R.. A theoretical study of the structure and properties of carbon trioxide. // Chemical Physics Letters 11 (5). 1971. DOI:10.1016/0009-2614(71)87010-0. с. 593–597.
  37. Moll N. G., Clutter D. R., Thompson W. E.. Carbon Trioxide: Its Production, Infrared Spectrum, and Structure Studied in a Matrix of Solid CO2. // Journal of Chemical Physics 45 (12). 1966. DOI:10.1063/1.1727526. с. 4469–4481.
  38. а б Alexander J. Fatiadi. Cyclic Polyhydroxy Ketones. I. Oxidation Products of Hexahydroxybenzene (Benzenehexol). // Journal of Research of the National Bureau of Standards A: Physics and Chemistry 67A (2). 1963. с. 153–162.
  39. L. Pauling. The Nature of the Chemical Bond. 3rd. Ithaca, NY, Cornell University Press, 1960. с. 93.
  40. Chinese made first use of diamond. // BBC News, 17 май 2005. Посетен на 21 март 2007.
  41. Peter van der Krogt, Peter. Carbonium/Carbon at Elementymology & Elements Multidict. // Посетен на 21 декември 2007.
  42. R-A Ferchault de Réaumur, R-A. L'art de convertir le fer forgé en acier, et l'art d'adoucir le fer fondu, ou de faire des ouvrages de fer fondu aussi finis que le fer forgé (English translation from 1956). Paris, Chicago, 1722.
  43. Senese, Fred. Who discovered carbon?. // Frostburg State University. Посетен на 24 ноември 2007.
  44. H. W. Kroto, J. R. Heath, S. C. O'Brien, R. F. Curl and R. E. Smalley. C60: Buckminsterfullerene. // Nature 318. 1985. DOI:10.1038/318162a0. с. 162–163.
Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Carbon“ в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите.