Пейо Яворов

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Версия от 13:43, 22 септември 2016 на BotNinja (беседа | приноси) (без right/дясно в картинки (x2))
Вижте пояснителната страница за други личности с името Яворов.
Пейо Яворов
през 1911 г.
през 1911 г.
Роден13 януари 1878 г.(1878-01-13) нов стил
Починал29 октомври 1914 г. (на 36 г.)
Националностбългарин
Жанрпоезия
СъпругаЛора Каравелова 1912 – 1913
Децаняма
Подпис
Уебсайт
Пейо Яворов в Общомедия

Пейо Тотев Крачолов, по-известен като Пейо Яворов, е български поет символист и революционер, войвода на Вътрешната македоно-одринска революционна организация, смятан за един от най-големите български поети на 20 век. Използва псевдоними като Джемо, И. Крачев, Отело, Пейчо[1].

Биография

Къща-музей на Яворов в Чирпан
Снимка на Пейо Яворов със семейството си в Чирпан, 1889 г.

Датите са по Юлианския календар (стар стил), освен ако не е указано иначе.

Роден е в град Чирпан на 13 януари (1 януари стар стил) 1878 година. Завършва V гимназиален клас в Пловдив. От 1897 до 1901 година работи като телеграфопощенец, сменяйки различни селища – Чирпан, Стара Загора, Сливен, Стралджа, Анхиало, София. По това време той симпатизира на Българската работническа социалдемократическа партия. След 1897 година влиза в контакти с Вътрешната македоно-одринска революционна организация. От 1901 до 1902 година редактира нейния легален орган вестник „Дело“. През 1902 година на Х македонски конгрес е избран за член на ВМОК Станишев-Карайовов.

За пръв път влиза в Македония като четник на Михаил Чаков през 1902 година. Пленен е скоро след това от върховистка чета и се завръща в България. Първоначално той е редактор на различни издания, свързани с македоно-одринското революционно движение – „Дело“, „Свобода или смърт“, „Автономия“, „Илинден“. Първата му публикувана творба е стихотворението „Напред“ във вестник „Глас македонски“. Четник е на Яне Сандански и става един от най-дейните сподвижници на Гоце Делчев и негов пръв биограф – „Гоце Делчев“ (1904). На Кюстендилския конгрес на ВМОРО е избран за допълнителен член на Задграничното представителство на ВМОРО. В 1909 година издава мемоарно-есеистичната си книга „Хайдушки копнения. Спомени от Македония 1902 – 1903“. Личен приятел на Пейо Яворов е и Пейо Гарвалов – драмски войвода на ВМОРО, също от Чирпан[2].

Озовал се в София със съдействието на д-р Кръстьо Кръстев и Пенчо Славейков, Яворов става сътрудник и редактор на издаваното от тях литературно списание „Мисъл“. Първата негова творба, която силно впечатлява естетите от кръга „Мисъл“ и се превръща в неделима част от него, е поемата „Калиопа“. През 1901 година издава първата си стихосбирка „Стихотворения“, чието второ издание от 1904 година е с предговор от Пенчо Славейков. В този период поетът работи като библиотекар, а по-късно и като драматург на Народния театър. Плод на работата му в театъра са две пиеси – „В полите на Витоша“ (1910) и „Когато гръм удари, как ехото заглъхва“ (1912).

Командирован на няколко пъти в чужбина за усъвършенствуване по литература – в Нанси, Женева, Виена, Париж, Яворов усилено чете модерна френска поезия. През 1905 година става близък приятел с Дора Габе. През 1906 г. се влюбва в Мина Тодорова, сестра на П. Ю. Тодоров, но скоро след това, при едно от своите пътувания (1910 година) изпраща към последния ѝ дом своята възлюбена, която умира от туберкулоза в санаториум и е погребана в Париж, Франция. През 1907 г. излиза втората му стихосбирка „Безсъници“, която окончателно проправя пътя на модерната българска лирика. Символистичната поезия на Яворов, метафизична, пропита с дълбок скептицизъм и прозрения за вечните въпроси, що никой век не разреши, променя радикално българското литературно мислене и налага нов начин на писане.

През март 1908 година, по време на Кюстендилския конгрес на ВМОРО, въпреки че не присъства лично, е избран единодушно от делегатите за съветник (допълнителен член) на нейното задгранично представителство. Няколко дни по-късно напуска работата си в Народната библиотека в София и се заема изцяло с проблемите на ВМОРО. [3]

През 1910 година излиза от печат антологичната книга на поета „Подир сенките на облаците“, чието второ издание от 1914 г. представя равносметка на поетическия път, сравняван с този на Христо Ботев. Същата година участва във възстановяването на революционната организация и е избран за запасен член на нейния Централен комитет.[4]

Чета на Македоно-одринското опълчение, седналият е поетът Пейо Яворов. Отпред Коста Митев Саракостов (Адмирала) от Доганхисар и Иван Цървенков от Прилеп, отзад Любен Казаски от Търново, Григор Белоканов от Кюстендил, Тодор Ветренски от Ветрен, Георги Венедиков от Самоков и Христо Иванов от Долно Драглища[5].

При избухването на Балканската война през 1912 г. е доброволец в Македоно-одринското опълчение и оглавява партизанска чета №15, съставена от 9 души.[6][7] Придвижва се по долината на река Места и излиза на Бяло море при Кавала[8]. Награден е с кръст „За храброст“.[9] Става първият кмет на Неврокоп след освобождението му в 1912 година.[10]

Лора Каравелова, дъщеря на държавника Петко Каравелов, с която се венчава през 1912 година, малко преди да замине за фронта в Кюстендил, е жената, чиято любов се оказва фатална за него. Запазената кореспонденция между тях, сама по себе си литература, свидетелства за една пламенна и бурна любов, белязана с много съмнения и много страсти. Трагичният край идва на 29 ноември 1913 година, когато Лора се застрелва, а Яворов прави опит да се самоубие (оставя предсмъртно писмо от един ред: „Моята мила Лора се застреля сама. Ида и аз подир нея“). Изстрелът само пронизва слепоочието и го ослепява. Съкрушен от съдебния процес и от мълвата, която го обвинява, че е убиец, на 29 октомври 1914 година поетът взема голяма доза отрова и се застрелва.

Творчеството и поезията на Яворов са пропити с трагизъм, породен от драматичния му живот, пълен с разочарования. Голямо разочарование му нанася решението на баща му да прекрати образованието му и да започне работа в телеграфната служба. В кръга „Мисъл“ той среща разбиране и получава псевдонима си Яворов от Пенчо Славейков, но поезията не го удовлетворява – той страстно иска да участва в борбите за освобождение на Македония. Силен душевен удар му нанася смъртта на Гоце Делчев през 1903 година, когато той частично се отделя от революционната си дейност поради неразбирателство с Яне Сандански. Последната капка за Яворов са смъртта на Мина Тодорова и обвиненията в убийството на Лора, които го довеждат до самоубийство. До края на живота си другарува и кореспондира с водача на ВМОРО Тодор Александров, а също и изпълнява негови поръчки.[11]Смята се, че отровата и пистолета, послужили за самоубийството на Пейо Яворов, са дадени по молба на самия писател от Тодор Александров.[12] Дългогодишното им приятелство е крито дълги години от социалистическата историография.[13]

Родната къща на поета в Чирпан е превърната в музей през 1954 година. Домът му в София също е музей, и въпреки че самата сграда се нуждае спешно от ремонт, музеят продължава да има голям брой посетители.

Творби

„Гоце Делчев“, 1904 г., с автограф от Яворов
  • „Македония“
  • „Гоце Делчев“, 1904
  • „Подир сенките на облаците“
  • „В полите на Витоша“
  • „Хайдушки песни“
  • „Две хубави очи“
  • „Заточеници“
  • „Евреи“
  • „Градушка“
  • „Ще бъдеш в бяло“
  • „Сенки“
  • „Две души“
  • „Вълшебница“
  • „Обичам те!“
  • „Лист отбрулен“
  • „Арменци“
  • „Маска“
  • „Песента на човека“
  • „На нивата“
  • „Честит е“
  • „Калиопа“
  • „Напред“
  • „Когато гръм удари, как ехото заглъхва“
  • „Хайдушки копнения“
  • „На Лора“
  • „Проклятие“
  • „Песен на песента ми“

Галерия

  • Снимка от юношеските години на поета
    Снимка от юношеските години на поета
  • Мина Тодорова, 1906 г.
    Мина Тодорова, 1906 г.
  • Яворов с трупата на Народния театър, 1910 г.
    Яворов с трупата на Народния театър, 1910 г.
  • Лора Каравелова (първата вляво) със свои съученички
    Лора Каравелова (първата вляво) със свои съученички
  • Паметникът на поета в гр. Кюстендил, 1929 г.
    Паметникът на поета в гр. Кюстендил, 1929 г.
  • Паметник на поета в Борисовата градина „от признателните арменци“
    Паметник на поета в Борисовата градина „от признателните арменци“
  • Тодор Александров и Пейо Яворов след първият опит на поета за самоубийство
    Тодор Александров и Пейо Яворов след първият опит на поета за самоубийство
  • Къща музей „Пейо Яворов“ на улица „Раковски“ в София
    Къща музей „Пейо Яворов“ на улица „Раковски“ в София

Издания

  • Пейо Яворов. Съчинения в седем тома. Т. 1: Стихотворения. С., Захарий Стоянов, 2010; Т. 2. Проза. С., Захарий Стоянов, 2011.

Критика за Яворов

  • Теменуги. Другият роман на Яворов (сб.), изд. Литературен вестник, София, 1998
Първата книга от поредицата „Тълкувания“ събира в книжно тяло критическия роман, разразил се на страниците на „Литературен вестник“ през 1994 – 95 г. Стихотворението на Яворов бе буквално галванизирано с каскада от сменящи се интерпретативни стратегии, което бе може би най-крайният пример на тълкувателна свобода по отношение към класиката в литературознанието на 90-те [14].

Бележки

  1. ↑ Николов, Борис. ВМОРО – псевдоними и шифри 1893 – 1934, Звезди, 1999, стр.34, 43, 74, 76
  2. ↑ Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация. Войводи и ръководители (1893 – 1934). Биографично-библиографски справочник, София, 2001, стр. 194.
  3. ↑ Николов, Н., Средков, Р. – „Война за национално освобождение и обединение 1912 – 1913“, София, 1989, Военно издателство, стр. 87
  4. ↑ Гоцев, Димитър. Национално-освободителната борба в Македония 1912 – 1915, Издателство на БАН, София, 1981, стр. 15.
  5. ↑ Илюстрация Илинден, 1929 – 1930, бр.23, стр.2
  6. ↑ ДВИА, ф. 422, оп. 1, д. 1, л. 145.
  7. ↑ Радев, Иван. Старши подофицер Пейо К. Яворов (Страници за участието му в Балканската война) // Електронно списание LiterNet, 21.02.2013, № 2 (159), 21 февруари 2013 г. Посетен на 2014-08-09.
  8. ↑ Генов, Георги. Беломорска Македония 1908 – 1916, Торонто, 2006, стр.108
  9. ↑ „Македоно-одринското опълчение 1912 – 1913 г. Личен състав“, Главно управление на архивите, 2006, стр. 812, 892.
  10. ↑ Генов, Георги. Беломорска Македония 1908 – 1916, Торонто, 2006, стр.125
  11. ↑ Мария Чипилева, Яворов купувал динамит за ВМОРО, в. „Новинар“, 26.03.2004 г.
  12. ↑ Милка Марковска, Дружбата между Яворов и Тодор Александров, promacedonia.org
  13. ↑ Цочо Билярски. Пейо Яворов и Тодор Александров. Приятели в живота, съратници в борбата, УИ „Св. Климент Охридски“, 2000.
  14. ↑ Издателство ЛВ, блог на Литературен вестник

Източници

Тази статия се основава на материал от Словото, използван с разрешение.

Външни препратки

Общомедия
Общомедия разполага с мултимедийно съдържание за
Пейо Яворов.
Уикиизточник
Уикиизточник
Уикиизточник разполага с оригинални творби от:
Пейо Яворов
Нормативен контролРедактиране в Уикиданни
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Пейо_Яворов&oldid=7456499“.